водохранилищата все още гниеха трупове. Трябваше да се освети наново базиликата „Свети Петър“ и там да се настани официално гръцкият патриарх Йоан IV. Независимо от всичко, Бог сякаш се беше отвърнал от самообявилата се за Негова армия. Свирепа чума се надигна, породена от миазмите и изпълнения с вонята на непогребаните трупове въздух, и започна да опустошава града. Цял отряд германци, дошли в Антиохия като подкрепление, пристигнаха само за да измрат до последния човек, заедно с екипажа на кораба, на който бяха плавали. На първия ден от август почина и самият Адемар. Според видението, получено от Пиер Бартелеми, останките на многопочитания епископ трябвало да бъдат погребани в базиликата „Свети Петър“, където било открито Свещеното копие. Пиер обяви още как сам Адемар му се явил, как бил обхванат от терзания, че веднъж се усъмнил в истинността на Свещеното копие. Впрочем, довери Пиер, Адемар бил спасен от пламъците на ада, само защото запалил свещица и направил дарение пред Свещеното копие. Посланието на Пиер беше ясно: епископът отправяше сериозно предупреждение от гроба, никой да не се съмнява в светостта на великата реликва или във факта, че небето е на страната на нейния притежател, граф Реймон дьо Тулуз.
Останалите водачи не се поддадоха на внушението и се заеха със собствените си дела. Реймон Пиле, един от видните провансалски благородници, потегли да търси още храна, както и да наложи с меч християнската вяра на ужасените жители в околностите на Антиохия. Юг дьо Пари се отправи на път, с цел да се срещне с император Алексий, за да поиска от него помощ. Само че изтощеният Юг реши да остане в Константинопол, а по-късно да се върне във Франция. Други водачи, подмамени от бързото забогатяване, заложиха на страховете и съперничествата между местните турски водачи. Франкските сеньори им предложиха в служба войниците и мечовете си и напуснаха Антиохия като грабливи птици, жадни за плячка. Някои постигнаха успех, други — напротив. Фулбер дьо Буйон, придружаван от красивата си млада съпруга, тръгна на път, за да се присъедини към Бодуен, който беше превзел Едеса. Турски отряд, изпратен от управителя на Арзен, им устроил засада и Фулбер загубил и главата, и съпругата си, която набързо била дадена за жена на един от приближените хора на турския водач. Голяма красавица и много веща в леглото, прекрасната съпруга на Фулбер придумала новия си съпруг да убеди емира Омар от Арзен да призове Годфроа дьо Буйон да възпре стария враг на Божията армия, Ридуан от Алепо. Годфроа бързо се отзовал, заграбил огромни богатства, а после изоставил новооткрития си съюзник сам срещу смъртоносната омраза на Ридуан.
Настанена в удобна къща, която преди бе принадлежала на някакъв търговец, Елеонор можеше само да наблюдава как Божията армия се разпада и да размишлява над събитията. Мнозина измежду Бедните братя, както и от други братства, като Просителите например бяха измрели или изчезнали. Просителите, които така и не узнаха истинската съдба на своите водачи, вече се бяха слели с предвожданите от Тарфур „Развратници от Париж“ — истинска паплач, която винаги беше на предна линия, ставаше ли дума за клане или грабеж. Юг и Годфроа сега се стараеха да възстановят отношенията си с Просителите. Открито говореха за бягството на Жан Вълка и двамата му оръженосци като за богохулно поведение, а тайно полагаха усилия останките от тази сган от главорези винаги да разполагат с достатъчно ядене и пиене. За това пък отношенията на Юг с граф Реймон охладняха чувствително. Юг обвиняваше открито графа за бездействието на Божията армия и ядно критикуваше пророчествата на Пиер Бартелеми. Стремеше се да привлече и останалите разединени франки на своя страна, докато враждите между водачите не преставаха. Хората започнаха да преминават от един отряд в друг. Юг направи всичко по силите си, за да привлече към себе си най-добрите. Той пламенно вярваше, че неговото оцеляване и това на Годфроа от всички ужаси е сигурен знак, че Бог одобрява техните намерения и тяхната цел. Остана грижовен и дружелюбен към Елеонор, високо оценяваше стореното от нея, но беше, както каза Теодор „с мисъл, вечно насочена към следващия ден“. И двамата, Юг и Годфроа, бяха станали по-строги и сдържани по време на дългия поход. Държаха се като близнаци, като хора, свързани от най-близка кръвна връзка, и вече крояха планове за времето, когато Йерусалим щеше да бъде превзет.
И двамата рицари страняха от жените в лагера, включително от красавиците, пленени от турците. Теодор подозираше, че двамата може и да са дали тайно обет за бедност и целомъдрие съгласно целта си. Често се чудеше дали не бяха убедили епископа на Оранж, който беше наследил Адемар като религиозен водач на Божията армия, да ги ръкоположи за свещеници. Но несъмнено те си оставаха и воини, свирепи в битка, ненадминати майстори на меча, копието и лъка.
