43 глава
Потоците от втората светлина, които заливаха околното пространство, бяха така неочаквани и ослепителни за обитателите на пленения лайнер, че в първия момент те дори изпитаха ужас, по-голям от този при предишното неподвижно, предсмъртно състояние.
Минути преди взрива въздухът в Лъчезарни почти беше свършил, дишаше се все по-трудно и целият лайнер беше потънал в студ и мрак. Съществото около него също1 отдавна не даваше никакви признаци на живот и пазеше корпуса му от разпадане явно само с мъртвото си вече тяло. Така корабът няколко дълги минути се мяташе без посока и цел в околното негостоприемно пространство, докато се появи поредното спасение. Но през това време Анита въпреки намалените си сили и едва достигащия и въздух, напълно пренебрегвайки външната опасност, продължаваше да изследва възможностите на собствената си мисъл. Белезникавата маса пред нея беше отпушила необичайните способности на човешкия и мозък и сега тя без особенни усилия получаваше отговор на всеки въпрос. Съзнанието и бързо и лесно се свързваше със странни източници на информация, които сякаш непрекъснато са се намирали там, в естественото и обкръжение, но за които не подозирала. От тях мисълта и извайваше в живи символни картини отговорите на всеки въпрос, след което ги и проектираше в пространството в средата на залата. Там се отбелязваше най-малкото колебание или неяснота, които възникваха в превъзбуденото и съзнание, най-незначителната подбробност от реалността. Като на огромен екран мислите и се материализираха и раздвижваха, сочеха проблеми и решения, съдаваха неповторими образи и действия между тях. Оттам Анита беше узнала, а също и Светлина и Майкъл, че умират. Заедно с тях умираше и техният свят, повличайки със себе си в неизбежна катастрофа и много други нива на живот в спиралния Всемир. Бяха проследили какво се случваше в Галактическите светове, с ужас бяха наблюдавали как загиват хиляди планети и цели звездни системи, как многочислената военна флота не можеше да направи нищо срещу огромните въртопи от неизвестна1, неконтромлируема енергия, която повличаше, всмукваше и поглъщаше обитаемите и необитаеми космически тела. Виждаха с ужас как нито преобразователите на енергия, нито чудовищните взривове на лептоновите бомби даваха резултат, неспособни да се справят с тази невероятната плътност с чужд произход. Те не успяваха да разрушат дори малка част от нахлуващата маса, или поне да спрат или отклонят настъплението и към най-ненаселените райони на Вселената. Вихрите поглъщаха лакомо и безвъзвратно, както корабите, така и световете; Кълбото загиваше, пропадайки в по-ниските нива на Първата Спирала. Техният свят се рушеше.
Тримата на Лъчезарни видяха сривовете във Всемира. Разбалансирани от нещастието в Кълбото, двете успоредни Спирали непрекъснато объркваха и преплитаха нивата си, смесваха с взрив енергиите и масите си, сееха хаос и повсеместна разруха, обричайки живота. Символът на хармонията, любовта и светлината сега загиваше под напора на твърдата и студена материя, недокоснала се още до фините вибрации на бързите светове, неумееща поради това да цени и сътворява жизненост.
Очаквайки края си сред тъмнина и твърдост, тримата бяха изумени от потоците ослепителна светлина, които изведнъж обляха кораба, както бе станало по-рано преди срещата. Мислите на Анита се объркаха. Формите на съзнанието и започнаха шеметно да се проектират без особен смисъл в странни очертания, напомнящи единствено протруберансите на ярките звезди. Всичко в мозъка и се люшкаше и въртеше като поток от светлина, прокарващ си пътя към нещо ново, нечувано, изпепелявайки всичко тежко и неугледно, видяно и почувствано досега.
— Прилича на скок в хипер пространството, ако се съди по скоростта. Може пък да са ни изстреляли в някакви неизвестна посока — предположи Майкъл. — Всъщност тук ли е съществото около Лъчезарни, защото тази светлина е сходна с неговата — попита я той. — Нищо не се вижда…
— Мисля, че да — унило му отговори все още зашеметена Анита, — Много вероятно е наистина да са ни изхвърлили някъде. Това може да е негово дело. Всъщност нямам никаква предства къде сме. И тук нищо не се вижда — показа тя главата си и шеметните картини в средата на кораба. — Защо ли всичко не свърши по-бързо, вече не издържам — промълви и Светлина, която беше само наблюдател на събитията, без да може да им повлияе като Анита или Майкъл. Затова беше най-тревожна. Искаше да помогне, да действа, но не знаеше как. Вече не разбираше нищо от това, което ставаше около нея.
