отнесат в клетките на зверовете в подземията дълбоко под амфитеатъра. Човек можеше да чуе ехото от рева на тези диви, терзани от глад животни, което се носеше по мрачните тунели. Вече не бяха толкова много. Повечето тигри, пантери, лъвове и мечки бяха избити в сутрешното клане. Десетките хиляди зрители, насядали по балконите, използваха прекъсването в този кървав ритуал, за да си купят приготвено с подправки месо, нарязани плодове и изстуден пъпеш от търговци и амбулантни разносвачи, които се потяха над стоката си, качваха се и слизаха по стъпалата, и високо подвикваха цените. Клавдия отдавна бе решила никога да не купува от тях; Полибий й бе разказал ужасяващи неща — как някои обилно подправят месото и мачкат хляба и плодовете, за да отстранят всяка следа от мухъл и разложение.
Хората ставаха и се разхождаха между редовете, но никога не се отдалечаваха много от местата си. Отделните части на амфитеатъра бяха разделени с високи стени, обозначаващи отделните градски класи. В дъното, от двете страни на императорската ложа, зрителите бяха загънати в бели тоги и скъпи туники, по които човек можеше да различи сенаторите, конниците, високопоставените длъжностни лица, търговците и банкерите. Над тази бяла ивица като тъмна, мръсна, кипяща вълна се виждаха зелените, сините, жълти и кафяви одежди на по-низшите класи. Търговците не притесняваха богатите. Те си бяха донесли собствени слънчобрани, навеси и обточени със злато по краищата сенници, кошове с капаци и кошници с богати ястия, мек хляб и хубаво вино. Зрителите не обръщаха внимание на кървавата каша по арената и вместо това зяпаха към императорската ложа, украсена с великолепни драперии. Те се напрягаха да зърнат императора и неговата майка — далечни образи, обгърнати в одежди с пурпурни ръбове, увенчани с посребрени лаврови венци, заобиколени от величието и разкоша на империята. Разглеждаха стражите в техните ризници и богато украсени с пера шлемове, блестящи под слънцето нагръдници, застаналите от двете страни на ложата знаменосци с орлите и отличителните знаци на легионите, облечени в кожи на пантера, мечка, лъв и вълк. Но най-много привличаха вниманието императорските тръбачи с позлатени рогове, които трябваше да вдигнат във въздуха, за да въдворят тишина, когато императорът решеше да поднови игрите.
Тълпата се люшкаше и вълнуваше, възбудата на хората беше почти осезаема. Жаждата за кръв се засилваше. Сега те нямаха търпение да се насладят на зрелището, което щеше да увенчае игрите: гледката на Муран, който се сражава за живота и честта си. Клавдия смучеше резенче нар, докато оглеждаше римската аристокрация. Безмълвно се поздрави за постигнатото миналия ден. Валенс имаше право. Агрипина бе изчезнала, а Даций явно премного бе зает с делата си. Носеше се слух, че още същата вечер се е измъкнал от Рим и е побързал да вземе кораб до Сиракуза, за да посети някакви свои търговски партньори.
Клавдия бе чакала в „Магариците“ с надежда, че Муран ще дойде, но чичо й подшушна, че той упорито тренирал и се подготвял. Полибий изпрати Извинявай в гладиаторската школа със съобщение, но момчето се върна с три само думи „Не ме забравяй“. Клавдия се опита да не плаче, докато седеше в трапезарията и слушаше как вестоносецът Меркурий угощава всички с новината, че Спицерий е бил убит от пропадналата си любовница и че Даций също има пръст в това деяние. Слухът пропълзя като пламък сред сухи съчки. Полибий използва всичките си познанства из вонящите улички на предградията, за да подшушне новината. Издирвача Салуст също помогна, а Валенс посети някои стари приятели сред различните гарнизони около града.
Клавдия плака, докато заспа, а рано преди зазоряване бе събудена от императорски вестоносец с покана, на която не можеше да откаже: августата изискваше присъствието й в императорската ложа в началото на игрите, уредени, за да се отбележи рождения ден на славния й син. Клавдия се изми, облече се и бързо пое по улиците, стиснала в едната си ръка тояга, а в другата камата, окачена на колана. Дори в този ранен утринен час тя забеляза самоделно изписани табели, в които се възвестяваха не само игрите и превъзходствата на отделните участници, но и новината за отравянето на Спицерий. Въпреки собствените си тревоги, Клавдия разбра, че новината е не само знак, че слуховете и клюките са наводнили града, тя отразяваше и сериозния характер на облозите и залаганията, разиграваните състояния, златото и среброто, които сменяваха собствениците си.