Бедните братя от Храма, които бяха тръгнали от Прованс с толкова възвишени надежди, вече приличаха на случайно събрани от обстоятелствата спътници, а не на братство. При Антиохия те вече се превърнаха в общност на рицари, привлечени от Юг и Годфроа под тяхното знаме. Имаха ново знаме, направено от олтарна покривка, на която беше изобразен червен кръст на бял фон. Носеха същия знак отляво на гърдите си или на гърбовете на огромните си наметала. Рицарите, които се присъединяваха към тях, приемаха оповестения правилник. Елеонор много се забавляваше от спора дали да бръснат главите и брадите си или да оставят косите и брадите си да растат на воля. В късната есен на 1098 година беше прието последното, макар размъкнатият външен вид на новото братство да не даваше правилна представа за военните умения на членовете му. Те участваха в нападения, като изключително добре организирани отряди, подчинени на строгата дисциплина на Юг. Вземаха пленници и се отнасяха към тях достойно. Строго им беше забранено изнасилването на пленени жени. Всички заграбени притежания трябваше да останат обща собственост, всеки отделен предмет, донесен след плячкосване, отиваше в общата хазна, за която отговаряше Годфроа. Завзеха за себе си една от по-малките кулички близо до Портата на моста, която преименуваха на „Дверите на Храма“ — име, което напомняше на някогашното братство. Там те съблюдаваха молитвения правилник на бенедиктинския орден: сутрешна литургия, отслужвана от Алберик и Норбер, които изпълняваха функциите на техни капелани, следваха останалите Божествени служби. Тези рицари промениха и отношението си към водачите, отдалечиха се от съперничеството между норманите на Боемунд и провансалците, предвождани от граф Реймон, и отделяха значително време, за да подпомагат бедните от Божията армия. Братството от „Дверите на храма“ създаде болница, както и обща кухня, където всеки дошъл получаваше храна. Имаха дори своя собствена хазна за разпределение на общите пари. На бедните и болните раздаваха храна, раздаваха и оръжие на онези, които не разполагаха с такова. Помагаха на жени, особено на вдовици или самотни. Изключиха жените от братството си, но постоянно приемаха годни да служат за оръженосци, пажове и прислужници.
Юг и Годфроа работеха неуморно, рядко се прибираха вкъщи, освен късно вечер. Доста често оставаха в спалните, направени в тяхната кула. От дън душа вярваха, че Бог има свой план за тях и че тяхната тайна цел ги пази. Десетки хиляди бяха измрели, но те, Елеонор, Теодор, Алберик и Норбер, бяха оцелели като по чудо, ако не се считат незначителните наранявания или неразположения. Оцелели бяха и онези, които бяха близки на тяхната група, като Иможен и Белтран, които вече открито живееха като мъж и жена. Пък и опасността от Магьосника, зловещия ловец на реликви и онези фанатици, федаините, изглежда се беше стопила. Теодор също беше съгласен с това, казваше, че вероятно са измрели — било в битка, било от болест. Симон не мислеше така. Беше омагьосан от историите, според които федаините били сред тях, макар да му беше трудно да повярва, че са изпратили свои хора толкова далече от своята самотна крепост сред хълмовете. Но и той, и Елеонор и Теодор бяха съгласни, че постъпката на Балдур, когато беше измъкнал бойния си колан и го беше хвърлил в праха с думите: „обеси предателя си с това“, е доста озадачаваща и може да означава, че тайнственият им противник или противници само са се отдръпнали за известно време.
В късната есен на 1098 година семето, посято от Юг и Годфроа, започваше да дава плод. Появи се нова сила, която се противопоставяше и на нормани, и на провансалци, движение, което включваше огромната част от бедните в Божията армия. Те се наричаха просто „йерусалимити“ и искането им беше точно и ясно: достатъчно време беше прахосано в Антиохия за кавги кой колко да заграби. Армията трябваше незабавно да продължи похода си към Йерусалим. Надигането на протестите, умело направлявани от Юг и Годфроа, се засилваше. Пиер Отшелника се присъедини към редиците на протестиращите и се превърна в красноречив говорител на йерусалимитите от целия град. Най-накрая те успяха да принудят водачите си да се върнат в Антиохия от нескончаемите си грабителски набези. Армията се строи по улиците на града, приветствайки водачите на похода, когато те се завърнаха в града. Прочутите рицари се връщаха с препълнени с плячка каруци, следвани от дълги върволици турски пленници, на чийто вратове висяха отсечените глави на техните другари. Независимо от това, йерусалимитите скоро принудиха съвета на водачите да се събере и Пиер Отшелника изложи тяхната гледна точка.