нещата се развиват в положителна насока и след извършването на ритуала ще знаят повече. Беше въпрос на време. По-добре да се залавя за работа, оставаше малко повече от час до началния момент.
Уханията на етеричните масла бяха невероятни и Нуту наистина трябваше да напрегне най-добрите си ментални способности, за да не изпадне в сънливото състояние на блаженство и омая при работата с тях. Отначало трябваше да изтърпи силните миризми на отделните есенции, наситени и отблъскващи; след това да устоява на съвършенството от нежните им комбинации. Беше трудно, непоносимо трудно, защото безгрижие и веселост поглъщаха сърцето при допира с тази красота и само подготвен човек можеше да завърши делото, без да наруши необходимия ред. Затова в този час Нуту беше включил цялата си невероятната концентрация и педантичност на Манас и отмерваше, смесваше и подреждаше прозрачните ухания в малките като хилядолистни рози купички. 72 на брой, те трябваше да заобикалят през пет градуса сферата, обграждаща кристала. Така равномерно щяха да излъчват миризмите си, подпомогайки мага по време на ритуала.
Малко по-късно, когато оставаха само минути до времето, когато енергията щеше да се задействува, Нуту почти беше привършил с подредбата на розовия храст и му оставаше най-трудното — да подготви себе си за изпитанията на виденията чрез медитация. Страхуваше се, че всичко от миналото отново ще се завърне — ще нахлуят спомените и предчувствията за стари опасности; ще се възродят предупрежденията на Антима, а неясната символика, с която го изненада преди минути Меслин ще придобие нови, гротесни краски. Освен това Нуту имаше неприятни изживявания от този вид концентрация. Вярно, че тогава той беше много малък — не знаеше как да се владее, какво да прави със ситуациите, които преминаваха през съзнанието му, но въпреки това още не можеше да се отърси от виденията от миналото. Притесняваше се, че те ще се повторят.
Тогава той се видя обкръжен от себеподобни същества, които не бяха хора като родителите му. Приличаха на малките и грозни създания, наречени в приказките пазители-джуджета, криещи съкровищата в планините. Навяваха му ужас и едновременно с това мъка по нещо, което му е било скъпо и което вече е загубил. Дърпаха го и крещяха, умоляваха го да се върне с тях, сочеха главата му. Тогава той, макар и малък проумя, че тези приказни създания не умееха да говорят и да мислят като него. Те дори нямаха представа за многообразието и естеството на мисълта. Те само чувстваха. Макар и бегло съзнаваха невероятната сила на ума и затова искаха да му я отнемат, да я отвлекат от него и да си я присвоят. Тогава Нуту разбра, че те не се нуждаеха от него, макар че беше един от тях искаха само това, което беше в главата му, способностите му. Още от малък Нуту беше Манас, беше и човек и същевременно принадлежеше към света под Вселената — свят на елфи, гномове и джуджета, едва докосващ се до съзнанието на индивидуализацията, до мисълта. Това беше той — странно, невероятно съчетание между миналото, настоящето и бъдещето на човечеството. Сега не искаше да върне тези усещания, страхуваше се от тях, но знаеше, че без предварителната медитация няма да може да се настори към картините на бъдещето. Затова и макар преизпълнен със съмнения и страхове концентрира погледа си и примирено зачака появата на първата символика. Само след миг времето загуби смисъла си и той вече беше в друг свят. … Стресна го много характерна музика, която се чуваше точно до ухото му отдясно, съпроводена с докосване по рамото. Трябваше да изчака няколко секунди, преди да започне да възвръща естественото си състояние. Знаеше какво се беше случило. Светът, в който попадна по време на концентрацията, го беше завлядял до такава степен, че беше пресрочил времето и Меслин се опитваше да го „събуди“. Не биваше да бърза, защото щеше да прекъсне нишката на спомените и да забрави това, което беше видял и почувствувал. Бавно и внимателно подреди образите и запомни получената схема. Едва тогава отвори очи и почувствува външния свят. Някога пред очите му се явиха странните джуджета, които напразно го молеха, увещаваха и призоваваха да не ги напуска, да не заминава оттам, където съзнанието му чувствуваше и радост и жал, но сега те не се появиха. Картините тогава бяха непостоянни и неясни, в центъра им беше самият той, привличан и същевременно заплашван до смърт. Сега нещата бяха съвсем различни. Той беше единствено Свидетел. Свидетел на нещо грандиозно, на една битка, на голям двубой между един нов, съвършенно непознат, но красив и далечен свят и този същият, познат и негов, ужасяващ свят отдолу, който изглежда дори след толкова години не го беше изоставил и на още някакъв още по-страховит мир заедно с него. Нуту видя този сблъсък, но не можа докрай да си го обясни, да разбере целта на битката, не съумя дори да проумее кой е победителят. Осъзна обаче нещо много важно. Всичко това имаше някакво отношение към него. Макар и свидетел, застанал отстрани уж без никакво влияние, в един момент се оказа, че именно той държи в ръцете си везните на победата. Всяко негово дори и неволно движение прехвърляше надмощието ту към едната, ту към другата страна. Всъщност във видението си той изведнъж се оказа със силата, която определяше изхода и изборът на победител беше изцяло негов. Само дето не разбра, между какво трябва да избира и защо. Беше обръкан, изтощен, в пълно неведение, защото това усещане за съпричасност беше само чувство, предчувствие, една бързо преминала емоция, неподкрепена с някакъв конкретен образ или събитие.
