— Да, но не защото не са могли, а защото са ограничили огромното си познание за Вселената в един малък кръг от хора. Няколко десетки души по цялата Земя за едно поколение. Единствено те са били посветени в тайните на битието. — Искаш да кажеш, че в един момент жреците са подценили все по- динамичното развитие на останалия свят, възможностите и желанието на повече хора за познания.
— Да, те са смятали, че все още не могат да предадат знанията си, почиващи на трансцедентален опит на толкова много хора. Допуснали са грешката, че това глобално познание ще е опасно за неразвитите им емоционално-ментални структури.
— Те да не са били всъщност вид Манас, — подхвърли изведнъж Анита, осеяна от някаква идея. Това я развълнува силно.
— Не знам, никой не знае. — отговори компютърът. — Оттогава са останали само легенди и тук-там някое писменно доказателство за знанията им, но нищо по-конкретно.
— Например.
— Например Хермес казва — Бог е кръг, центърът, на който е навсякъде, а окръжноста никъде. Поради това всички посветени разглеждат света в абсолютно единство, без да разграничават добро от зло, вътрешно от външно, горно от долно, приемайки че категориите в света не съществуват, че всичко в него действа в абсолютен синхрон към все по-голямо му съвършенство и единство.
— А при Аристотел вече има категории, има материален и душевен свят, който са различими, така ли.
— Да, той ги разграничава, докато жреците не разбират материалния живот отделно от духовния, твърдейки че материята е дух, а духът материя. За тях именно поради това животът, който е тяхното единство е вечен, неунищожим, несъздаваем и все по-съвършен и индивидуализиран в универсалността си. — Но това не е вярно, аз знам, — беше убедена Анита, — че жреците също така са говорили за поредица от светове, различни и отделни, намиращи се един над друг, успоредни един до друг, или един в друг… — Но не и най-висшите от тях. Те никога не са твърдели подобно нещо… — И може би са били Манас. — Анита не можеше да се радели с тази мисъл.
— Твърде възможно е. Те са управлявали Земята и действително са имали огромно вияние над другите хора, а и над природата… — Да, но така или иначе, — заключи Анита, — те не предават своите знания. Изпокриват се и човешката мисъл тръгва към откриване на истината по сегашните нови пътища на стеснен и конкретизиран мироглед на разглеждане на всеки детайл от действителността поотделно. Чрез него дори хората, занимаващи се с творческа дейност, започват да се движат по определени стереотипи и неминуемо се откъсват от духовното многообразие, създаващо общото единство. — Да точно така е и това е описано, както знаеш, в дял 5, книга 18, дял 105, глава 26 — на общата история на човечеството. Записано е буквално — «Нарастващото усложняване на материалната страна на човешката дейност и съответващото оттам усложняване на символиката зад всяка дума довежда до постепенно забравяне на първоначалните значения на изразите и опростяване на речта. Постепенно се елиминира дълбокия изначално заложен многостепенен смисъл на творческото слово. Съчетанието на определени думи в сложните системи на древността, тяхната последователност в различните случаи и изписването им по строг начин постепенно се забравя и престава да се използва в живия език. Това знание остава в умовете на малцина, които трудно успяват да го използват, усъвършенствуват и приспособяват към новите условия на живот.» Машината примигна и зачака нов въпрос, който последва почти моментално. Анита едва изчака завършването на изречението и и изхвърлянето на новата холограма:
— Проследи, — каза тя, — как по-нататък във времето върви този процес. Не забравяй да ми копираш заключенията. — Анита беше заинтересувана от последните думи и усилено мислеше върху тях. Пръстите на ръцете и нестройно потрепваха върху повърхността на масата. Трябваха и още данни, за да оформи мислите си в определена система. Този път компютърът забави отговора. Статистическата обработка беше огромна. Минаха цели 45 секунди, докато отговорът се оформи в стройна последователност. — Мис Бел, тенденцията е същата и през следващите 30 века до наши дни, — категорично заяви изкуствения глас, като изхвърляше цели пластове от илюстрации. — Няма съществени промени, хората мислят все по същия конкретен и отграничен начин. Все още не е създадена универсална наука за същността на света. Отделните науки разчленяват явленията, категоризират ги и едва тогава правят специфични заключения за отделни направления в изследванията на Вселената. — Това наистина вярно, но се дължи на неизчерпаемостта на материята и откриването на все нови и нови звена в нея. — И въпреки това материята не се разглежда глобално като вид дух или живот, както са правели висшите посветени-жреци, основаващи се на закона за запазването на живота, а не на енергията, Те смятали, че енергията е разчленима, за разлика от духа. Всъщност, все още има една малка прослойка от хора, които владеят част от старите знания. За съжаление те също не полагат усилия да развият този тип наука. — Защо знаят, че така или иначе нашата Вселена се развива по глобални закони, валидни за всеки детайл — от най-елементарния до най-сложния в нея, — изградени по един и същ начин. Затова тези хора не се напрягат да разглеждат нещата символно и да пригодят този начин на мислене към свръхсложните съвременни комуникации. Така символно-образното мислене на практика не се използва, дори от тях. — А кои са те. — Хората на Земята.
