Концентрични или спираловидни, елипси или идеални очертания. В главата и се блъскаха множество мисли. Кой в края на краищата и изпращаше тези символни послания, кой владееше тези жречески похвати от далечното минало. Дали наистина имаха връзка с миналото — това изглеждаше абсурдно — или някой или нещо друго все още владееше древните прийоми на общуването. Едно беше сигурно — този някой използваше много добре вече забравен начин на общуване. За да бъде разбран, трябваше да бъде усвоен начина на общуване на древните. Това беше само по силите на робот. Единствено изкуственият интелект на хуманоидните роботи можеше да се справи с такава обемна задача в рамките на няколкото часа до приближаването на падината. Трябваше да извика Робърт. В този миг мислите и бяха прекъснати от шум на входната врата. Тя просветна в червено и почти веднага след това се показа угриженото лице на Майкъл. Той имаше вид на човек, който се нуждае от подкрепа.
— Намираме се в непосредствена близост до падината, — съобщи той. — След около четири часа «Лъчезарни» ще навлезе в орбита и кой знае … гласът му се запъна. — Може да ни привлече безвъзвратно. Някакви нови указания от източника или нищо ново, — попита той изпаднал в несигурност. Явно вече не разчиташе на съоръженията на кораба си, дори на Анита или на възможността да обърне и да продължи пътя си назад. Тъкмо обратно — пилотът се опитваше да намери изход в източника на заплаха. — Не, Майкъл няма нищо кокретно освен това внушение за вътрешно спокойствие и хармония, което ме е обзело, — отвърна му Анита, притеснена от вида му. Трябваше да го ободри. Отпусна се безгрижно назад и усмихнато продължи, като с това обаче предизвика не спокойствие, а само нова уплаха по лицето на Фрост:
— Мисля, че съм на път да открия тази загадка, Майкъл, — похвали му се тя. — Хрумнаха ми някои неща, особенно след последния сън. — Така ли. Той я погледна озадачено, готов да се отбранява. Нейното настроение съвсем не съответствуваше на обстановката, на неговите чувства и още по-малко на състоянието на лайнера. В съзнанието му отново се загнезди съмнение и още по-черни мисли минаха през главата му. — И какво по точно ти хрумна, — запита мрачно пилотът.
А Майкъл придоби чу вството, че тя го видя точно в този момент, че едва сега се освободи от мислите, които я владееха преди той да влезе в кабината. — Затова пък може би беше искрена, — помисли си той. — Не трябва да се безпокоиш, вече много по-загрижено — говореше тя, — като се опитваше да се приближи по-плътно до него. Екипажът е на сигурно място, засега никой не се опитва да ни спре. Освен това съм на път да разкрия смисъла на сънищата. Трябва да се успокоиш. — Ръката и погали нежно бузата му. Ефектът обаче пак беше обратен. Майкъл изглеждаше още по-объркан. — Да никой не ни пречи и запитала ли се защо, — Фрост, отприщи някаква отдавна скрита ярост в гласа си. — Нима мислиш, — продължи той набирайки все повече скорост в раздразнението си, — че силите за сигурност са толкова наивни, за да изпуснат най-добрия лайнер във Вселената да пропадне без вест, просто ей така, — и той направи многозначителен жест във въздуха. Спря се, защото беше казал повече отколкото трябва. Но вече беше късно. Анита разбра всичко.
— Какво искаш да кажеш с това Майкъл, — попита тя остро.
— Не исках да ти го съобщавам, но мисля, че се налага, — заяви решително той, вече нямаше какво да губи. Тя така или иначе вече се досещаше. — «Лъчезарни» не е случайно тук, — каза пилотът. — Още преди година и половина, вероятно си спомняш, след големите квалификации, когато се срещнахме на Орегос 20, имаше и други хора с нас. Забеляза ги, бяха Военни. Накратко казано — сигналите, които се излъчват към теб, са прихващани още в самото начало от станциите им. Те знаят за сънищата ти още от самото начало. Заинтересовала си цялата Междугалактическа система за сигурност. Цели отдели работят само за теб. Разбира се, досега не са открили какъв е източникът, това остава загадка, но така или иначе тогава те ме ангажираха за съдействие в качеството ми на «Привлечен» член на Военния съюз. По-късно нещата се развиха така, че да се стигне дотук. — Искаш да кажеш, че си ме шпионирал през цялото време. Изпълнявал си задача, верен на дълга към Охраната на Вселената и нищо не си ми казал. Действал си зад гърба ми, твърдейки, че ме обичаш. — Видът на Анита издаваше гняв и разочарование. Може би дълбоко в себе си с огромните си интуитивни възможности тя знаеше, че нейната тайна не можеше да не бъде достояние на службите и мъката и беше по-скоро от съвсем лично естество. Чувстваше се обидена и разстроена. — Мисля, че