разрушението и. Затова очакваше да види всичко това в нова светлина. Дали щеше да им стигне времето. Нямаше ли отново просто пак да се повторят сънищата. Останалите също бяха тревожни, смътно досещащи се какво става пред тях. Бялото искрящо пространство за трети път остана замряло и празно в средата, сякаш събиращо силите си. После много бавно започна да изгражда отново фигурата на човек — наблюдател на посланието. След това обаче много бързо се изкриви и странно запридобива формата на една огромна страшно пулсираща Двойна спирала, която никой не очакваше. Спиралата се движеше пред очите на всички в един невероятен синхорн от по-бавни и по-ускорени вибрации, като отделните и части непрекъснато сменяха честотите, посоките и оборотите си на движение. Едни светове се сменяха с други, по-различни, по-особенни. Неповторими бяха обемите на завъртванията, на стесненията и разширенията по огромното и никъде несвършващо и незапочващо тяло, приличащо на огромен жив организъм, дишащ в общ чудовищен ритъм. Постепенно надделя усещането за невероятната, неописуема и необхватна за човешката мисъл хармония, завършеност и велико съвършенство.
В първия момент нито Анита, нито който и да било разбра нещо. Защо се явяваше всичко това и какво беше То. Какво общо имаше с нейния живот, с кариерата и със сънищата и, не проумяваше проф. Бел. Трябваше и време, за да свикне с гледката, да разгледа този непрестанно трептящ и променящ се живот от светове, подобен на кълбото на огромната Вселена. Като цяло Спиралата не се изменяше, а стоеше почти неподвижно и само вътрешните и пулсации очертаваха живота. Така всички постепенно видяха детайлите, видяха невъобразимо многообразие, което властваше върху всяка точка от Спиралата, върху всяка дребна частица на този странен жив геометричен модел. Осъзнаха, че той наистина нито свършваше, нито започваше, а това което се проектираше чрез съзнанието и беше само част от нещо още по-голямо, още по-необозримо.
Трябваше да открие къде беше тя, къде беше нейният свят, тяхното Кълбо. Може би беше отличено с нещо, та нали целия този образ беше създаден и предназначен за самата нея. Загледа се, видя, че Майкъл, Светлана и Стоун също съсредоточено разглеждат картината. Видя и мислите им, които търсеха Вселената. — Ето това тук прилича на Галактичните светове, другите неща са много по-различни, — сочеше Майкъл някакво малко, нищожно завъртване в модела. — Да наистина прилича и сигурно си прав, — суетеше се около същото това място и Светлина. Нещо обаче я смущаваше. — Тук всичко толкова си прилича, окръглено и постоянно въртящо се, — мърмореше си тя. — Как можем да разберем истината. — Май това действително най — много прилича на нашата Вселена, — заяви накрая тя, познала родните светове.
Бяха прави, защото още докато говореха големите очертания започнаха да се губят и, сякаш отгатнали мислите на хората, излишните картини се размиха и като се уголемиха и конкретизираха показаха Вселената.
— Ето вече ясно се виждат Големите галактични купове, Втората родна Галактика, Млечният път до нея, Центъра на Вселената с огромните бели джуджета, пулсари и неутронни звезди. Ние в системата Орион. Тук са милионите ни светове, вижте ги всички са тук. Прилича точно на моделите в училище, — нареждаше трескаво Светлина след появата на всеки нов свят. Беше изумена, забравила опасностите.
Анита, Майкъл и Стоун също не бяха на себе си. Те с огромна изненада наблюдаваха как шеметно в кръга пред тях едно след друго изникваха и се оформяха така познатите им кълбовидни очертания на Вселената. Различаваха вече сложните галактични купове и огромните звездни светове, виждаха родните заоблените форми и хилядите спираловидни завъртвания на огромното синьо кълбо.
— Голямото се пренася в малкото, — промълви Анита, наблюдавайки играта на световете. — Вижте колкото и да е уникална нашата Вселена, всяка нейна малка частица прилича на по-голямото цяло, всеки нейн детайл е модел на общото, а цялата тя на този безкраен пулсиращ живот пред нас.
— Да, ние сме само брънка, макар и неповторима, от всичко това, — съгласи се Майкъл, но виж то не спира да се променя. Сякаш иска да ни покаже нещо още по-конкретно. Уголемява се още… и се концентрира… — Прав си, картината се сгъстява все повече. Повечето галактики изчезват, стеснява се и пространството. Май остава само Млечният път. — прошепна Светлина.
— Вече е само една планета.
