в горните пластове. Вероятно имаше много сериозни защитни механизми, защото по естествената логика всичко около тях трябваше вече отдавна да плува в магма, включително и съоръжението, което ги спускаше и което толкова приличаше на най-обикновен асансьор. Нуту вече губеше представа, къде точно отивати какво щяха да правят на толкова голяма дълбочина. Той очакваше да се спуснат само малко по-надолу оттам откъдето бяха, още повече, че празнината под храмовете обхващаше пространството непосредствено под тях, а не толкова дълбоко. Какво можеше да има тук сред най-горещите пластове на планетата и как то оцеляваше при невероятното налягане, непрестанните движения на пластовете и високата температура. И още по-притеснително беше, че продължаваха да се спускат с тази постоянна скорост от около двадесет километра в час без изгледи за край.
От друга страна роботите изглеждаха спокойни, а както беше известно при екстремални обстоятелства те обикновено реагираха и започваха да пренастройват функциите си съобразно обкръжаващата ги среда, изразяваха безпокойство и се опитваха да предпазят и хората около тях. Наистина имаше вероятност препрограмирането, което бяха претърпели да ги беше подготовило затова, но също така възможно беше и да не чувстват нищо обезпокоително. Лития и Меслин също бяха спокойни, шепнеха си нещо тихо, а въздуха, температурата и налягането оставаха с същия положителен знак. На всичкото отгоре и асансьорът беше доста луксозно устроен и допълваше още повече илюзията за безпроблемност. Седяха в удобни столове, лека музика огласяше малкото пространство, електроните системи жужяха успокоително и имаше дори огледала и цветя по стените. И единственото, което тревожеше Нуту беше ясното усещане на Манас за екстремалните условия около тях, които кой знае защо не ги засягаха.
Всъщност май вече бяха спрели и мигащите лампички на мястото на вратата бяха спрели равномерното си червено пулсиране, оставайки неподвижно в зелената си светлина. Тя светеше така успокоително и когато се качваха и сега, когато ги приканваше да слязат. — След секунда вратите ще се отворят и Нуту, ти не трябва да се притесняваш от гледката, предупреди го Лития и хвана окуражително ръката му. С пристигането тук тя започна странно да изглежда някак си по-сърдечна и открита.
— Това съоръжение е издържало милиони години и въпреки ужасяващия си вид, особенно за несвикнали е напълно безопасно, много по-безопасно от стоенето навън сред пясъците на пустинята, продължи да го успокоява тя, очаквайки вратите да се разтворят. А Нуту само кимашев знак на съгласие и поглеждаше към Меслин, който също му се усмихваше окуражително като му обясняваше нещата, които ще види:
— Тук е спокойно, каза магът, но тъй като проблемите ще дойдат по-късно, когато излезем на открито трябва да свикнеш с обстановката още отсега. Опитай се да използваш мисълта си, тя ще ти помогне. — Какво значеше да излязат на открито, кое тук можеше да се нарече така, притесни се съвсем Нуту, когато чу последните думи. Но и какво ли можеше да стори, нямаше никакъв избор, бъдещето му отдавна беше предопределно.
Вратите се отвориха и първи излязоха роботите, а след тях Лития, Нуту и последен Меслин. Магът не случайно остана трети, защото Нуту действително имаше нужда да се чувства сигурен с Лития пред него и учителя зад него. Гледката беше зашеметяваща. Намираха се върху един мост. Мост, който наистина доста широк и просторен, но обграден от двете си страни с едни много прозрачни и тънки /сигурно беше илюзия/ стъкла или нещо като стъкла. Всъщност страшното беше зад тях. Зад тази уж крехка преграда отвсякъде се движеха и блъскаха в стените чудовищно огромни маси лава. Всичко зад стъклото преливаше в червено- оранжевите и цветове и само погледът към нея предизвикваше усещането за изпепеляващата топлина и жар навън. А вътре, зад тези прозрачни и финнни стъкла температурата беше обикновена и с нищо не показваше, че от другата страна всичко беше разтопена скална маса.
— Лавата е най-доброто прикритие срещу опитите да бъде открито излъчването на Спиралата, започна да обяснява Лития, след като забеляза, че Меслин и Манаса се бяха окопитили от гледката.
