Кимаше усърдно, обръщаше се към хората си с намерението да им покаже, че чутото от Теодор съвпада с неговите собствени преценки за положението. Не трябваше да предприемат нищо, а само да оставят отрядите си при Антиохия да тормозят франките. Основните турски сили трябваше да останат на място, да чакат и да затягат примката. Надигнаха се възражения, но Карбука не им обърна внимание. От дясната страна на Елеонор се приближи някаква сянка. Един от турците се поклони, поздрави със „Селям алейкум“ и започна да представя мнението си пред Карбука. Елеонор затаи дъх. Балдур! Хубавият капитан, който беше съблазнил Асмая, истинският виновник за падането на Антиохия! Теодор и Симон също го бяха разпознали, но не загубиха присъствие на духа. Балдур, каквито и мисли да минаваха през ума му, очевидно правеше всичко по силите си, за да прикрие своя дял в трагичните събития, довели до падането на кулите „Близначките“. Нямаше да се осмели да сподели своите съмнения, за да не влезе в открит спор, в който да бъде обвинен. Прелъстяването на съпругата на военачалник щеше да бъде счетено за отвратителен грях от тези благочестиви мюсюлмани, както и от водачите на Божията армия. Антиохия беше паднала заради сластолюбието на Балдур — това щеше да му навлече смъртна присъда.
По-късно Симон пошушна, че вместо да обвини Теодор, Балдур само настоявал Карбука да поиска от гърка някакви препоръки. Теодор — както после откри Елеонор — предвидливо се беше съгласил. Посочи към Елеонор и я описа като своя съпруга. После разказа за бягството им от Божията армия, че Яги Сиян ги приел и поверил на грижите на изменника Фируз, пазител на кулите „Близначките“. Че Фируз предал службата си срещу жалка печалба и че Теодор, обхванат от ярост, убил и Фируз и неговия брат. На това място от разказа си той побутна напред двете кожени торби, които един слуга беше поставил до него. Отсечените глави бяха показани и предизвикаха одобрителен шепот, последван от проклятия към отвратителните трофеи. След това развитие на разказа Карбука плесна с ръце. Донесоха леден шербет и шафранови сладкиши на новодошлите, които той вече наричаше свои гости. Теодор, Симон и Елеонор си отдъхнаха. Поднесоха храна и напитки — значи ги бяха приели.
Теодор стана разговорлив. Разказа как прерязал едната от стълбите от волска кожа, спуснати от Фируз, известна на турците подробност, после обясни как са се крили в Антиохия, как са крали храна и коне, докато са се спотайвали в гъста градина, близо до Козята порта. Как се смесили с франките и са научили плановете им, докато най-сетне събудили подозрения, затова не им останал друг избор освен да избягат. Теодор не каза, че е приел исляма, нито изрази желание да служи на Карбука. Подчерта само, че е наемник, който си е дал сметка, че с франките е свършено и е време да бяга от тях. Накрая Карбука кимна, плесна с ръце, огледа лицата на своята свита. Решението беше взето. Нека франките излязат от Антиохия. Предните постове ще им създадат достатъчно главоболия, а после щяха да бъдат унищожени от основната армия. Теодор, Елеонор и Симон получиха позволение да се оттеглят. Дадоха им малка шатра, в рамките на заграденото за атабега място. Тримата се настаниха и зачакаха развоя на събитията. Елеонор прекара напрегнат ден, а през нощта спа на пресекулки. Носещите се из лагера шумове я стряскаха. Едва по-късно научи какво точно се бе случило.
Боемунд излязъл според уговорката от Антиохия, но Карбука не бил наясно, че франките възнамеряват да се бият до смърт. И дума не можело да става за преговори и планове за предаване на града. Божията армия се изсипала през Портата на моста. Всички коне били събрани и нахранени с каквато храна успели да намерят. Юг дьо Пари препуснал напред, за да отстранява препятствията. Стрелците му ожесточено нападали турците, които се оттеглили стреснати от свирепото и неочаквано нападение. Норманските франки, предвождани от Робер Фландърски и Робер Нормански, вървели след отрядите на Юг дьо Пари, след тях идвал Годфроа дьо Буйон със своите германци. Адемар дьо Льо Пюи бил начело на провансалците. Рамо до рамо с войнствения епископ яздел капеланът му, вдигнал вместо знаме свещената реликва, Светото копие, което, както обявил епископът, щяло да им осигури пълна победа. Зад всички тях с оглушителен тропот под своите кървавочервени знамена яздели хората на Боемунд. Изпълнението на плана на Боемунд било безукорно. Божията армия бързо се разположила в груб полукръг, дълъг около миля. Единият фланг бил откъм подножието на хълмовете, другият откъм река Оронт. Турските отряди, обсаждащи градските порти се насочили към франките, за да ги притиснат. Райнхард от Тул, с отряди от френски и германски рицари, се обърнал да ги посрещне, но не за да се защитава. Вместо това те връхлетели върху турците като глутница подивели, ненаситни псета.