Анита се замисли. Дори в нейната система за историческото развитие нямаше отбелязано нищо за еволюцията и значението на отделните думи и изрази в човешкото битие. Откакто беше започнала да сънува историческите сънища, тя беше разбрала, че символите са нещо изключително сложно, обемно и никой не се беше замислил серозно за това. Едва сега тя разб ра, че зад всяка дори най-обикновена дума, или съчетание от думи можеха да се крият множество често противоречиви значения, които трябваше да се имат предвид заради единството си. Мисълта в главата и започна най-сетне да се оформя. От доста време тя се въртеше около тази идея и днес, когато чу тези анализи, някои неща и станаха ясни. Анита седна на стола, взе холографа в ръката си и започна да отбелязва моментите от новата идея, която се зароди в съзнанието и. Тя може би беше ключът към разрешението на загадката със сънищата.
В основата на теорията и беше заключението, че в древността често значенията, закодирани в определен изказ, имаха обратен, нерядко противоположен смисъл, което създаваше единството на думите.
В този смисъл и сънищата искаха да и внушат някакъв обрат, прелом и начало. Но защо точно начало. Ако това бяха символи, закодирани съобщения, можеше да бъде и край, защото те бяха според древните едно Цяло. Та нали например в един кръг началото и края, ако въобще имаше такива, бяха плътно един до друг, дори в много случаи се преплитаха и сливаха, бидейки едно. В същия миг Анита машинално начерта кръг. Изписан макар и неравномерно, той стоеше като непрекъсната линия, в която нямаше начало и край. Всяка точка или отрязък върху тънката линия можеха да бъдат и началото и края му, един безконечен кръг. Но какво от това… Анита отпусна уморено ръката си. Това само по себе си не обясняваше нищо. Беше се докоснала само до част от загадката, която вероятно имаше две страни, противоположни една на друга. Главното обаче беше — тя усещаше, че е на правилен път, макар и нещо да и се изплъзваше упорито. Трябваше да помисли още малко. Мисълта и се понесе към последния сън. Беше тук, на борда на «Лъчезарни», по време на скока. Сънува любимия си персонаж, ако така можеха да се нарекат нейните постоянни нощни спътници. Виденията и я отнесоха пак в 328 г. преди Христа — в епохата на Александър Македонски.
«Както Ра обръща всеки ден на небосклона ладията си, за да започне новия му ден и той да се яви отново тържествуващ в изгрева, така и твоята съдба Александър, която е известна още преди раждането ти повелява да водиш кораба си към залеза, за да изгрееш след това по-лъчезарен в новия си ден.»
Анита знаеше, че това което сънува, се е случило в действителност и всяка подробност в съня е точно такава, каквато е била в далечното минало. Едва сега тя се замисли, че това са думи на жрец, и то вероятно от най-висшите. Следователно фразите не можеха да не бъдат внимателно подбрани и подредени, особенно когато бяха отправени към неговия посветен в мистериите владетел. Да, той вероятно говореше за кръга на Слънцето, за формата му, за кълбовидните очертания на Земята, за точката, която изобразяваше най- малката известна частица, за чудовищната елипса, която очертаваше краищата на обитаемата Вселена, за това че Александър, син на Ра — богът Слънце, също е вървял ден след ден по кръга на живота си. Следователно жрецът говореше за кръговото движение на всяко познато нещо, за различните кръгове един в друг — от най-малкия до най-големия, които никога не са преставали да описват своите линии през пространството и времето. Кръгове един в друг — колко я впечатли този израз, внезапно появил се в съзнанието и. Той я обсеби и я накара бързо да стане. Кръгове един в друг, какво значеше това.