— Затова тя обгражда като голям огнен обръч бездната на Проникновението и предпазва съоръженията от всякакъв опит за проникване в дълбочините на Земята. Празнината, която се намира малко по-нагоре над пластовете лава е само едно прикритие, което няма значение. Втората много по-голяма празнина се намира малко по-надолу, под този слой от вулканична лава, изкуствено въртяща се в един постоянен кръговрат. — И сега ще влезем в сградата, изградена в този кръг, опитваше се да си припомни в същото време нещо Меслин. — Сега си спомням за древната легенда за нощното леговище на Слънцето, което се намирало в Земята, нали така беше се обърнал той към Лития, която му кимаше утвърдително. Дори жреците и строителите на Карнак не са знаели за съоръженията под него, защото Храмът е бил просто наземен ориентир за мястото на отражението на Спиралата и нейната тайна е трябвало да бъде пазена до днес. Затова дори посветените не са имали достъп до нея.
— Точно така, Меслин, съгласяваше се с него Лития, тази легенда е била самата истина, защото и ние вече сме пред сградата, където уж Слънцето си почива през нощта. Всъщност наистина това за нас ще бъде последна почивка преди големия преход към бездната.
Не след дълго влизаха в една малка и разбира се бяла сграда, която се появи пред тях съвсем неочаквано като продължение на мостта. Разширяваше се овално навътре и Нуту с облекчение прекрачи прага и, защото вътре нажежените картините от околното пространство се смениха бързо с добре познатата обстановка на къщата на Лития. Стаите беше досущ същите като тези горе под храма и действха изключително ободряващо. Сякаш се бяха върнали на повърхността.
Едва сега Нуту се осмели да попита, какво значи да се излезе на открито и защо ще е толкова рисковано. Нима щяха да се покажат навън сред лавата. Всъщност тази мисъл му припомни и поведението на Лития, която още с влизането горе им раздаде по един белоснежнен костюм, досущ приличащ на мантиите на Меслин, използвани при работата скристала. Те обаче за разлика от тях приличаха повече на гащиризони и имаха прозрачен шлем около главата, но бяха направени от същия материал и също толкова ефирни и удобни. Затова Нуту с право се притесни, че ако трябваше да излязат с тях в околното пространство резултатите щяха да са трагични.
Меслин обаче го успокои, че излизането навън съвсем няма да е съпроводено с разходка из нажежените пространства, а на съвсем друго място. По важното се оказа друго — нямаха време. ОРАКУЛ съобщаваше, че Лъчезарни вече се готви за навлизане в падината, освободен чудодейно от обсега на Албатрос. А те, тримата трябваше да стигнат до целите си заедно с него, защото иначе той можеше да загине и мисията да се провали. Лития им обясни, че нито съществата в светлия тунел, нито Майкъл Фрост знаеха, че обемите на лайнерът, навлизащ в ивицата светлина ще намалят рязко потенциала и защитната роля, която тунела между измеренията имаше срещу нахлуванията от по-долния груб свят. Затова и трябваше да изпреварят капитана и да подкрепят енергийно чрез запасите, намиращи се тук при модела на света, човешкия свят. Така той щеше да се окаже защитен, а и срещата между корабът и съществата пращащи посланията осъществена и човечеството спасено. Затова трябваше да бързат, много да бързат. Само след секунди и тримата облечени вече в предпазните костюми и съпровождани от роботите и техниката започнаха да се спускат почти бежешком по стълбите, които започваха непосредствено от последната стая и стигаха чак до края на огнения обръч. При това цялото стълбище се простираше върху тежки кълба разтопена лава и само тънката повърхност от прозрачната стъклена материя ги предпазваше от този огнен ад. Постепенно магмата обаче се разреди и след няколко минути започнаха да се движат в пространство, в което цареше непрогледна тъмнина. Нямаше никакво движение, а само мрак и чернота. Ориентираха се единствено по лампите, сложени по протежение на целия тунел и които не след дълго ги изведоха до кра я му. Оттам нататък им предстоеше да излязат в околното пространство, на повече от 100 000 метра под повърхността на Земята.
Свързващата врата се отвори и групата потъна в черното пространство. Осветяваха пътя си с изкуствените светлини монтирани върху главите и телата на роботите, които се движеха пред всеки един като живи фенери. Това им позволяваше да се предвижват и с една доста прилична пешеходна скорост, с която Лития им беше казала, че ще вземат прехода за около двадесет минути. След това щеше да им остане само да се подготвят и да разположат техниката.
През цялото време Нуту имаше чувството, че върви по изкуствен път, който въпреки това много приличаше на естествена скала с мъх по нея. Усещането почти изцяло имитираше преход през планинска местност, където като в индийска нишка всички се движеха по тясна пътека, отляво на която се намираше черната пропаст, видима от края на тунела. Всъщност пътя беше достатъчно широк, но въпреки това човек не можеше да се отърве от мисълта за пропадане и теснота. Мракът беше ужасяващ и подтискащ. На всичко
