— Понеже господарите са възпирани от страх, други причини или заради обещанието си към императора, да ни поведат към Йерусалим, тогава, ние, народът, ще изберем сред нас бойци, хора смели и отдадени на службата си на Бога, с чиято благословия ще тръгнем. Не се ли притесняват принцовете — запита Пиер, — нашите господари, че се бавим повече от година и че хиляди бойци изгинаха тук? Онези, които искат да останат и да грабят злато, нека да останат! Онези, които искат Антиохия, да я имат! Ние обаче ще се отправим на път. Онези, които останат, ще се погубят, без да са сторили нищо добро, точно както и онези, които измряха през изтеклото време на това място. Впрочем всеки ден в Антиохия ние сме раздирани от толкова неразбирателства, че по-скоро ще разрушим стените на града, вместо да възстановим покоя, на който се радвахме преди превземането му. Вместо да изнемощяваме от глад или кавги, трябва да се върнем към своето поклонничество.
Сеньорите от съвета не можаха да устоят на настояванията. Взеха решение и постигнаха приемливо за всички споразумение. През ноември 1098 година армията навлезе навътре в земите на Сирия, с намерението да превземе Марат-ен-Нуман, крепост от изключителна важност, която контролираше пътищата на юг. Марат беше добре укрепен град, над чийто защитни стени се извисяваше джамията със синьо кубе, построена на огромен хълм, от който се виждаше как Божията армия разпъва лагера си долу в ниското сред маслинените насаждения пред градските стени. Франките опънаха шатрите и изградиха набързо колиби, покрити със сухи лозови клонки, после започнаха да наблюдават и да чакат. Марат беше ограден с могъща защитна стена, кули и дълбок сух ров. Турците не показваха страх, бяха отблъсквали и преди нападения на франките и си мислеха, че и този път ще ги отблъснат. Цялото население на града се беше струпало по отворите на парапетите и проклинаше франките, ругаеха подлостта им и окачваха по стените обърнати кръстове. Поведението им получи търсения ответ. Божията армия нападна веднага, хвърли мостове през сухия ров и прехвърли леки стълби през стените, но стълбите лесно бяха отрязани. Франките се отдръпнаха и се приготвиха за обсада.
Ноември отмина и дойде декември със студ и леден дъжд, който прокъса палатките им и от който оскъдните им хранителни запаси прогизнаха. Франките, включително и Елеонор, бяха принудени да се пръснат из нивите, ровеха и копаеха за семена от жито, ечемик, леща или някакъв зеленчук. Пиер Бартелеми отново подхвана пророчествата. Държеше се като втори Йоан Кръстител, обвиняваше Божията армия в безброй непростими грехове: убийства, грабеж, плячкосване, насилвания, прелюбодейство. Тези грехове, настояваше той, били истинската причина за настоящите им несгоди. Подтикваше ги да пречистят душите си чрез тайнствата, чрез молитва и даване на милостиня. Другарите му се съгласяваха, после бързо се заемаха с по-земните си грижи.
Стените на Марат бяха твърде дебели, за да бъдат разрушени, затова обсадниците решиха да минат над тях или под тях. Като начало франките опитаха второто. Запълниха част от рова и хората, които трябваше да изпълнят задачата, бяха посрещнати с камъни, стрели, жарава, замеряха ги дори с гърнета вар и кошери, пълни с разлютени пчели. Войниците се оттеглиха и франките се заеха да обмислят нов подход. С помощта на братството от „Дверите на Храма“, Реймон дьо Тулуз строи отрядите си в близките маслинени горички. Набързо изсякоха дърветата и построиха грамадна обсадна кула, която можеше да се придвижва на четири грамадни колела. На върха й Еврар Ловеца, главният лесничей на Реймон дьо Тулуз, въоръжен с рог, направляваше рицарите, облечени в пълно бойно снаряжение, да изблъскат кулата към стената. В основата й подривниците пълзяха по тунел под стената към участъка, който трябваше да отслабят. Турците посрещнаха кулата с изстрели от катапулт и горящи стрели. Рицарите на върха на кулата отвърнаха с порой от хвърлени копия, тояги и камъни, а с помощта на огромни куки с железни вериги се опитваха да обхванат зъберите на защитните стени и така да примъкнат по-близо кулата. Зад тях дълга редица от облечени в бяло свещеници умоляваха Бог да направи така, че кулата да донесе крушение на враговете им. Междувременно от другата страна на града, друга част от рицарите прекосяваха рова, поставяха обсадни стълби на стените и напредваха по тях. Турците бяха обзети от страх, изтеглиха хора от боя с обсадната кула. Кулата се приближи още повече, част от стената рухна и франките се втурнаха в града по мръкнало. Франкските водачи наредиха прекратяване на битката, понеже не искаха да се водят нощни боеве. Бедняците обаче — изнемогващи от глад и гняв, водени от Тарфур и неговите „Развратници“ — се втурнаха из Марат да грабят и да убиват колкото им душа иска. Боемунд, който беше склонил да придружи Реймон, предложи да приемат капитулацията на някои от градските водачи и да им наредят да се съберат на сигурно място, където да бъдат защитени. Но щом пукна зората и водачите научиха, че голямото разграбване така или иначе е започнало, Боемунд лиши турските водачи от притежанията им. Някои бяха посечени, а оцелелите изпроводени набързо към Антиохия, за да бъдат продадени в робство.
