от голяма полза. Божията армия се оттегли от Ирката. Чакаше ги Йерусалим. Към него се приближаваше египетска армия. Трябваше незабавно да превземат Свещения град! Сякаш тласкани от невидима сила, хората прибраха шатрите, разрушиха колибите си и с химни и псалми на уста поеха към Йерусалим. Реймон дьо Тулуз все още настояваше, че неговата дума трябва да е решаваща. Провалът му при Ирката беше накарал управителя на Триполи да премисли: нима франките бяха толкова слаби, та не можаха да превземат една нищо и никаква крепост? Изпрати след тях нападателни отряди. Реймон отвърна безмилостно. Отрядите бяха обкръжени, а труповете — пуснати да плуват по акведукта към Триполи — обезглавени тела и отсечени глави, от чиито зейнали рани струеше кръв.

Част десета

Йерусалим: Празникът на света Мария Магдалина, 24 юли 1099

Tam sancta membra tangere.

Тогава да се докоснат до свещените останки.

св. Венанций Фортунат, „Химн в чест на Кръста“

Божията армия напредваше към Йерусалим, без да знае умора. Франките пееха химни и редяха любимите си редове от псалмите, като този например: „Защото един ден в Твоите двори е по-добър от хиляда дни.“ Нямаше съмнение, че не пееха за земята, която прекосяваха. Слънцето безжалостно изсипваше изпепеляващия си зной върху армията. Обвиваха ги облаци прах, рояци жилещи комари и мушици не им даваха миг покой. Следваха пътя по крайбрежието, който беше тесен и изпълнен с опасности. За радост не се натъкнаха на нито една засада, дори когато трябваше да заобиколят скалист нос, врязал се в морето — опасно място, което местните наричаха „Ликът Божи“. Местните предупредиха франките, че на това зловещо място ще им се наложи да вървят един зад друг. Така и сториха, а злото ги отмина. Преминаха и други подобни тесни пътеки. Прекосиха Кучешката река, заобиколиха Бейрут. Божията армия се изсипа върху изпопадалите мраморни останки от някога великолепните дворци и се заниза под смайващите, макар и рушащи се арки, построени от римляните, преди да стигнат Сидон62.

В Сидон спряха, отпочинаха и намериха храна близо до напоявани места. Нарязаха захарна тръстика, известна тук като „сукра“, лакомо смучеха сладкия й сок и отидоха да позяпат останките от някогашната слава на Тир63. Поразвеселиха се и понаучиха полезни сведения от местните християни-маронити за по-нататъшното си пътуване: узнаха, че крайбрежният път не минавал покрай водни източници, имало и още опасни и тесни участъци. Божията армия, обаче следваше крайбрежния път, очите на всички бяха обърнати към сушата. Бояха се, че сарацините ще ги нападнат отстрани и че турците ще ги изблъскат в морето. Водата не достигаше, а из песъчливата, скалиста земя изобилстваха змиите и базилиските64, чиито ухапвания бяха ужасяващи. Мъже, жени и деца, бълнуващи от жажда, ровеха жадно земята. Елеонор беше една от тях. Вода не намираха, затова пък ги нападаха отровните змии, от чиито ухапвания телата им биваха обхващани от жестоки, мъчителни болки. