е въоръжен и тя е видяла само по-малките, преносими модели. Не забравяйте и Манасите.
— Ако това са само Манаси. — мърмореше си Анита. Мислите и бяха повече от черни.
Същевременно нещо наистина ставаше около кораба. Промените бяха започнали още преди да открият присъствието на Албатрос, но сега станаха съвсем забележими. Полето около Лъчезарни наистина се разсейваше. Бялата пелена се разреждаше и през нея все по-осезаемо проникваше чернотата на антигравитационната падина. Радарите на кораба, проучващи обстановката няколко парсека напред и назад, отчитаха не пустотота на Вселената, а огромни маси от непрекъснато променящи се вихрени процеси, нещо като огромни тайфун с галактически мащаби. Стана ясно, че ако белотата, в която се намираха, и която явно ги предпазваше, се стопи, Лъчезарни щеше да попадне в непоносими условия, които щяха да го разпилеят без остатък. Бяха навлезли твърде дълбоко в падината, носени от защитната мантия на енергийното поле и сега не можеха да се измъкнат обратно. Лайнерът изглеждаше като детска играчка сред бушуващ океан. Анита се оказа права. — Полето се разсейва. Мощностите на Лъчезарни се включват. Роботите са необичайно тревожни. Това се дължи на Албатрос. Вижте, той стабилизира поле, успоредно на това, в което сме ние и То го защитава. Няма да можем да осъществим връзката и всичко ще е напразно заради алчността на някои хора. — В гласа на Анита нямаше отчаяние, по-скоро гняв и разочарование за този нелеп провал на мисията им. Тя вече не знаеше какво да мисли. Беше покрусена. — Но защо тогава съществото пред насне ги унищожи, те не му трябват, — недоумяваше Светлина. Не разбираше логиката на бездействието на Вибриращ Възход. — Той може би се страхува, помисли си тя. — Но той ни помогна пред падината, защо не ни помогне и сега. Просто трябва да изхвърли Албатрос обратно във Вселената и те ще спрат да му пречат. Или пък просто да ги убие. Светлина се стресна от агресивността в собствените си намерения. Всъщност от няколко минути тя се опитваше да си спомни още нещо от Албатрос, защото може би единствена знаеше целите на Галакси Енерджи и на ония двамата, но все не можеше да си спомни. Обстановката я разсейваше… Междувременно анализите на Майкъл ставаха все по-тревожни.
— Пелената съвсем изтъня, — заяви отчаяно той. — Лъчезарни едва издържа на напрежението. Мощноститите ни работят в крайните степени. Промените в околната среда са невъобразимо бързи. Вижте каква тежка, черна лепкава маса се появи зад нас, от Албатрос е. Корабът ни едва запазва стабилност. Дори съществото отсреща го разбра, но и при него от известно време движенията са съвсем обръкани. — Да, но то се приближава. Въпреки всичко. Точно към нас, а не към Албатрос… Вижте имам чувството, че… Анита спря. Сблъсъкът беше ужасен.
В Лъчезарни помислиха, че това е краят. Всичко в кораба изгасна. Двигателите спряха работата си, роботите бяха само купчина сплави и жици, а бордовият компютър просто вече не съществуваше. Лъчезарни вече се намираше в Нещо. Пред юлиминаторите му имаше огромни плътни маси от жива матеря, която го обвиваше отвсякъде и го държеше в една мощна, тежка прегръдка. Не беше смазан, нито унищожен, а само погълнат. Погълнат от Нещото, за чийто произход нямаха никаква представа и което ги беше довело дотук. Бяха ужасени. Тримата седяха и единствената им мисъл им беше свързана с неистовото желание всичко това да не се беше случвало. В най-лошия случай да приключи както и да е, но веднага.
Точно тогава Светлина си спомни една на глед незначителна подробност. Сякаш сблъсъкът намести образите в главата и и тя започна да си възстановява събитията, протекли на Албатрос.
— Когато бях с онези двамата, Леонардо и Алисия, — започна много бавно тя, като се опитваше да преодолява обзелата я паника, — той ми каза нещо, на което тогава не обърнах внимание. Едва сега разбрах значението му.
— И какво беше това, Светлина. — Анита и Майкъл я погледнаха с надежда, като удавници за сламка.
— Той говореше, че именно чрез мен ще направи връзка с Хаоса отвъд тунела. Тогава всичко тук, и там, навсякъде ще е негово, повече отколкото мога да си представя. Да точно така каза, повече отколкото мога да си представя…
— Връзка с Хаоса, не разбираме. — поклатиха глави Майкъл и сестра и.