Марат беше подложен на нечуван грабеж и плячкосване. Никой не беше пощаден. Да се върви из улиците означаваше да се гази по трупове. Турците избягаха към подземните пещери, но франките ги преследваха, сипваха сяра в тях и я палеха, за да ги избият и после сами слизаха вътре да търсят плячка. Турците се биеха отчаяно и дори предпочитаха да се самоубият, вместо да се предадат. Марат падна, и както шумно прогласи Пиер Бартелеми — „Какво падане беше!“ Франкските водачи отново започнаха да се карат кой какво да заграби. Междувременно останалата част от армията отново беше подложена на тежки лишения, защото запасите от храна бързо свършиха. Разпаряха труповете на турците, за да търсят погълнати монети и скъпоценности. Сред обезумелите от глад кръстоносци вилнееха слухове, че някои от тях режели късове от бутовете на мъртвите турци, опичали ги и ги яли, дори ги захапвали, полудели от глад, още преди да са достатъчно опечени. Други слухове твърдяха, че труповете на турците, удавени в близките блата, били измъкнати, за да се поуталожат непоносимите страдания от глада. А водачите продължаваха да се карат. Елеонор, Симон и Теодор оцеляваха с козе месо и гъсти супи от различни треви и семена, а Юг и Годфроа предприемаха набези за намиране на храна, но те рядко биваха успешни.
На Богоявление 1099 година, Юг откри картите си. С помощта на своите събратя, както вече ги наричаше, той организира общо събрание. Божията армия се събра пред портите на Марат, заобиколена от огромни пращящи огньове. В продължение на час, Юг им говори с властен глас, убеждаваше ги, че трябва незабавно да напуснат Марат и да се отправят към Йерусалим. Епископът на Оранж наскоро беше умрял, и ако нямаше други водачи, той, Юг дьо Пайен щеше да ги поведе на юг. Но му се искало все пак водачите им да бъдат с тях. Ако напуснели Марат, кавгите щели да спрат, затова трябвало да разрушат града. Отекнаха одобрителните възгласи на тълпата. После тълпата се впусна в неконтролируема оргия на разрушението. Къщи, джамии и храмове бяха подпалени. Стените бяха сринати, укрепленията — изравнени със земята. Граф Реймон се измъкна от покоите си, за да види резултата от разрухата. Поне за пред хората, той се беше променил. Марат, обеща той, щял бъде изличен от лицето на земята и оставен в руини, а той самият, бос и само по поклонническа риза, щял да ги поведе на юг към Йерусалим.
Част девета
Ирката: празникът на свети Годрик, 21 май 1099
Fulget crucis mysterium.
Тайната на кръста възсиява.
„Господи, обикнах обиталището на Твоя дом и мястото, дето живее Твоята слава.“ Божията армия пееше тези стихове, когато редиците й се заспускаха по хълма, покрай руините, към земята, където се беше родил Христос. Местните християни, подтикнати от сирийски монаси от малкия им манастир при Църквата на Девата, бяха наизлезли с разпятия и молитвени броеници, за да ги посрещнат. Франките разположиха лагера си само на няколко мили от Ирката. Армията, която вече наброяваше около двайсет хиляди души, беше изпълнена с въодушевление, и не други — така написа в хрониката си Елеонор — ами Юг и Годфроа за пореден път принудиха великите сеньори да предприемат необходимите действия. Орденът на Дверите на Храма, водачите на йерусалимитите, вече представляваха истинска сила в тази земя. Йерусалим трябваше да бъде превзет час по-скоро. Свещеният град бе наскоро завзет от войски, изпратени от халифа на Кайро, водач на фатимидската секта сред турците. Той изпратил войската си през Синай да завземат Йерусалим, но Божията армия не я беше грижа. Турците, както и там да се наричаха и какъвто и да им беше произходът,