— Земята. — разпозна я Майкъл. — Но и тя се изменя. Придобива очертанията на човек… — Емблемата на Вселената. Това е емблемата на Вселената, — не се сдържа Светлина, открила първа във все още смътните форми пред тях нещо много познато. Беше прекалено развълнувана, сякаш изправена пред някакво ново прозрение — Това е Човешката глава, проектирана на фона на Земята, символът от космичната ера, — сочеше тя изображението. — Ето в това е смисъла на всичко… Беше доволна. — Да, това е тя, с двата полусъединени кръга в нея, където се преплитат едно в друго бялото и черното, светлината и мракът, денят и нощта, — съгласи се и Анита. — Това е символът на човечеството. Символът на Мисълта.
Мисълта, човешката мисъл — един толкова популярен символ, стоящ навсякъде в света, по учрежденията и по космодрумите, по междугалактически кораби и по знамената, символ толкова древен и толкова присъщ на човечеството, че то почти го беше забравило. Всъщност Майкъл и Анита мислеха за едно и също, но той я изпревари само за секунда:
— Анита, това е знакът на Мисълта — развитието на човешката мисъл — еволюцията на огромните, неповторими във всеки един човек психични възможности, заложени именно чрез мисълта. Това е твоята теория за развитието на историята, — изрече собствените и мисли Майкъл. Тя също усилено мислеше за това, защото беше разбрала какво искат да и кажат. Сега само се молеше да го проумеят тези на Алтея. Военните там вече бяха напълно объркани и неспособни да се справят със ситуацията. Все пак, макар и много късно, те бяха разбрали грешката си с допускането на Албатрос до падината и сега се опитваха да я поправят. За съжаление не знаеха как. Обсебени от мисловното поле на Великия Унищожител при разговора си с Майкъл преди впускането му в падината, те се бяха поддали на внушенията му. Бяха елиминирали Лъчезарни и подкрепиха врага. По-късно, когато Леонардо и Алисия явно ги бяха напуснали и се прехвърлиха на собствения им кръстосвач те бяха разбрали грешката си с помощта на Благодетелните. Сега с внимание наблюдаваха събитията на лайнера и се опитваха да се намесят. Въпреки това все още трудно проумяваха нещата, а и не вярваха на Анита докрай. За тях тя все още беше Нечовек, озовала се неясно как на Лъчезарни.
Хората бяха овладели материята, бяха завоювали милионите светове във Вселената, подчинили колосални енергии и създали невероятни средства за комуникация, но въпреки това не се бяха научили да създават живот чрез силата на своята мисъл, защото така и не разбираха как. Най-голямото им постижение бяха хуманоидите. А сега пред очите на всички на Лъчезарни ставаше точно това. Мисълта на Анита се оформяше в реални форми и образи, които можеха да бъдат докоснати и усетени и които бяха почти живи. Променяха се единствено със силата на човешкото съзнание, зависеха и се изграждаха само от него. — Това, което става е бъдещето, — каза вече на глас Анита. — Това са възможностите на човешката мисъл. Тя може да събужда и изгражда формите на живота, да ги контролира и изменя. — Но ние не сме разбрали как се случва това. Сега нашият свят се разрушава, — каза Светлина. — Да, защото така и не сме проумели, че само ние притежаваме най-съвършенната енергия в този свят и не сме я използвали изцяло. — Но сега можем да поправим това, — намеси се Майкъл. Нашите мисли без усилие се проектират тук пред нас и ни показват верните отговори. — Затова трябва да разбрем колкото се може повече. Трябва да разгадаем посланието в сънищата — смисълът на нещата, пътя на спасението. — Анита усети отново, че трябваше да продължи с експеримента, да извика сънищата си наяве и да види истината за посланието. Повика в съзнанието едно от посланията, онова за Александър Велики и минута по-късно в кълбото пред тя се завъртяха сцена след сцена събитията преди повече от 32 века. И четиримата видяха и усетиха хората от това време, наблюдаваха живота, мислите и стремежите им и разбраха, че това е било началото.
Анита разсъждаваше на глас, вече беше убедена, че посланието трябваше да достигне до Алтея и до Вселената, защото от това зависеше бъдещето на човечеството. — Явно тогава, около 360 години, един кръг преди Христа, се е зародило истинското, сегашното човешко съзнание, със способността му да мисли за бъдещето си, да се обединява и покорява света в името на далечните си цели. Така се осъзнава като част от едно голямо цяло, вижда както пътя, който е изминал, така и този, който му престои да извърви. Затова този сън сочи началото.
— Ти мислиш, че затова Амон си е отишъл — за да отстъпи път на новото начало, на обединението, така ли, — попитаха я от Алтея. Бяха проследили целия сън, разговорът между Бога и човека. — Да, — отговори