Веднага щом императорските гости пристигнаха в амфитеатъра и заеха местата си под екота на тръби, дрънкането на цимбали и животинския рев на тълпите, Елена щракна с пръсти и извика Клавдия напред. Императрицата беше във великолепно настроение, преизпълнена с радост от откриването на скъпоценния й меч. Тя изгледа странно Клавдия, докато описваше великото откритие на Тимотей, и Клавдия се запита дали не подозира всъщност истината.
— Но няма значение! — бъбреше Елена. — Каква е тази новина за Спицерий? Вярно ли е? Муран знае ли? Той как се чувства? Очаква ли победа?
Клавдия се опита да отговори, доколкото й бе възможно по-откровено. Елена развълнувано махна с ръка на Руфин и бързо зашепна, като правеше някакви знаци с пръсти. Клавдия заподозря, че императрицата променя залозите си. Руфин извика един писар със счетоводна книга и едва когато банкерът се отдръпна, Елена отново призова Клавдия с друга поредица въпроси относно убийствата във вила „Пулхра“. Имаше ли новини? Имаше ли някакъв напредък? Очите на Елена ядосано проблеснаха, когато Клавдия сви рамене и неясно промълви нещо в отговор, но императрицата я нарече и свое много добро мишле, и й подаде малка кесия заради безпокойствата, преди да я освободи да седне на мястото си отзад в ложата. След малко към нея се понесе Руфин, за да научи нещо повече, после довтаса и Крис. Тлъстият, потен дворцов управител сякаш пърхаше и Клавдия реши, че е по-добър артист от Нарцис, когото току-що бе пратила долу при „Портата на живота“ със съобщение за Муран. Крис махна с ръка, за да привлече вниманието й.
— Е… — изсъска той в лицето й, — Муран все още ли държи да се срещне с бика? Той може да отхвърли обвиненията. Чух какво се е случило…
— Не знам! — отговори със същия шепот през стиснати зъби Клавдия. — Изпратих му съобщение, но той се е затворил в себе си. Иска да се реабилитира. Не съм отговорна за облозите и залозите ти.
Клавдия дълбоко пое дъх и протегна крака, като се насилваше да се отпусне. Огледа се из ложата. Силвестър, Атанасий и другите оратори бяха седнали с гръб към арената, като по този начин изразяваха публичното си неодобрение на тези кървави игри. Клавдия им съчувстваше. Беше си спестила утринното зрелище, на което тигри и пантери разкъсваха осъдени престъпници сред потоците кръв и разхвърляни навсякъде парчета плът. Кървавите петна по пясъка бяха разцъфнали като отвратителни цветя, кръвта шуртеше и пръскаше, въздухът се раздираше от рева на зверовете и писъците и виковете на техните жертви. Клавдия не можеше да реши кое е по-ужасяващо — страшните сцени на арената или пълната липса на интерес от страна на настанените в императорската ложа. Константин сплетничеше с приятели, Елена диктуваше на чиновници и писари, или заповядваше високо да й подадат някой свитък.
Клавдия помисли, че сякаш е попаднала в лудница. Кръвта се лееше, избиваха престъпници, които диви зверове изяждаха или изгаряха живи, и никой не го беше грижа, но беше ли самата тя по-различна? Проблемите, които я тревожеха, бяха като мъжете и жените, които умираха на арената — нещо, с което човек трябваше да се справи. Тя реши, че само човешкото сърце може да понесе толкова страх, само то може да изпита известно съчувствие, но после да се върне към собствените си проблеми. Интересуваше я само едно: щеше ли Муран да живее или да умре? Случващото се през предстоящите няколко часа щеше да предопредели по-нататъшния й живот, навярно щеше да го промени завинаги. Миналото и настоящето се срещаха като завесите, които спускаше край леглото си. Какво беше тя сега? Вече не агент на Елена, нейна шпионка, племенница на Полибий, приятелката на този или онзи. Сега в съзнанието й присъстваха само образите на Феликс, Муран и Мелеагър. Искаше възмездие за убийството и изнасилването, искаше да се очисти от тези мисли, искаше призраците да си отидат. Едва тогава можеше да бъде свободна. Изпита чувството, че като някога участва в пиеса. Край нея разговаряха и се движеха хора, но те вече нямаха нищо общо с нея.
Клавдия се съвзе. Тръбачите се раздвижиха. Константин вдигна ръка. Нарцис се промъкна в ложата и тъжно поклати глава.
— Добре ли си? — до нея стоеше Гай Тулий с угрижено лице. — Добре ли си, Клавдия? Струваш ми се бледа. Искаш ли вино или плод?
Не изчака да му отговори, отиде до една странична маса, напълни един бокал, върна се и го сложи в ръцете й.
— Недей да мислиш — прошепна той, — само гледай! Съдбата ще реши.
Думите му бяха заглушени от острия звук на тръбите. Клавдия дочу ужасяващо скърцане, отпи глътка вино, вдигна се на пръсти и се загледа. Роби извлякоха и поставиха в центъра на арената огромна въртяща
