Симон си проправиха път дотам и бяха поканени вътре, за да им бъдат изказани специални благодарности от водачите. В ръцете им сложиха чаши с вино и шербет, както и мек сладък хляб с резени печено месо. Боемунд заяви гръмогласно, че каквото си харесат очите им, ще го получат. Елеонор не помръдна от възглавниците. Теодор докладва изпълнението на задачата си, още веднъж получи благодарност от великана нормандец, после ги освободиха. Елеонор помоли да я заведат някъде на спокойствие и тишина. Командирите вече бяха започнали да въвеждат ред сред войската, когато някой повика Теодор по име. Обърнаха се и се върнаха. Германски рицари водеха окован пленник. Елеонор разпозна Балдур, този път загубил обичайната си изисканост. Германците сочеха пленника и един от тях на шега вдигна меча си и замахна, сякаш щеше да му отсече главата. Теодор тихо поговори с тях и германците почтително свалиха мечовете си. Теодор направи знак с ръка на Балдур да се приближи, Елеонор отиде зад Теодор.
— Какво искаш, братко? — попита Теодор.
Балдур облиза мръсните си, окървавени устни.
— Моля за живота си, братко. Подозирах каква е истината, но не те издадох.
— Така е — кимна Теодор. — Не ме издаде.
Теодор се обърна към германския военачалник.
— Дай на този човек хляб и вода, оръжията му и кон. Пусни го да си върви. Граф Реймон става негов гарант.
Германецът плю в прахта, вдигна рамене и се разпореди. Преди да го отведат, Балдур се обърна и направи крачка назад. Измъкна колана си и го хвърли в ръцете на Теодор.
— Когато откриеш своя предател — прошепна той, — обеси го на него.
Част осма
Марат: Празника на свети Хилари, 13 януари 1099
Regnavit a ligno Deus.
Бог царува от едно дърво.
— Вавилон е станал свърталище на демони, гнездо на всякакви зли духове и дом на всякакви нечисти и омразни сили — гърмеше гласът на Пиер Бартелеми над Божията армия, разположена на лагер пред град Марат в северна Сирия.
— Не Вавилон — прошепна Елеонор. — Там няма демони! Всички демони са се събрали пред Марат.
Тя отпи от разреденото с вода вино, после подаде чашата на Симон, който тревожно погледна към своята господарка-сестра. През последните шест месеца се беше привързал към тази странна франкска дама. Елеонор беше смела и забавна, макар да хранеше у себе си безброй идеали и представи, изпълнени с детска чистота и наивност. Симон така и не можа да разбере защо тя изпадаше в такива мрачни душевни състояния. Нима не знаеше, че в този свят злонамерените хора не стоят със скръстени ръце, ами сеят своите семена на злото? Не бяха ли разговаряли за това, че разликата между франките и турците е незначителна?
— Вижда ли му се краят, Симон? — взираше се Елеонор в пламъците, които се издигаха към нощното небе над град Марат. Нощният вятър донесе възторжените крясъци на тълпата, превзела градските стени.
— Не вярвам. Така или иначе, ние сме се запътили към Йерусалим — печално добави Симон. — Такава е целта на брат ти и на господаря Годфроа.
— Да, такава е! И ние не сме същите, но и те са се променили — Елеонор избърса следите от дим и прах от лицето си. — И двамата се държат като монаси, верни на своя правилник, като бенедиктинци в своето абатство.
— Ами господарят Теодор? — попита закачливо Симон. — Той все така те ухажва, нали?
Елеонор се изчерви и отклони поглед. Взе пергамент и перо от дъската за писане, която Симон беше задигнал от лагера на Карбука. Писарят се усмихна на себе си. Знаеше как ще постъпи, за да отклони мислите и на двама им. Но тя наистина трябваше да продължи да работи върху хрониката си, помисли си Симон. Нали и мнозина други, включително Реймон д’Агилер, капеланът на граф Реймон дьо Тулуз, продължаваха да пишат своите. Симон се надяваше да си извоюва безсмъртна слава със своя разказ, но може би той принадлежеше на Елеонор дьо Пайен? Е, както и да е — той сви рамене. Най-важно от всичко бе да бъде написана хрониката.
