се врата на движеща се подложка. Най-сетне бяха измили и почистили пясъка след последното кръвопролитие. Тя остави виното. Даваха шанс на Муран; онези, които щяха се борят с диво животно, можеха да използват вратата, за да объркат противника си и да отдъхнат малко.
Накрая всичко беше готово. Тръбите отново прогърмяха, тълпите се изправиха на крака и в небето отекна приветственият им рев, когато Муран излезе от „Портата на живота“. Клавдия усети, че й се завива свят, когато край нея се разнесоха виковете и приветствените възгласи. Гладиаторът нямаше сандали, броня, нагръдник, шлем и наколенници — нищо освен бял ленен набедреник, пристегнат около кръста. В едната си ръка държеше къс меч за пробождане на противника, а в другата дълъг овален легионерски щит.
— Какво прави той? — прошепна Гай Тулий.
Пристъпвайки бавно, Муран приближи до императорската ложа и вдигна в поздрав меча и щита. В отговор Константин също вдигна ръка. Клавдия вече плачеше, тялото й се тресеше от хълцане. Муран й се усмихна с любов, сякаш се канеше да влезе в градината на Полибий и да отиде да седне на сянка. Тя бе готова да извика, но тръбите отново прогърмяха, голямата желязна преградна врата в другия край на арената се вдигна и оттам се появи определеният за борбата бик. Беше величествено черно-бяло животно, стройно и яко, с дълги крака, могъщи бедра и плешки. Гладката му козина блестеше на слънцето, то отметна глава, изпръхтя и я разклати, острите криви рога проблясваха на светлината, върховете им бяха остри като бръснач. Известно време бикът не можа да се окопити, ровеше земята и люшкаше глава срещу ярката светлина. При тази гледка тълпата започна да подвиква заедно с движенията му. Бикът продължи да рови земята, приведе глава и започна да я клати, търсейки плячката си.
Муран бавно се раздвижи и застана пред вратата, използвайки червения си щит да привлече вниманието на животното, като го движеше в различни посоки. Бикът обаче пристъпваше назад и напред, поклащаше глава и пръхтеше, сякаш обмисляше какво да прави. Клавдия забеляза колко бързо се движи, грациозно като танцуващ кон, острите му копита едва докосваха земята. Тя гневно стисна зъби. Не разбираше от животни, но изборът, направен от някого, навярно от Даций, беше добър. Бикът беше изключителен екземпляр, вероятно победител в много борби.
Муран се придвижи напред с лека стъпка, опитвайки се да примами бика. Животното започна да отстъпва. Тълпата изохка като един човек, защото, без да изчака, да рие пред себе си и да мотае глава, бикът се втурна напред в мощен бърз, лек галоп, и се насочи право към Муран. Тълпата изрева, когато гладиаторът захвърли щита си и бързо се оттегли зад вратата. Бикът леко се извърна, приближи, започна да мушка с рога падналия щит, подметна го с глава и го стъпка под краката си. После се отдръпна, започна да рови с крака и пръхтеше, сякаш проучваше вратата и се чудеше какво е това нещо.
Настроението в амфитеатъра се промени. Клавдия почувства как мускулите на краката и бедрата й се напрягат. Някои от тълпата подвикваха и се подиграваха на усилията на Муран. Бикът най-подир го видя и заобиколи вратата за нов сблъсък. Борбата продължи, бикът бързо нападаше, Муран бягаше и използваше шита, който бе вдигнал, и вратата, за да се предпази. Посетителите от императорската ложа разгорещено обсъждаха тактиката им. Някои шепнеха, че това е проява на малодушие, други настояваха, че Муран трябва да измори бика.
Клавдия не разбираше какво става. Муран сякаш губеше сили, тялото му блестеше от пот, а бикът продължаваше да вилнее и да напада. Единственото, което забеляза, бе, че бикът вече не отстъпва, а обикаля около вратата, преди да нападне, като едва не разбиваше преградата, или да започне да мушка с рога смачкания щит, който Муран отново захвърли. Понякога движенията на Муран не бяха толкова бързи; веднъж се спъна и се претърколи по пясъка, за да избегне копитата и разсичащите рога.
