да има възможност да използва каквато и да е било техника, радиацията ще стане опасна дори за хората. Временно планетата ще остане без електронните си съоръжения, ще настъпи истинско обръкване, военните ще вземат специалните си мерки. Но те ще знаят източника много от преди това. Всъщност сигурен съм, че те вече го знаят, поклати утвърдително главата си магът. — Много ли ще бъде вредно за тези, които са на повърхността — предпазливо вметна Нуту. — Не съвсем, земните пластове са достатъчно добър изолатор и всичко ще се сведе до разстройство на техниката и леко облъчване на хората, но истинска опасност няма. Това е лечимо…, а и друг изход нямаме, иначе абсолютно всички ще загинат. — Всъщност облъчването тук е най-голямо при нас, за мен и за вас двамата, така ли… Въпреки, че Лития май не влиза в групата. Тя няма възраст, а може и да не е човек…
Меслин само се усмихна на това и кимна утвърдително. Отговорът беше положителен и нямаше повече смисъл да увъртва истината. — А от радиацията ще ни пазят костюмите, успокои го той, разбира се доколкото това е възможно, но нямаме и друга възможност. Всъщност той осъзнаваше, че единствения потърпевш в тази история ще е самия той и поради възрастта си и поради това, че нямаше издържливостта на Нуту. Беше се съгласил обаче с това, защото мисиите винаги бяха по-важни. А и данните от холограмите ставаха все по-тревожни. Огромни маси от груба материя започнаха да нахлуват все повече във Вселената и да я разрушават. Лъчезарни с навлизането си в тунела явно силно поемаше върху себе си енергията на това светло поле, което беше1 някакъв макар и минимален щит от нахлуващата Стихия и тя сега, използвайки отслабването му помиташе и поглъщаше в хаоса си Кълбото, подпомогната от Албатрос. Изненада се четеше и по структурите на съществото в тунела. Бъдещата атака на Черните беше неподозирана и за него и за съвършения му свят и сега и той, заедно със съмишлениците си в падината на Проникновението под Земята очакваха с ужас появата и на всички онези тъмни сенки, които вече бяха видели в кристала… Оставаше малко време.
39 глава
В командната зала на Лъчезарни въобще не знаеха за проблемите, които предизвикаха във Вселената с навлизането си в млечната белот на тунела от енергия. Напротив, мислеха, че всичко върви идеално. Корабът се движеше без проблеми. Главните двигатели бяха изключени, нямаха нужда дори от гориво, беше останало само вътрешното захранване и дори и хуманоидите, макар и да не се ориентираха добре в обстановката не показваха признаци на безпокойство. Уредите не можеха да дислоцират лайнера в нито една известна точка във Вселената. Той нямаше нито посока, нито цел, но въпреки това изглеждаше в безопасност. Разбира се, това можеше да се окаже капан, защото цялата човешка логика се противеше срещу тази нелепа ситуация на неизвестност и бездейност, но екипажът се държеше спокойно и уравновесено. Дори Фрост изглеждаше примирен с чуждата намеса и засмукването на Лъчезарни:
— Вече всичко зависи от твоя свят, — каза той на Анита, още когато навлязоха в падината. — Нямаме връзка с базата, не сме в нашия свят, дори не можем самостоятелно да синтезираме кислород или да си служим с мощностите. Напълно сме безпомощни и само подкрепата отвън може да ни спаси. — Да така е и ни остава само надеждата, че и нищо не се е случило с тези, при които отиваме, — съгласи се Анита без да обръща внимание на намека му за произхода и. Имаше други тревоги. — Както знаеш, последният ми сън беше тревожен, доста тревожен Майкъл, а тук всичко изглежда толкова спокойно и уютно, че даже е невероятно. Просто не знам какво ще стане. Това непознато място. — Значи не успяваш да се свръжеш отново с тях. — Фрост разбра причината за тревотага и. — Не, защото не знам как. Връзката е еднопосочна. Ще трябва да чакаме. — Да. — съгласи се отново пилотът, — въпреки че вече сме доста навътре и мисля, че контактът вече трябваше да е осъществен. — Нищо не зависи вече от нас, Майкъл, абсолютно нищо, не решаваме ние. Анита беше категорична. Нямаше и желание да спори. — Да, освен това не сме и сами… — Гласът беше на Светлина, която в този момент сочеше върху една холограма сенките на двата незабелязани досега от хуманоидите и бордовия компютър лайнери. Беше ги зърнала случайно. — Военните и Албатрос. — Майкъл дори не поиска данните, напълно сигурен, кои са корабите. — Значи настина навлязоха, въпреки предупрежденията ни. И с тях, казваш, че може да са и онези двамата… — Леонардо и Алисия ли. — Светлина направо изтръпна. Странен ужас проблесна в очите и. Все пак се овладя бързо. — Да сигурно са там, далеч от ударите на флотата, от мисълта на Благодетелните, в собствената си стихия… — В собствената си стихия — повтори и като ехо, Анита. Стихията е … — не можа да довърши мисълта си. Прекъсна я един от от хумонидите, видял в този миг върху пулта един образ, което изкара и него от равновесие. Робътът дори изкрещя.
