последните три седмици. Колко души знаят? Никой освен неколцина доверени членове на Бедните братя от Храма.
Елеонор разбра защо ги държаха нея и Симон. Наистина малцина бяха разбрали какво точно се бе случило в „Близначките“. Това беше строго пазена тайна.
— Може да има предател — проговори Юг — сред нашите братя, така мисли граф Реймон. Но спомнете си, че само хората в тази стая заедно с Иможен и Белтран знаят за истинската ви роля в предателството на Фируз. Кълна се, че откакто Антиохия падна, и двамата — и Белтран, и Иможен — бяха държани затворени и следени отблизо — той се усмихна. — Мисля, че и те го знаеха. А и вие ще избягате от Антиохия късно следобед на двайсет и седми юни. Ние ще излезем през Портата на моста сутринта на двайсет и осми. Нито един шпионин няма да разполага с достатъчно време да изпрати вест до Карбука, а вие ще носите със себе си отсечените глави като доказателство за историята, която ще разкажете. Защо Карбука да не ви повярва?
— Ще идем — прошепна Елеонор. — Опасно е, но и тук не сме в безопасност. Можем поне да опитаме — тя погледна към Боемунд. — Но ако е рекъл Бог и стигнем Йерусалим, ти трябва да се закълнеш, че каквото и да поискам, за каквото и да помоля, ще го получа. Ако не от теб, господарю мой Боемунд — тя се обърна към брат си и Годфроа, — тогава от вас или от граф Реймон.
И тримата тържествено се съгласиха. Теодор изглеждаше изненадан. Симон промърмори нещо за свободата си, захленчи за предстоящите опасности, после срещата приключи.
Два дни по-късно накараха Теодор да се изкачи до уединен участък от защитната стена близо до Портата на свети Георги. На хората на Боемунд, които трябваше да стоят там на стража, беше тихомълком наредено да изоставят постовете си. Към една от дървените колони на моста беше изпратена стрела. Понесъл запалена факла, към нея изтича турчин. Стрелата беше измъкната и мъжът изчезна в мрака. По- късно на следващата сутрин Елеонор, Теодор и Симон се промъкнаха през вонящите улици към огромен парк, който граничеше с Портата на козата — тясна като иглено ухо врата на около шейсет стъпки от Портата на свети Георги. Елеонор, цялата в пот и изпълнена с мрачни предчувствия, мъкнеше дисаги, натъпкани с малкото й вещи. Беше постоянно нащрек, дебнеше всичко и всеки. В началото на тъмна уличка едно куче душеше труп. Двама войници се биеха около кошница с диви треви и билки, минаха покрай неколцина младежи, чиито кореми се бяха подули от глад.
Бързаха по тъмна пътека, която минаваше през парка. Под дърветата на стража стояха хората на Боемунд. Малко по-нататък, по протежението на един каменен дол, други чистеха отпадъците и разчистваха гредите, запречващи страничната врата. Трите коня бяха оседлани. Юг и Годфроа в пълно бойно снаряжение ги пазеха. Помогнаха на Елеонор да се качи на седлото, прошепнаха й, че я обичат и й желаят успех. После като в някакво нощно съновидение Теодор пришпори коня си напред. Последва го Елеонор, след нея идваше Симон. Конете им предпазливо избираха пътя си надолу по хлъзгавата глинеста почва на скалистия дол. Страничната врата проскърца и се отвори. Един войник им махна с ръка и те минаха през вратата. Теодор пришпори коня си напред, и тримата тръгнаха в лек галоп по криволичещата пътека, после преминаха във вихрен галоп към тесния мост над Оронт. Започна и престореното преследване, водено от Юг и Годфроа. Войници с изтеглени мечове се провряха през портата с крясъци. В отворите на парапетите горе на защитната стена стрелците изпращаха стрели, които минаваха на косъм от тях. Елеонор усещаше под себе си препускащия кон, чиято глава се поклащаше равномерно, а копитата му чаткаха. Из въздуха се носеше ужасяващата сладко-кисела воня на разложение. Трупове и остатъци от оръжие се търкаляха навсякъде по земята.