— И аз не разбирах, затова го забравих. Но сега си давам сметка, че това е лепкавата материя зад Вселената и зад тунела. Не бялата светлина отпред, — Съвършеният, а мракът, от който той ни пази. — гласът и потрепери от ужас. — Онова около нас — черната противна маса ужасно прилича на вида на онова същество — Ленардо, на хаоса от Ада.
— Боже мой, Майкъл тя е права, — изстена Анита. Сънят — вятърът, стихията, който видях и с която Той — Индианецът — Съвършеният се бореше. Това е Хаосът. Стихията е един от неговите символи, олицетворяваща безредието на унищожителните Манас.
— Тогава дано Съвършеният се справи, иначе ние сме загубени, — успя да каже само Майкъл. В този момент той се почувства обречен. Така беше и с другите. Съдбата им вече зависеше изцяло от Провидението. Нищо не можеше да се направи. Оставаше им само да се надяват.
На Вибриращ Възход също.
Още в началото, когато видя, че лайнерът навлиза в тунела му той установи дисбаланс на енергията, но вече не можеше да направи нищо. Обратната връзка с неговия свят беше невъзможна. Как щеше да иска нова енергия, когато изтичането на тази носеше гибел на близките му. Не можеше и да посрещне Лъчезарни по-наблизо, защото дори и най-малкото съприкосновение с Вселената можеше да бъде гибелно за него.
Все пак той все още не беше Велик Творец.
Тежки, нерадостни предчувствия го заляха, вибрациите му започнаха да излъчват тревожност и свръхнапрежение. Той вече се молеше поне да има възможност да установи връзката с хората. Беше измислил как, но корабът трябваше някак да стигне до него. Ако не успееше, всичко щеше да се окаже безсмислено — и изтичането на енергия, и разстройствата на нивата на Спиралата, и нахлуването на нисш материал от по-долните нива, както и невъзможността да повлияе върху развитието на Кълбото и вероятното събуждане на Стихията. Дано имаше достатъчно сили да им покаже посланието. Фините му части вече отдавна усещаха, че едва-едва поема отклоненията в параметрите на средата. Имаше вероятност потенциалът да не стигне за самия него. Как щеше да се справи с евентуалного присъствие на Тъмни, той направо не знаеше. С Манаса на Албатрос едва ли щеше да има проблеми, пък и вече се познаваха, но другите, другите щяха да са далеч по-лоши и мощни. Къде ли беше Великият Унищожител…
Започна да проучва обстановката. Лъчезарни беше почти пред него и компютрите на кораба вече уловяха присъствието му. Анита също го беше усетила, виждаше го и това беше чудесно. Разбра, че очакваше връзката. Вибриращ Възход трябваше да действа. Щеше да елиминира другите два кораба и след това да предаде съобщението. Манасът на Албатрос не беше толкова страшен, преди да дойдат другите. Можеше и да има време. Точно тогава обаче почувства срив и в същия момент позна Великия Унищожител. Както се страхуваше той се оказа на кръстосвача, с нищо неподозиращите хора на борда. Беше се крил досега в сянката на Албатрос и Лъчезарни и точно когато Вибриращ Възход насочи вниманието си към разкриване на посланието, той задейства всичките си сили, за да предотврати това. Мисълта му, мощна и коварна, плъзна шеметно по готовото вече успоредно поле. Разстрои всичко, хаосът му завладя околното пространство. Изглежда, че от другата страна го чакаха. Тъмната му линия предизвика цяла буря от разрушения, без колебание прекоси тунела и намирайки пътя си към Огледалната страна, бързо намери входа и. А там я приветстваха и Вибриращ Възход разбра; бяха използвали докрай собствената му енергия, за да осъществят контакта си. Мрачните бяха усетили нестабилността и готовността на човечеството за съдействие и сега се готвеха за нахлуване. Вибриращ Възход още в мига усети силата им, много по-страшна и разрушителна от разместването на долните груби пластове, което ставаше в момента. Той почувства с цялото си същество мощта на Втората Спирала, която вече осъществяваше връзката си с Албатрос и кръстосвача. Разбра, че всеки момент нейните страховити обитатели щяха да се появят на прага на гостоприемно отворената за тях врата, за да се прехвърлят във Вселената. След това и в неговия свят, за да ударят оттам дори Великите творци на живот. Стихията щеше да овладее Спиралата и да върне еволюцията за еони време назад, освен… ако нещо или някой не се намесеше и не възстановеше енергийния баланс на двете системи. Но едва ли, мислеше си отчаяно Съвършеният. Вече нищо не можеше да се направи, защото нямаше резервна енергия. Тя беше свършила, бяха я изразходвали за мисията и сега не разполагаше с нищо.
Единствените запаси бяха при хората, но те не знаеха нищо за тях, нито за Спиралата или пък за Мрака.