— Но той наистина се движи. Вижте той се размърда и е жив. — В същия миг Майкъл беше забелязал нещо пред илюминаторите на кораба и с явно вълнение наблюдаваше нарастващата светлина и ускоряващите се пулсации около Лъчезарни… Светнаха таблата, лайнерът спря да губи мощност, помещението започна да се затопля, въздухът пристигна отново, а Вибриращ Възход се появи, изгубил унилия си вид, сияещ отново в най-ослепителния си блясък. Майкъл бързо скочи и започна да проверява изникващите отвсякъде данни по пултовете за управление. Светлина го последва незабавно. Роботите се раздвижиха и заеха местата си.
— Вероятно сме попаднали на място, където енергията е достатъчна и създава условия за живот — каза Светлина. — Вижте, всичко зад съществото блести и сияе като огромна звезда. Очевидно го захранва. Това може да е неговият свят, неговата хранителна и въздушна среда. Спомняте ли си колко подвижен и светъл ни го показа той…
— Не, не е това — прекъсна я изумен Майкъл. — Данните отчитат същото месторазположение, както и преди. Роботите го потвърждават. По-скоро условията са се изменили, защото ако се вярва на радарите, корабът дори не е помръдвал.
— Във Вселената също става нещо — Анита говореше превъзбудено, даже викаше, искаше и другите да видят това, което тя наблюдаваше вече в съзнанието си. — Световете се възстановяват окончателно — не вярваше тя на очите си. — Ето погледнете картините. Всичко се стабилизира. А ето тук, вижте точката малко над Лъчезарни и Вибриращ Възход се намира странният източник на това светлинно излъчане, за което недоумявате. Ето погледнете, той е съвсем наблизо, почти до нас, на някакви си мили разстояние. Сигурно локаторите ще успеят да го прихванат. — Тя се обърна към командното табло.
— Трябва да го улавят, Майкъл. Според мен е на не повече от четиридесет — петдесет мили над кораба.
— Да ето го — потвърди Майкъл. — Наистина радарът го е засякъл. Дори отчита някаква форма на живот, вероятно човешка. Ето данните. Обектът е много малък, не е нито кораб, нито станция, но е от напълно изкуствен произход и на него наистина има човек.
— Какво ли може да бъде това. Как е оцелял досега там. Странно. Какво ще кажеш Майкъл — попита обнадеждена Светлина.
— Не знам. Нека Анита види по-добре. Образът тук е доста мътен. Извикай го в мислите си — обърна се той към нея. — Ще го разгледаме по-отблизо.
Всъщност, тя вече беше готова и картината току-що се беше появила в средата на Лъчезарни.
— Ето го — каза Анита. — Но е много необичайно, направо абсурдно.
— Да, изглежда е така — потвърди Майкъл, взирайки се в монитрите. — Сякаш до нас има някаква планета, защото почвата е твърда, а от друга страна, според уредите е разположен точно над нас, а материята е подобна на мъх.
— И е на нещо като най-обикновен аеромобил — продължи Анита, поглеждайки с недоверие към картината от мислите си.
— Което не може и да бъде — съгласи се Майкъл. — Изглежда направо като мираж. Та това съоръжение дори не е покрито — възкликна той. Човекът е сам в падината от вихри.
— Не, той се намира на някаква планета — намеси се пак Светлина, която сравняваше двете изображения; проектираното от мисли и онова, оформящо се все по-ясно в монитора на лайнера. — Вижте околността. Хълмове и почва, има дори растителност. — Тя е права — съгласи се най-накрая Анита. — Уредите го отчитат, не може да сънуваме, виждаме го и тримата, включително и роботите. Има го и в мислите ми. Може би е някаква измама. Ще поискам повече символи.
Анита знаеше, че съзнанието и ще проектира картини и ситуации, докато нещата се изяснят, стига само да поиска. Светлина обаче я прекъсна:
— Това може да е просто дело на живота около нас. Забелязахте ли, че той вече пусна Лъчезарни и в момента е пред илюминаторите. Сякаш ни се усмихва.
Тримата погледнаха навън. Там, на не голямо разстояние пред кораба, наистина се намираше странното същество, което1 ги беше запазило от разрушение, когато енергията им свърши. Изградено от същата