— Сър, нещо става навън, — извика Ремът. — Радарът отчита някакво раздвижване пред кораба, а компютърният анализ показва живот, доста необичаен, но живот. Вижте това, — показваше им той огледалния монитор на Лъчезарни. — Странен живот. Биологичните показатели се променят през цялото време, но не става въпрос за съвкупност от отделни организми, а за единна цялостна структура, която вибрира с невероятна, непостижима скорост. — Във Вселената няма организъм, с такава скорост на обменните процеси — констатира бързо Анита, проследявайки данните от анализа. — Да, има внушителни размери. Намира се точно срещу нас, — продължи Майкъл. — Освен това уредите не докладват и за някакви помощни средства за придвижване, някаква електроника или друго космическо съоръжение. Изглежда той е самостоятелен.
— Може би средата, в която се движи, е неговата естествена среда и не му е необходимо нищо друго — предположи Светлина.
— Възможно е — потвърди Майкъл. Беше доста развълнуван — Ето това е срещата, — каза той. — Пред нас е източникът на енергия, а вероятно и изворът на твоите сънища и твой брат, Анита, Съвършеният. Надявам се, че камерите са заснели всичко това…
— Мисля обаче, че те са заснели и нещо още по-интересно, — прекъсна го Светлина и с това, без да иска, предотврати поредното заяждане между сестра си и командира1. — Какво ще кажете за това, което прави Албатрос в момента, — попита лаконично тя. С присъщата си подвижност Светлина Бел отново бе успяла да забележи неща извън основното в момента. Анита, Майкъл и роботите бяха твърде възбудени, за да оглеждат всички показания на пулта пред себе си и да изчисляват степентта на заплаха. Не бяха забелязали последните холограми от радарите.
— Вижте, Албатрос препраща някакви странни сигнали в неизвестна посока. — забеляза тя. — Да, те наистина не са към Вселената, а точно в противоположната посока, в дълбочината на тунела. — Майкъл не вярваше на очите си. — Всъщност, той използва структурите на този енергийен тунел, за да предаде съобщения извън него, — извика пилотът като разгледа докрай анализа. Не знаеше какво да мисли. Това означаваше, че там също има още нещо…трети живот.
— Той ще ни провали, — проплака Анита, след което скочи развълнувано. Беше се досетила нещо, но не успя да доизкаже изречението докрай:
— Не забелязвате ли, това ще разреди енергията ни и ще навреди и на съществото пред нас. Холограмата показва моят сън. Вижте, картината е като вихър, като буря, погледнете тези странни сигнали, — сочеше Анита възбудено полето зад Лъчезарни. Това е съобщение на Манас. Стихийно е. Само един Унищожителен Манас може да изпраща такива хаотични съобщения. — И накъде ги праща, — попита Майкъл. — Боже мой, — Анита ужасено хапеше устните си. — Може би около или извън тунела има наистина още нещо, за което ние не знаем, и то е истинската цел на Албатрос. Не енергията, а разрушаването на Вселената. Целта, за която ние не се досещаме… — Неприятностите започнаха — констатира Светлина и седна с ледена физиономия на едно от креслата. Изглеждаше така, сякаш също си припомняше нещо. — Вероятно и те засичат живота пред нас. — продължи Майкъл. — Вижте, той също ги е забелязал и започна да проявява безпокойство. Хуманоидите също. Дали ще иска да контактува лайнерите или ще ги унищожи, за да се запази. Очевидно не ги харесва, нещо, което не личеше при контакта с нас. Тревожен е.
— И има защо. Те разполагат със субатомен лазер, там на Албатрос, нали ви казах, — прекъсна ги пак Светлина, която вече беше подредила събитията в съзнанието си. — Сега разбирам срещу кого са искали да го използват, — заяви тя и посочи Вибриращ Възход, който вече стоеше точно срещу юлиминаторите на кораба. — Фактът, че Албатрос е тук, говори, че енергията е статична и не се управлява директно, — разсъждаваше Майкъл. — Това просто е поле на мощно излъчване, което укротява само външните дестабилизиращи въздействия и служи за пренос на информация. По същество не е опасно. Затова трябва по-скоро да осъществим връзката. Светлина е права. Те могат да използват лазера. Вероятно самият кораб
