щяха да претърпят поражение. Кръстоносците щяха да превземат Йерусалим. Трябваше да напредват бързо. Беше време, в което можеха да изскубват покълналите насаждения от нивите, преди слънцето да стане твърде жарко и земята да се напука. Сега беше най-подходящият момент за поход. Хиляди напуснаха Марат и тръгнаха по пътя, който вървеше по крайбрежието. Вървяха пеша, с копия и торби, преметнати през рамо, без друг багаж и каруци. След тях кретаха натоварените камили и волските коли, но тези неща не бяха важни. Йерусалим беше тяхната награда.
Надеждата за скорошно пристигане в Свещения град беше лелеяна от всички, когато напуснаха Марат през февруари. Отначало граф Реймон и останалите водачи изглежда си бяха взели поука. Небето се показваше благосклонно към тяхното начинание. Навлязоха в южна Сирия, част от древната Ханаанска земя, така твърдяха начетените — земя, преливаща от мед и мляко, особено през пролетта. Из местността, която прекосяваха, се редуваха пурпурни възвишения и хълмисти ливади, просечени от червеникави на цвят изорани ниви. Четвъртити варосани къщурки с опънати платнища и рогозки пред вратите и прозорците се гушеха сред черни базалтови скали, покрити със златистокафяви лишеи. Земята беше богата, навсякъде растяха сочни сребристозелени маслини, сенчест тамарикс, цъфнал зокум, хвойна и дива мирта. Ярки цветя мамеха погледа. Облаците се гонеха над земята, покрита с бледолилави на цвят скали, които отстъпваха място на ивици обрасли с цъфнала иглика. Прохладен, свеж бриз полюляваше гъстите треви и носеше ухания от кедровите горички и тъмните борове, които даваха добър подслон от слънцето. Нощем луната ярко възсияваше. На зазоряване цветовете бързо преливаха един в друг на небето. В тази богата земя добитъкът — овце и кози — бе пръснат из пасищата нагъсто като пчели. А беше и страна, пълна с чудеса, изпъстрена с призрачни градове, руини от древни времена, чиито разрушени стени и сводести порти бяха охранявани от зловещи създания, издялани от камък. Пътят им водеше далеч на юг и франките видяха дори върха на Снежната планина. Смаяни се взираха в надвисналите сини небеса, към които се извисяваха черните стъбла на палмови дървета с разперени като ветрила клони. Вода имаше в изобилие, в потоци, ручеи и кладенци. Тракаха водни колела и до поклонниците достигаше вече не лютивият дим от горящите къщи, а вкусното ухание на гозбите, които се готвеха над огнищата. Ароматът на акации и азалии галеше обонянието.
Жителите бяха дружелюбни, търгуваха с готовност, много от тях бяха сирийски християни, които принадлежаха към странни разновидности на вярата, като коптите и маронитите. Новините за големите победи на Божията армия, за делата на тези свирепи, облечени в желязо мъже ги бяха изпреварили. Разказите за пораженията на Ридуан, Яги Сиян и Карбука вървяха като предвестник преди Божията армия. Юг, който вече говореше от името на войската, подтикна граф Реймон да се договори с местните управители и да покаже добронамереност към всички. Дипломацията показа резултати: емирът на Шазир ги поздрави приятелски, както и управителят на Хомс59. На празника на въвеждането на Пресвета Богородица в Храма, армията се разположи в изоставения град Рафания, чиито градини бяха отрупани с плодове, а в къщите се намираше и храна. Останаха там и се събраха на съвет. Можеха да продължат навътре в земите на сирийците и да обсадят Дамаск, или пък да продължат направо на югозапад покрай крайбрежието. Юг убеди граф Реймон да настоява за втората възможност, с доводите, че пътят покрай крайбрежието е по-лек и ще им бъде по-лесно да набавят храна от пълни с провизии лодки, които пък ще ги придружават по време на похода. Когато беше възможно, щяха да избягват битките и препятствията. Граф Реймон се съгласи. Божията армия се отправи надолу по крайбрежието на Средиземно море. Натъкваха се и на враждебни действия. Турски съгледвачи от различни отдалечени крепости нападаха изоставащите, докато братята от „Дверите на Храма“ не взеха мерки. Отделиха се от основния поток на похода и се движеха прикрито, наблюдавайки едва кретащите последни редици от армията. Турците отново нападнаха, но братството на Юг ги притисна здраво в засада, обкръжиха ги и ги избиха до крак.