— Нуту, Нуту време е, трябва да ставаш — гласът на Меслин достигаше все по-близо и по-близо до съзнанието му. Вече секунди го деляха от действителността. Тежко отвори очи и видя магът, който го гледаше втренчено и търпеливо чакаше ефекта на действията си. — Просрочил съм времето, нали — промърмори той притеснено. Колко остава до началото.
— Има време, но все пак трябва да се приготвяме вече и да поговорим. — Меслин беше приседнал до него и спокойно му обясняваше ситуацията. — Странното е, че и аз не можах да се събера в обичайния интервал за медитацията, — каза той, — а това означава, че нещата, които ще видим в бъдещето са доста и значителни. Много значителни… — Значи и ти си видял същото. — Възкликна Нуту възторжено, беше сигурен в достоверността1 на видението си. Почувства го ясно по гласа на Меслин.
— Битката. И ти ли видя битката, учителю, — попита незабавно той. — Да, тя се яви и на мен, — потвърди Меслин и като кимна утвърдително с главата си, продължи нетърпеливо; — Продължението ще видим в сферата. Страхувам се, че нещата тепърва ще се развиват и то с наше активно участие. Ние сме част от бъдещето.
Нуту го разбра. Меслин беше видял съпричастието им в големи събития и този факт притесняваше и него. Магът също нямаше обяснение на образите и разчиташе единствено на следващите часове, когато сферичния кристал щеше да разтвори вътрешността си и да покаже изхода на нещата, смисъла им и връзката с тяхната съдба. — Вече трябва да се обличаш, Нуту, — отсече в следващия момент Меслин, отново притиснат от времето. — Хайде, — побутна го той. Роботите отдавна вече подготвиха помещението, записващите устройства са включени. Атмосферта е наситена с необходимите въздушни течения и остава само ние да заемем местата си. Хайде Нуту, — подкани го магът. Иначе ще пропуснем мига и никога няма да разберем какво точно ни предстои.
При тези думи Мерлин стана и бързо се насочи към средата на залата, където в очакване стоеше кристалът. Облякъл костюма си, той се движеше из помещението като малко слънце и създаваше впечетлание за абсолютна неземност. Нуту се събуди окончателно. Време за губене наистина нямаше, защото нещата трябваше да бъдат разгадани и осмислени. Нищо досега не ги спъна по пътя им към набелязаната цел, нито пък попречи на подготовката или смути дейността им. Това беше добър знак, който им сочеше, че вървят по определения им и затова верен път.
Сферата плавно местеше вътрешните си нива, като постепенно едни от пластовете заменяха предишните на повърхността и и само след миг отстъпваха място на други от още по-дълбоки нива на плазмата. Вътрешността на кристала беше запълнена с финна, съставена от множество ленти подвижна и хлъзгава маса, с цвта на слънцето. Тя бе придобила такива нюанси, каквито биха се видели върху небесното светило, ако човек можеше да се приближи непосредствено до блестящата му мантия. С една дума това беше едно малко слънце и Кристалът, обагрен от това сияние, придобиваше неговата собствена живост, превръщайки се в трептящо и пулсиращо същество, което менеше постоянно формата, цвета и обемите си. Гледката беше прекрасна, но и хипнотизираща. Сиянието на малката звезда беше толкова силно, че действуваше парализиращо на ума и сетивата и само предпазните шлемове пред челата на двамата магове им помагаха да издържат на пагубното и влияние. Светлината се отразяваше и в поставените отстрани тъмни огледални плоскости. Така нещата ставаха поносими. Много хора бяха виждали подобни картини от
