Отлъчените, но Стоун не беше сигурен в това. Във всеки случай беше убеден, че мъжът срещу него е обучаван за охранител, защото добре владееше всичките им похвати. Изпълняваше задача, зад която стояха много влиятелни хора. Те поръчваха и плащаха за тази информация, поемайки огромен риск, защото и свободата, и репутацията им бяха заложени в игра срешу ОВОС, Правителството на Алтея и Военните. Срещу всички тези организации щеше да се окаже и самият той, ако приемаше предложението.
Не беше новак в бизнеса си. Напротив, славеше се като един от можещите, но такова нещо още не му се беше случвало. Никога не беше помислял, че ще му поискат толкова всеобхватна информация за член на ОВОС, при тяхната неприкосновеност, привилегии и почти абсолютна недосегаемост. Странно беше с какво толкова един историк интересуваше Някого…? Вече не посмяваше да се откаже. Беше научил прекалено много. Ако направеше опит да се измъкне вероятно щяха да го елиминират. Нямаше да им струва нищо. Всъщност те това целяха, когато още в началото сложиха всички карти на масата, отказът му явно не влизаше в намеренията им.
Стоун мислеше усилено, а онзи чакаше. Трябваше да приеме. Така щеше да разгледа ситуацията отвътре, което можеше да му даде шанс да открие нещо, гарантиращо сигурността му, докато измислеше как да излезе сух от блатото, в което бавно затъваше. Парите вече не го впечатляваха както в първия момент, когато те го изкушиха и навлезе в това опасно начинание. Всъщност може би никога нямаше да получи възможност да ги похарчи, дори и да ги спечелеше. Реши да приеме предложението. — Добре, убедихте ме — каза той след краткото мълчание. При това с едно рязко движение дръпна към себе си дълго недокоснатата холограма и я зареди. — Още днес ще започна проучването, вероятно до 24 часа системите ще са в действие. Резултатите ще получите веднага след това, — каза той. — Междувременно ще е необходимо около Майкъл Фрост да се вдигне по-голяма шумотевица. Някой трябва да се погрижи всички да разберат, че е във Вавилон, и най-вече че се е установил при Анита Фалкон Бел.
Още докато подписваше Стоун видя, че другият мъж остана доволен. Напрежението от лицето му мигновено се стопи. Явно за него посещението беше отговорно и не биваше да се проваля. Личеше, че се отпуска. Това още повече усили тревогата на Харисън Стоун. Като в мъгла дочу последните думи на агента. — Радвам се, мистър Стоун, че се съгласихте да ни сътрудничите, — тържествуваше полувоенния. — Обединението ще ви бъде признателно. Разбира се, можете напълно да разчитате на съдействието ни и на получаването на вашия дял. Ще се чуем след 24 часа. Ето карта за повикване. Обадете ми се веднага, щом получите данните.
24 часа. Можеха да бъдат последните в живота му. Тази мисъл настойчиво се завъртя в главата на Харисън. Трябваше да се залови сериозно за работата. Не беше от тези, които се предават лесно, още повече че и времето беше ограничено. Замисли се за Попивателните. Бяха негови любимци. Може би затова бяха избрали тъкмо него. Той обожаваше мекото им излъчване, плавното им преливащо придвижване, както и удивителните им способности. Трансформацията на състояния и мисли, ярките картини, уловени от тях, можеха да заместят най-голямото удоволствие на този свят. Затова щеше да ги изпробва с особено желание, но преди това трябваше да свърши доста работа, и то без опашките, които оттук нататък щяха да го следват неотлъчно. Харисън Стоун трябваше да осигури тила си на всяка цена, защото иначе щеше да бъде обречен.
10 глава
От доста време Майкъл седеше дълбоко замислен. Между пръстите му меко проблясваше светлината на пси-носителя. Картините върху екрана се сменяха бързо, а заедно с тях и дребният обяснителен текст. Пилотът отдавна не го четеше. Беше проследил вече няколко пъти записа и в съзнанието му се трупаше все по-нарастваща тревога. Обсебила изцяло мозъка на пилота тя не му даваше възможност да вземе решение. Предчувствията му също бяха лоши, дори отчайващи.
Данните в пси-носителя се оказаха абсурдни. Дори помисли, че са погрешни. Всичко обаче беше както трябва; интуицията му подсказваше, че е прав, че няма грешка. Записът обясняваше много неща. Погледна Анита. Трябваше да и каже нещо за резултата, независимо какво, за да прекъсне тишината на очакването и и едва сдържаното и вълнение.