е било далеч по-лесно да ме попитат, да ме изследват или въобще да ми помогнат, — извика отчаяно тя. А ти и те, дори не сте помислили за това. — Поклати тъжно глава. — Аз, аз предполагах това още от самото начало, но след като нищо не се случи, реших, че никой не знае, че проблемът е наистина само мой, намиращ се просто в психиката ми. Разбира се, учудих се, че успяхме толкова лесно да се отклоним от курса и да се насочим към падината, но не предполагах това…това предателство. Не допусках, — очите и тъжно следяха нервните потрепвания на пръстите на ръцете и и дори не смееха да погледнат към Майкъл, — че ти си постъпил така. Изглежда, че ме познаваш твърде малко. Изглежда, че всички военни имате лоши професионални отклонения и сте изпълнени с излишна мнителност. Постоянно търсене на врага…
Изражението на Майкъл се сменяше с потока на думите и и скоро от силната му раздразнителност не остана следа. Видът му постепенно придоби смутен вид. Изглеждаше като ученик, който се чуди как не се е сетил за отговора на задачата още в самото начало и който сега търси оправдание за тази си недосетливост. Тя наистина умееше да му влияе. — Те са решили, — почти смънка той, — че щом не търсиш връзка с тях, вероятно криеш нещо…или пък наистина си врагът. И тази твоя историческа теория, толкова необичайна, убедеността ти за края на Вселената. Всички смятат, че тя е опасна за сигурността и спокойствието на галактиките. Излъчванията само са допълнили тезата им. — И ти ли мислиш по същия начин. — Не разбира се, аз не вярвах на всичко. Мислех, че ще ти помогна, че ще мога да контролирам събитията, особенно ако съм вътре в тях. Исках да изясня истината, но не успях… По-скоро оплетох всичко. — Нима. — Да, всъщност, ти не беше предвидена в техните планове, — призна пилотът. — Преди малко не ти казах всичко. Ти не трябваше да се приближаваш до падината. Само аз и «Лъчезарни» бяхме определени за тази задача, но ти сякаш разчете плановете им и пожела да дойдеш без дори да съм ти споменавал за такова нещо. Анита, — Майкъл я погледна извинително. — Те не знаят истината, не предполагат, че ти си с мен, тук на лайнера. Смятат, че аз съм сам. Може и да се досещат, въпреки замяната ти със Светлина, но това са само предположения. Кой знае. — А ще им кажеш ли сега. — Анита също се обръка. Майкъл изглеждаше искрен и разкаян. — В края на краищата това вече няма значение нито за теб, нито за мен. — Засега не мисля да осъществявам връзка с Алтея. Блокирал съм компютърните системи, включително и хуманоидите. Всъщност затова съм при теб. Да те попитам какво става с връзката с падината. Дори и да си НЕЧОВЕК, задачата трябва да бъде изпълнена. Освен това Те, тези от твоята страна, могат да помогнат на Лъчезарни“, — в гласа на Фрост се почувствува мъката по любимия кораб. Искаше да чуе нещо окуражаващо. Нямаше обаче как. — Но те не са от моята страна, Майкъл, — отговори му съкрушено Анита. — Крайно време е да разбереш това. — Тя пристъпи още по-близо към него, готова да го убеждава докрай. Плътният и, решителен глас изпълни съзнанието му. — Аз съм ЧО-ВЕК, — разчлени тя сричките. Точно такъв, какъвто си и ти. Нещата са от съвсем различно естество. Повярвай ми. — Имаше резултат, поне моментен. Майкъл я погледна отново и тя видя за миг колебанието в очите му. Продължи:
— Аз мога да те разбера, да разбера страховете ти и дълга ти, заложен в твоята същност на пилот. Но ти също трябва да ме разбереш и да имаш доверие в човешкото в мен, защото нашата цел е обща и се отнася до бъдещето на всички хора. — И какво ще правим. — Майкъл я гледаше в очите. — Ще осъществим връзка с падината, ще разберем посланието, ще разговаряме със съществата там и ще предадем всичко това на Алтея и на Военните. — Ами ако ни погълне. — Тогава ще видим, но бъди сигурен, че това няма да стане. Те ни желаят доброто. — Решимостта и беше странна за човек. — Между другото ще ми трябва Робърт.
— Ще го получиш — беше примиреният му отговор. Майкъл дори не се заинтересува защо и е робота. Анита му съобщи сама. Не искаше пилотът да се чувства изолиран, на второ място. — Трябва да го препрограмирам за една особенна задача, преди да се опитам да осъществя нова връзка с падината, — обясни тя. — Робърт ще се научи да контактува по начин, по който това са правели древните египетски жреци, а и някои доста преди тях.
Почувства, че Майкъл нищо не разбра, ала вече беше свикнал на всичките и страности. Затова не каза нищо, а само потвърди обещанието си и без никакви уговорки обеща да и изпрати Роб.
След това уморен и още по-загрижен от времето, в което влезе в каютата, се запъти към изхода.