В лагера на Карбука спокойно строявали армията, разделяйки я на две големи дивизии. Развели знамена и флагове. Подели свещения възглас: „Аллах е нашият бог! Няма друг бог освен Аллах!“. Набожните мюсюлмани, щом приключила молитвата им, се надигнали от проснатите си наметала и всевъзможни други импровизирани молитвени килимчета, и облекли бойните си доспехи. Турците вярвали, че са устроили клопка на врага си и че лесно ще унищожат франкската армия веднъж завинаги. Но те не знаели, че към тях напредват обвити в облаци прах пълчища от отчаяни бойци, които също се уповавали на своя Бог. Търговци и земеделци, облечени в парцали, въоръжени с ръждиви куки и брадви, непоколебимо следвали водачите си. Някои дори водели за ръце своите синове, още деца. Облечени за литургия свещеници пеели молитви и стискали в ръце сопи и тояги.
Предните отряди на турците нападнали франките отдясно. Запалили и сухата трева по десния бряг на реката. Божията армия, която вървяла под свещените знамена, чисто и просто прекосила огъня, като гасяла пламъците с плащовете си. Димът обвил всичко. Турските конници галопирали през него като вихър — свирепи призраци, въоръжени с копия и кръгли щитове. Посрещнал ги жесток отпор, поваляни били и конници, и коне. Копия, пики, брадви и ножове разсичали въздуха. Вдигали се и падали тояги, съскали мечове, които сечели наляво и надясно. Божията армия претърпяла много загуби, хората били ранявани тежко и поваляни. Оставяли ги на земята с малко трева или китка цветя в устата вместо нафора за последно причастие. Ранените шептели предсмъртните си изповеди на вятъра и предавали оръжието си на онези, които още можели да се бият.
Турската конница нападнала, но франкската пехота устоявала твърдо. Турците отново връхлетели, но после се отдръпнали ужасени, защото през мрака на битката към тях препускали с грохот конници, подобни на сиви сенки. Облечени в ризници рицари, с насочени пики, връхлетели върху бойния строй на турците. Появили се и още рицари, вече без пики, с дълги мечове, сеещи смърт. Турците падали, за да бъдат пометени от франкските пешаци, които не спирали да вървят напред. Земята под краката им станала хлъзгава от пролятата кръв. Мъже се олюлявали и виели от болка, с разпилени вътрешности или падали, покрити с рани, от които шуртяла кръв. Тогава дошъл мигът за решителния удар! Появило се аленото знаме на Боемунд! Облеченият в ризница великан яздел начело на най-добрите си бойци и се врязал в турските отряди. Божията армия се втурнала напред като огромна, неотклонима каменна лавина, връхлитаща върху тях откъм планината. Турците загубили присъствие на духа и се вцепенили от страх. Въздухът бил разцепен от възгласите „Deus vult! Deus vult!“ Бронирани конници екзалтирано пеели химни и псалми. Някои рицари дори сваляли шлемовете си и ги хвърляли към враговете си. Сред бойните редици на франките били съзрени небесни бойци, които се сражавали на тяхна страна. Първата бойна линия на турците била напълно разбита. Турците били победени и побягнали.
В лагера на Карбука, Теодор вече се беше погрижил за безопасността на Елеонор и Симон. В настъпилото объркване те бяха намерили конете си и препуснаха към гъст шубрак около близкото езеро. Лагерът на турците бил обхванат от хаос, редът се изгубил постепенно, но безвъзвратно. Атабегът не знаел какво да прави. Не можел да повярва, че сведенията, които му носели от мястото на сражението, са истина. Втората бойна линия била подредена. Основната армия едва-що била тръгнала, когато първият отряд от турската конница се върнала в луд бяг, хората пищели от ужас и сочели зад гърбовете си към облаците прах и демоните, възседнали коне. Аленото знаме на Боемунд наближавало. Двете турски дивизии се смесили. Обхванала ги паника, настанало объркване. Редиците били разкъсани. Командването се провалило. Знамената падали наляво и надясно. Командирите не можели да издават заповеди. Турците започнали да се избиват помежду си в отчаяните си опити да избягат. Паниката се превърнала в бягство, когато Божията армия — конници и пешаци — връхлетяла върху разпиляната вече войска на Карбука. Турските водачи побягнали в див галоп. Армията им ги последвала. Франкските пълчища залели лагера, избивали жени, грабели от храната, плячкосвали украсените шатри, тършували из сандъците и раклите от кедрово дърво. Грабели с шепи от купчините перли и скъпоценни камъни, мъкнели гоблени, великолепни украшения за стена и килими.
Когато Елеонор и Симон се върнаха в лагера, победата вече беше сигурна, а поражението на Карбука — пълно. Боемунд и останалите водачи бяха установили съвета си в шатрата на атабега. Теодор, Елеонор и