Още със ставането си от сън Майкъл Фрост се зае с анализа на пси-носителя и още от самото начало не повярва на очите си. Дори за секунда прие всичко като шега, защото това, което виждаше, наистина му се стори невъзможно. Трябваше му време, за да осъзнае истината. Продължи внимателно, видя останалата част от данните, проследи края и чак едва тогава се стресна ужасен. Погледът му бавно загуби блясъка си, стана все по-угрижен, а след минути той дори не посмяваше да повдигне главата си от монитора. Трескаво премисляше видяното на записа, но се объркваше все повече. Същевременно усещаше зад гърба си как Анита го наблюдава и, знаеше, че нищо от това което прави, не е убегнало от погледа и мислите и. Без друго тя беше много нервна. Събуди го преди определеното време, след това вървя неотлъчно по петите му, разказа му поредния си сън и не го остави, докато Майкъл не започна работа. Искаше час по-скоро да узнае резултата. Продължителното му вглеждане в анализа, съчетано с нарастващата му тревога я напрягаха все повече. Но какво можеше да и каже. Това, което виждаше, беше толкова странно и необяснимо, толкова абсурдно и същевременно неоспоримо, че изглеждаше страшно. Затова първо трябваше да премисли и да събере смелост. Престраши се и веднага се обърка сред собствените си жестове, с които подпомагаше думите си. Ръкомаханията обаче не се оказаха особено полезни.
— Виж Анита, — започна бавно той, като разтваряше неловко ръцете си. — Вероятно има грешка. Аз самият съм смутен и не мога да разбера какво става. Данните са абсурдни, просто невероятни. Може би… не знам…ти вероятно по-добре ще можеш да ми обяс…
Анита обаче дори не го изчака да завърши. Навела многозначително глава, скръстила ръце на гърдите, с леко присвити очи, тя беше самото олицетворение на гнева, а гласът и беше станал режещ кристал.
— Майкъл, наблюдавам повече от час как се взираш в тази кръгла топка и мълчиш, — тя закрачи нервно из стаята. — Поведението ти е неразбираемо. Изглеждаш учуден, изпълнен със страх. Всъщност, държа да ти кажа, че успях да видя част от визуализацията. Искам веднага да ми съобщиш какво мислиш и то… без увъртвания.
Столът на Майкъл смени формата си и се приспособи към отпуснатите му движения, защото още докато я слушаше, той се изтегна примирено назад, избягвайки погледа и. Реши да бъде откровен. Продължаваше да държи в ръце сферата. Дишаше дълбоко. Трябаше наистина да и каже, всъщност нямаше друг избор, пък и така щеше да изясни по-добре ситуацията за себе си. Чувствуваше, че се появява проблем много по- сериозен от повредата в „Лъчезарни“, по-голям от състезанието във Формулата. Анита Фалкон Бел — неговата голяма любов, жената, която беше завладяла толкова силно мислите и живота му, май не беше ЧОВЕК, това се въртеше в главата му още от самото начало и го ужасяваше. На всичко отгоре той не намираше нищо страннно в това, особенно като имаше предвид с какво се занимаваше тя. Защото колкото повече се задълбочаваше в миналото, толкова повече Фрост установяваше, че тя винаги го беше учудвала. Още преди време, когато се бяха запознали, Анита изглеждаше необичайно; с това объркваше и него и околните. Едва сега си обясняваше защо. Специфични бяха огромните, тъмни очи, които излъчваха онова забравено, упойващо въздействие на древните. Странна беше красотата и, която притесняваше мъжете и вдъхваше респект, даже страх у тях, независимо от външността и. Беше интелигентна, твърде голяма индивидуалистка. С проблемите си се справяше най-добре сама, не обичаше да се разкрива напълно пред другите. Загадъчна и потайна, Анита Фалкон Бел оставаше неразгадаема за останалите хора, затова въпреки впечатляващата си външност и интелект нямаше достатъчно приятели. Обкръжението и беше малбройно и стриктно подбирано.
Бяха се запознали отдавна още по време на студентските си години. В началото естествено и на него му създаде обичайното впечатление за особнячка. Майкъл започна да се притеснява от хипнотизиращия и поглед, от неестествения и, избухващ смях. Освен това го впечатляваше прекалено свободното и, жизнерадостно поведение към него, без да му навява мисли, че между тях може да има нещо общо. Всъщност беше много сериозна. Любовта им пламна по време на онова дълго, тягостно пътуване на историците до Земята. През цялия полет нямаха какво да правят, прекарваха много време заедно, при което той се усети, че мислите му бяха напълно обсебени от мургавото, странно момиче. Беше толкова привлечен от нея, че дори предизвика учудване сред приятелите си, които познаваха непостоянния му характер. Няколко дни след полета тя му се обади. Оттогава бяха заедно и той все повече изпадаше под мощното
