промяна със Земята. Лъчението около нея рязко и необяснимо се засилва от няколко минути. Техниката повсеместно блокира, неиздържайки вече и минута работа. Опасяват се, че всеки момент ще загубим връзката. Видели са материала и предполагат, че там долу току-що нещо е избухнало, покачвайки по този начин фона на радиацията. Препоръчват ни да ползваме индивидуалните защитни полета и не ни обещават повече включвания, а за подкрепления и дума не може да става.
Майорът въздъхна. Положението изведнъж се усложни дори повече, отколкото предвижваше в началото. Съжаляваше, че се подчини на заповедта и взе със себе си и археолога, защото сега изведнъж му се наложи да се подготви за отбрана на три нива — срещу околната среда, срещу живота в сферата отсреща и срещу евентуално нападение в гръб. Трябваше и да се справя сам, без възможност да сподели опасенията си с хората си. Помисли си с прискърбие за преобразователя, който носеше със себе си. Ако се наложеше да го използва от планетата не би останало нищо, а малко по-късно вероятно и от самото човечество.
Преди това обаче трябваше да направи всичко възможно за успеха на мисията:
— Какво има пред нас, — попита той. Строителите внимателно проучваха терена. — Планински масив. Можем да проникнем, като се долепим плътно до стъклото и го изрежем. Вече сме се придвижили плътно до видимата местност и ще излезем1 направо върху нея. След това ще намерим пътя сами във вътрешността. Все още имаме връзка и затова не разполагаме с време да търсим вход, за който нямаме ключ. Така ще можем да изпратим горе данните от вътрешността. Ще проникнем бързо, а машините ще бъдат естествена гаранция за запушване на прохода.
Десет минути по-късно шестимата мъже в бели защитни костюми вървяха по тясната пътека към сиянието отпред, без техниката и роботите си, защото минута по-рано те бяха блокирани от унищожителната радиация, изпълваща всичко наоколо.
Тя обаче не действаше на уж същите хуманоиди, които ги посрещнаха малко по-късно в края на планинския път. Ремовете изникнаха съвсем неочаквано след последния завой и макар да приличаха досущ на техните, се държаха далеч по-враждебно, напълно чужди на закона за доминирането на човека. Бяха категорични в заплахите си още от самото начало. — Вие сте в безопасност, — заявиха те, — само ако не се приближавате по-нататък и запазите достатъчно дистанция. В противен случай ще бъдам принудени да ви унищожим. — Лазерите насочени срещу тях само недвусмислено потвърждаваха намерението им.
Последва нова изненада. Сякаш нечул думите на хумонидите, археологът се провикна, видял в този миг нещо познато отсреща. — Но това там е Меслин, магът от квартала на магосниците. Ние се познаваме отлично, — заобяснява той на всички. — Именно Меслин беше човекът, който ми разказа преди време легендата за храма … Меслин, Меслин, аз съм Андрей не ме ли позна, — започна да крещи той, за да привлече вниманието на мага. — Тук сме защото…
Чу се обаче само предупредителното изщракване от оръжието на петте хуманоида пред тях, а магьосникът дори не реагира. — Господарят Меслин е зает, — обясни учтиво един Рем. — Затова няма да може да ви обърне внимание. Трябва да запазите спокойствие, ако искате да не усложнявате нещата. Ще говорите после. — Добре, добре. Съгласни сме. — вдигна ръце майорът. — Няма да продължаваме. Какъв е този Меслин, шепнешком попита той археолога.
— Това е човекът, който ми говори за Тайната на сътворението. Живее в Тива, в квартала на магьосниците и най-редовно обикаля из Карнак. Там и се запознахме. Беше свестен и добър на вид, но…
— Какво прави тогава тук и коя е жената с него, — продължи да разпитва военният без да разбира нещо. — Не зная. Никога не съм я виждал, — отвърна Андрей. — Но чуйте, този звук, който ни смути още щом влязохме, май идва от кристала до тях. Изглежда топката издава странния шум и вероятно е причина за радиацията, — сподели археологът наблюденията си. — Чуйте той говори, има и изображение във вътрешността си. Спомняте ли се, че и така трябваше да изглежда ключът… — Да виждам го, планински кристал е, а в плаващата жълта маса на вътрешността му наистина има образи.