— Е, какво ще кажете за господаря Теодор? — прошепна той, но вместо да се съсредоточи върху работата им, Елеонор продължи да се взира в нощта. Двамата със Симон си бяха създали своя собствена представа за света. Според нея човечеството не се делеше на турци, православни, арменци и византийци, ами на такива, които са религиозни и другите, които са истински хора. Истинските хора можеха и да не са религиозни, докато онези, които бяха религиозни, можеха и да не са напълно истински хора. На описанието на първите отговаряше Теодор: възпитан и смел, който в интерес на истината не беше преизпълнен с особена почит към проповядваната от църквата религия, и още по-малко към водачите на така наречената Божия армия. Елеонор си даваше сметка, че Теодор я обича, и ако само съумееше да се измъкне от тази кървава мелница, щеше да отдели време да помисли за тази любов, както и да обмисли собствените си чувства към него. Въздъхна дълбоко. Наистина трябваше да си прочисти ума! Толкова много неща се бяха случили след победата над Карбука! Елеонор се обърна към Симон.
— Готов ли си?
— Великата победа при Антиохия — промърмори Симон.
Да, размисли се Елеонор. Ако турците бяха зашеметени от неописуемото си поражение пред стените на Антиохия, на свой ред и франките бяха зашеметени от своята дошла сякаш по чудо победа. Единственото обяснение за успеха им трябваше да е появата на Свещеното копие, което беше привлякло на страната на франките свети Георги и всички небесни воини. Благодарствени химни бяха изпълнявани, пееха се псалми, редяха се хвалебствени славословия сред словата от нескончаемите литургии, отслужвани за благодарност. Карбука и цялото му величие, коне и конници, бяха повалени и пометени като фараонът и колесниците му в Червено море. Времето на нуждата отстъпи на времето на изобилието. Насъбра се плячка, натрупаха се огромни купчини заграбени вещи, намериха се коне, запасите от храна бяха попълнени. Лагерът на Карбука беше свирепо опустошен, приличаше на лозе или овощна градина, през която са минали пълчища скакалци. Щом приключи с грабежите, Божията армия победоносно се върна в Антиохия. Командирът на крепостта се предаде на граф Реймон, който беше твърде болен за битката, но когато трябваше знамето му да се развее от крепостта, набързо оздравя. Боемунд се върна бързо назад, сякаш подозираше за намеренията на граф Реймон да заграби целия град. Командирът на крепостта бързо изпрати провансалското знаме обратно, прие знамето на Боемунд и прие християнството — поне така обяви публично.
Победата на франките в Антиохия скоро предизвика вътрешни разцепления. Съперничеството между Боемунд и граф Реймон се засили. Боемунд се считаше за единствения победител на Карбука, но граф Реймон, комуто беше поверено Свещеното копие, се представяше като истинската причина за поражението на атабега. Боемунд обаче публично заяви, че за него божествените знаци, пък ако ще дори и светите копия, не струват и една конска фъшкия. Карбука беше победен от неговите рицари! Той завзе крепостта и останалите укрепления, докато граф Реймон се настани в палата на управителя и държеше най-важното — Портата на моста, която пазеше пътя към пристанището „Свети Симон“ и морето. Нито един от двамата не отстъпваше, нито даваше признаци, че е готов на помирение. Свикаха общ съвет, но двамата водачи не можаха да постигнат съгласие. И двамата нямаха желание да продължат към Йерусалим, докато не бъде решен въпросът с владеенето на Антиохия. Излязоха с прокламация, която прикриваше различията им и посочваше, че горещото време прави незабавния поход на юг невъзможен. Армията щеше да остане в Антиохия до празника на Вси светии, първи ноември.
Божията армия, изтощена и обезкървена, прие решението им, но седмиците отминаваха и недоволството срещу забавянето се засилваше. Епископ Адемар, извън себе си от яд заради дребнавите кавги, съсредоточи усилията си върху прочистването на Антиохия, тъй като из канавките, уличките, къщите и