Граф Реймон продължи похода. Превзе няколко крепости, разположени на възвишения и накрая реши да обсади голямата крепост при Ирката. Надяваше се, че ако тя падне, към него отново ще се присъединят Боемунд, Годфроа дьо Буйон и Робер Фландърски, които не го бяха последвали в похода на юг. Мислеше си, че Ирката ще падне лесно, но сгреши. Турските защитници на крепостта показаха върховна смелост и предприемаха кръвопролитни нападения срещу франките. Разгоря се истински двубой между катапултите от града и донесените на юг от Божията армия. Гърнета с горяща жарава, наръчи горящи клони, огън и жупел бяха хвърляни и засипваха с огнен порой шатрите и колибите на обсаждащите. Реймон дьо Тулуз продължаваше да си въобразява, че градът може да бъде превзет и реши да покаже на турците от областта, че тъкмо от него трябва да се страхуват. Юг и Годфроа възразиха срещу плановете му, но графът беше непреклонен. Заплаши управителя на близкия Триполи, като изпрати нападателен отряд да завземе недалечното пристанище Тартус. Управителят на Триполи беше впечатлен и изпрати в дар свои коне и десет хиляди златни византийски монети. Годфроа дьо Буйон и Робер Фландърски чуха за дара и побързаха да се присъединят към Реймон, на когото се наложи да използва новопридобитото си богатство не само за да се разплати с войнствения Танкред, който беше избягал от своя вуйчо Боемунд, но и за да възнагради Годфроа и Робер.
Бедите следваха една след друга. Ирката не се предаваше. Новините бяха стигнали до император Алексий и той бе изпратил писмени предупреждения към граф Реймон да не продължава на юг, докато той не се присъедини към армията, за последната част от похода до Йерусалим. Пиер Бартелеми, който се ползваше с покровителството на Реймон, заниза нови Божествени откровения, според които Божията армия трябвало да се пречисти за пореден път. Дълбокото униние се натрупваше като гной. Започнаха ожесточени спорове. Изтъкваха се доводи, че са тръгнали от Марат с ясното намерение да се отправят незабавно към Йерусалим, но отново се бавеха. Юг и Годфроа обсъдиха забавянето, когато се събраха на специален съвет в шатрата на Теодор. Алберик и Норбер, целите кожа и кости, но с пламтящи погледи, по-късно се присъединиха към тях, както и Белтран.
Нощта беше благоуханна, така щеше да си спомня по-късно Елеонор. Беше една от онези нощи, през които двамата с Теодор си бяха създали обичая да се разхождат извън лагера, за да се наслаждават на силните, наситени аромати на първите летни дни, далеч от непоносимата воня на лагерните огньове, готварските гърнета, отходните места и проникващата навсякъде смрад на мръсни дрехи, носени върху нечиста плът. Теодор бързо започваше да измества Юг от сърцето на Елеонор като неин довереник. Не я поучаваше, а я придумваше да споделя с него, както тя и правеше. Беше дори по-откровена и по-честна отколкото на изповед. Теодор я насърчаваше да говори за миналото. Елеонор разбра, че натрапчивата мисъл за смъртта на нейния жесток съпруг-пияница се е стопила по време на пътуването. Случваше се да минат цели седмици, без да я споходи. Въпреки че Теодор я ухажваше и те вече се приближаваха до Йерусалим след всички ужаси на пътуването, Елеонор не преставаше да мисли за миналото. Говореше за настъпилите у нея промени, за нарастващото отчуждаване между нея и Юг, за студенината на Годфроа и за това, че най-сетне беше намерила покой от собствените си угризения. Беше стигнала до убеждението, че съпругът й сам си бе навлякъл смъртта. Ако тя имаше някаква вина, то несъмнено вече я беше изкупила. Пък и с какво беше предизвикала яростта на съпруга си — насилник? И какво беше неговата смърт в сравнение със смъртта на хилядите невинни, изклани от двете страни на така наречената Свещена война? В края на краищата, пътуването на изток не се оказа такова, каквото Елеонор си го беше представяла там, далече. Тя беше тук и толкова, връщане назад нямаше. Наистина, краят на пътуването вече се виждаше, но как Йерусалим щеше да направи от нея или от някой друг по-свят или по-добър човек? Ако не друго, призна тя на Теодор, поклонението беше пречистило душата й и беше снело от плещите й много излишна тежест. Ако стигнеха Йерусалим, ако оцелееше, тя повече нямаше да участва в преследването на откровения. Щеше да започне отново, да построи свой свят и да се подслони на сигурно място в него като монахиня в своята килия.
Теодор никога не спореше с нея. Двамата се качваха на конете си и се отдалечаваха от мръсотията на лагера, от шума и грохота на обсадата на Ирката. Яздеха из околностите, търсеха някоя варосана къщурка с кошари, зеленчукови градини и цветя. Теодор сядаше до нея на тревата и разказваше как преди време е живял на подобно място и как мечтаел отново да открие нещо подобно. Елеонор слушаше, а вратата на нейното минало се затваряше завинаги зад нея. Никога нямаше да се върне в Компиен. Нямаше повече да се терзае за смъртта на съпруга си или да споделя небесните въжделения на Юг и Годфроа. Щом превземеха Йерусалим — ако превземеха Йерусалим, — нейният обет щеше да бъде изпълнен и тя трябваше да си избере нов път.
Елеонор тъкмо си припомняше даденото пред себе си обещание, когато Юг свика събрание. Брат й вече