В този момент майорът включи бинокъла си към групата около кристала-топка, като очакваше роботите да реагират, но тъй като те останаха безучастни, той продължи да налюдава и да обсъжда видянато с останалите. Беше крайно интересно. — Виждам командната зала на лайнер, — започна военният. — Но това е Лъчезарни. — възкликна миг по-късно той. — Ето там е Майкъл Фрост и още две жени, които ужасно си приличат. Вероятно едната е Анита Фалкон Бел. Разговорят с някого. — Симпсън беше превъзбуден и същевременно ужасно объркан. Вече не знаеше къде точно се намира, защо вижда точно това, какво трябва да прави и на кого да вярва. Съвсем неочаквано Андрей, в който се съмняваше толкова силно, му даде ценна информация. От друга страна въобще не срещна същества с нечовешки произход, а се сблъска с някакви кой знае защо враждебно настроени Ремове и магьосници.
Той дори не подозираше, че всъщност не вижда най-важното в Падината — моделът на Вселената. Ремовете ги бяха спрели точно там, откъдето огромното Кълбо все още не се забелязваше. Военият и хората му можеха да наблюдават отдалеч само Лития и Меслин, които се направляваха Нуту при изстрелването на капсулите. Но и това не беше малко, защото само след секунда всички гледаха през малките си, подобни на тънки прозрачни ленти, очила-бинокли, незабравимата сцена на брода на най-известния междугалактически лайнер. Вече никой не се съмняваше, че бяха на правилен път и именно тук се намираше загадката, пред която се беше изправила човешката Вселена. Екипажът на Лъчезарни разговаряше с някакво същество, което наистина не беше човек. В този момент хората в падината бяха забравили и за всички възможни опасности. Не виждаха и не чуваха нищо друго около себе си. Интересуваха се само от това, което ставаше в кристала. Затова не подозираха, че бедата вече е до тях, че ги е следвала още от повърхността на Земята. Действието на Лъчезарни ги беше обсебило изцяло.
А там в този момент една от двете жени, приличащи на проф. Анита Фалкон Бел, също вторачено се взираше в странно изображение пред себе си сред командната зала на лайнера. Изглеждаше много нервна, опитваше се някак да прецени видяното. След това в един миг разтвори ръце, и каза:
— Разбира се той ни показва неговия свят, такъв какъвто е бил и такъв какъвто е сега. Това е. Нищо друго не разбирам…сигурно е това. — Да, май си права, — подкрепи я веднага другата Анита, стояща малко повстрани на един от столовете. — Наистина изглеждат ужасно. Тези същества умират заради нас и целият им свят се разрушава. Просто не разбирам какво става, Анита. — И аз не знам, — отговори и първата жена, — но това най-вероятно е Лъчезарни и мястото, където се намираме, — посочи нещо малко тя в невероятната картина пред себе си. — Ето тук добре се вижда, че сме ние. Нямаме повече енергия и скоро ще загинем, а заедно с нас и посланието. Ето, той е вече изтощен… Всичко е безсмислено. — В този миг истинската Анита Фалкон Бел се обърна към илюминаторите на кораба и като отстъпи малко назад, заобикаляйки внимателно изображението в средата, се загледа към мястото, откъдето идваше картинното му излъчване. Това позволи на всички в долината на Проникновението да видят странното същество, което беше погълнало Лъчезарни. То, жертвайки себе си и собствената си енергия, все още захранваше системите на кораба, осигуряваше функционирането на роботите и дори предаването на тази изключителна, невероятна информация към Вселената.
Мощното му енергийно поле, обгърнало кораба беше позволило осъществяването на връзка с базата. Дори от подкорието на Земята виждаха и чуваха диалога между световете. Чрез съществото около лайнера всички те, и Майкъл, Анита, Светлина и дори Харисън Стоун, който се беше присъединил към тях, научиха, че светът продължава да се разрушава, че все по-големи маси непозната, чужда материя поглъща вътрешните звездни светове и Галактики и, ако скоро не станеше чудо, Вселената щеше да бъде смляна от нещо ужасно и напълно хаотично. Чрез чудноватото същество всички наблюдаваха повсеместното объркване, анархия и паника обхванали Галактичните светове, а също невъзможността на ОВОС и Военните да се справят със ситуацията. Сега всички, виждайки трансформацията на Лъчезарни стояха като хипнотизирани и приемаха срещата като единствена, макар и невероятна надежда за спасение.
Когато преди време хората в кораба почувстваха сблъсъка на Лъчезарни с непозната жива маса пред него, и тримата си помислиха, че сега корабът ще бъде погълнат и унижощен и вече очакваха най-лошото. Видяха как лайнерът отвсякъде беше заобиколен с трептяща, бляскава светлина, като в безкрайно бяло желе и всеки момент продполагаха края. В него всичко угасна, системите изключиха, роботите се объркаха и