Виковете зад тях заглъхваха. Конят й забави ход, а после продължи след този на Теодор. Тропотът от копитата им се понесе по дъските на тесния мост, после по каменистата земя. Тревата беше изсъхнала и рядка. Теодор свърна вдясно, галопираше по протежение на речния бряг. От защитната стена се чуваха викове и крясъци. Теодор забави ход, когато чуха приближаващ се тропот от конски копита. Наближаваха турски конници с развети наметала. Теодор дръпна юздите на коня си, Елеонор и Симон го последваха. Теодор вдигна бързо дясната си ръка с разперена длан и високо се провикна, повтаряйки задъхано едни и същи думи. Турците ги обкръжиха, очите им блестяха изпод смъкнатите над тъмните им лица бели качулки. Пъргаво измъкнаха меча и ножа на Теодор от бойния му колан. Облак прах обви Елеонор, полепна по гърлото и по клепачите й, и тя размаха ръка пред лицето си. Отново се разнесе вик и един командир в броня с блестяща предница, с шлем от дамаска стомана и развяващо се синьо наметало показа с жестове, че ездачите трябва да се разделят. Напрежението беше непоносимо. Турците се двоумяха какво да предприемат. Единственото, което спаси бегълците беше, че бяха преследвани след излизането им през портата и че те се бяха насочили направо към турските предни постове. Командирът дръпна юздите на коня си, извади парче пергамент от маншета си. Хвърли го към Теодор, който кимна, посочи назад към портите и заговори бързо. Говореше подчертано тревожно и няколко пъти спомена името на Карбука. Играеше добре ролята си на беглец, донесъл жизненоважни новини, които новопридобитите му съюзници на всяка цена трябва да научат. Говореше разпалено, сякаш тъкмо той се бе сдобил с най-важната тайна на граф Реймон и на останалите. Потупа и двете кожени торби, здраво завързани за седлото му. Спомена името на Фируз, обърна се, изкашля се и плю в прахта. Командирът, увлечен от драматичната сцена, беше убеден. Извика нещо на хората си, които върнаха оръжието на Теодор, после ги поведоха в див галоп. След тях над Антиохийската долина се вдигна огромен облак плах. Трябва да бяха изминали в езда към пет мили, когато най-сетне достигнаха постовете пред лагера на Карбука. Забавиха ездата, когато навлязоха в централната пътека, която водеше към средата на лагера. Сърцето на Елеонор замря. Армията на Карбука беше най- многочислената войска в Азия. Главатари и емири бяха отвърнали на призива на халифа франкските нашественици да бъдат унищожени. Пълчища от пешаци се бяха струпали, облечени в бойни доспехи, имаше и тежка конница с шлемове и плетени ризници — всички въоръжени с копия, ножове и ятагани. Там бяха и непогрешимите турски стрелци на своите пъргави, чевръсти коне. Докъдето поглед стигаше, пред Елеонор се простираше гора от шатри в различни цветове и от различни тъкани. Изглежда, че армията беше добре снабдена, лагерът беше разположен до река и езера. Конете бяха събрани в безчетни табуни, добре охранени, с лъскав косъм. На земята близо до тях се виждаше безкраен ред високи седла, използвани от турските стрелци.
Наредиха им да слязат от конете, после ги поведоха към шатрата на атабега — огромна, пурпурна, със сребристи въжета и златни пискюли. Тази шатрата и няколкото по-малки, които я заобикаляха, бяха отделени от останалите в лагера с ограда, двойната й порта се пазеше от пищно облечени войници в бляскави доспехи. Вътре бяха подредени знамената на атабега, прикрепени към дръжки, забити в земята. Елеонор видя коняри да разхождат в тръс загладени коне. Писари седяха под заслони с нагласени в скутовете дъски за писане. На входа на една яркочервена шатра стояха няколко красиви девойки със свободно разпуснати черни коси и златиста кожа, обвита с прозрачни воали от ефирен и прозрачен плат. Дочу се смях и музика. При тези звуци Елеонор се поободри. Карбука явно беше решил да не тръгва в атака. Беше достатъчно самоуверен и явно гледаше на неизбежната битка като на вече спечелена.
Личната стража на Карбука взе оръжието на Теодор. Претърсиха ги и после, с по един страж от всяка страна, бяха въведени в прохладната, изпълнена с благоухания шатра. Карбука седеше на куп възглавници. Оказа се млад мъж с властно и безочливо изражение на лицето, малки черни очи и орлов нос над тънки устни. Носеше бял тюрбан и свободна бродирана роба. Изглеждаше загрижен за развоя на събитията върху разположената пред него лакирана шахматна дъска, на която имаше фигури от слонова кост. Говореше гневно на противника си, стар белобрад мъж, после се обърна към тримата си посетители, които накараха да коленичат още при входа. От двете страни на Карбука седяха емирите му. На слабата светлина Елеонор виждаше само тъмни лица, цветни тюрбани, тук-там нещо се белееше и проблясваха златни и сребристи бродерии.
Отначало Карбука беше открито враждебен. Бутна настрани шахматната дъска и седна с кръстосани крака, отпуснал ръце между коленете си, докато разпитваше Теодор. Елеонор се опитваше да се успокои. Карбука беше самонадеян, а Теодор беше изключително умен. Каза на атабега точно това, което Карбука искаше да чуе. Че граф Реймон бил болен, а водачите на франките — разделени, че нямат коне, гладуват, че са слаби, обезверени, че искат да се върнат по домовете си и открито се бунтуват. Че възнамеряват да напуснат Антиохия през Портата на моста призори на следващата сутрин и да се отправят на север, но не за да се бият, а за да преговарят за свободно преминаване през византийска територия. От Карбука зависело, заключи Теодор победоносно, дали те ще умрат или ще живеят. Атабегът открито се зарадва на наученото.