Борбата се проточи. Хората започнаха да се подиграват но се оказа, че се заблуждават. Бикът вече показваше признаци на изтощение и яростта му понамаля. Нападенията му станаха по-кратки, но все още енергични. Отново въоръжен с меч и щит, Муран застана пред вратата и започна да предизвиква бика да го нападне. Като порови с крака земята пред себе си, бикът приведе голямата си черна глава и се втурна, бърз като стрела, излетяла от тетивата на лък. Този път Муран не отстъпи. Всъщност захвърли щита и се втурна да пресрещне бика. Тълпата ахна и закрещя. Бикът се опита да забави скоростта си. Като танцьор, като атлет, който се прицелва във вратата, Муран подскочи във въздуха и с грациозно премятане през глава се намери върху бика. Недоумяващото животно не можа да спре и се блъсна в дървената платформа, която подпираше вратата. Ударът сякаш го зашемети, то се препъна и се опита да се върне. Полуприведен, Муран направи бързо движение. Насочи меча си обратно и удари с него левия крак на животното, като преряза мускула и сухожилията. После бързо се отдръпна и нанесе втори удар по другия крак, макар и не толкова дълбок или опасен. Ревящ от болка, бикът се обърна, но движенията му сега бяха по-бавни и не толкова опасни. Сякаш не разбираше, че е ранен, опита се да нападне и се стовари на задните си крака. Муран отново започна да мушка и удря, като този път сряза един от предните крака точно над копитото. Сериозно ранен, бикът залитна и се олюля. Тълпата крещеше и приветстваше умението и храбростта на Муран. Гладиаторът вдигна меча и притисна плоскостта на острието към лицето си, сякаш поздравяваше противника. Бикът с препъване тръгна напред и се повали на колене. Муран се промъкна от едната му страна и дълбоко заби меча отзад във врата на животното. От раната избликна кръв. Бикът се задави, изрева и падна изведнъж, а тълпата скочи на крака и даде израз на възхищението си.
Глава тринайсета
Quod erat demonstrandum.
Което трябваше да се докаже.
— Не знаех, че можеш да скачаш върху бикове! Клавдия се надяваше, че е прикрила треперенето си, когато седна на пейката в малката подобна на килия стая до главния тунел под амфитеатъра.
— И аз не знаех!
Муран се засмя и по настояване на Полибий протегна ръце, за да могат кръчмарят и Океан да подсушат тялото му и да го намажат с масло. Те свалиха набедрената му препаска. Смутена, Клавия се обърна към входа, където двама наемници отпъждаха зяпачи и доброжелатели.
Тунелът беше оскъдно осветен, изпълнен с трепкащи сенки и танцуващ пламък, където призрачно отекваха далечни гласове, ревове от клетките на зверовете и виковете на тълпата, която очакваше връхната точка на деня. Гълчавата откъм тунела отведнъж стана по-силна. Клавдия отиде до входа. Отвън бяха почистили арената и извлекли трупа на бика към кланицата.
Клавдия се върна на мястото си. Почувства слабост от облекчение, но все пак продължаваше да се бои от предстоящия сблъсък с Мелеагър, който вече се въоръжаваше в една стая малко по-нататък в тунела. Тълпата бе изпаднала в екстаз от направеното от Муран, действително беше зашеметена от хитрата му тактика и майсторството на скока. Разбира се, някои бяха виждали критяни, които скачаха върху бикове в родината им, но такава смелост рядко се виждаше по римските арени. Дори императорът стана, за да ръкопляска. Клавдия не можеше да си намери място и чичо Полибий едва успя да я успокои и да й прошепне, че Муран иска да я види.
— Готово! — Клавдия се обърна. Муран потупа новата си препаска. — Спретнат и стегнат — намигна й той, — като на жених в сватбения ден.
Сега Полибий и Океан започнаха да подреждат струпаното на пода оръжие, гравираната със сребърни орнаменти нагръдна плоча, кожената поличка, продълговатия щит, бродирания оръжеен колан, наколенниците и един блестящ предпазител за рамото.
— Това не беше ли на Спицерий?
— Да! — прошепна Муран. — Днес ще го нося в негова чест.
Той вдигна предпазителя. Океан побърза да стегне ремъците.
— Изглежда слуховете малко те интересуват! — Полибий вдигна богато украсения тракийски шлем с тежка предпазна мрежа за лицето. После разреса с пръсти великолепната конска грива, която го
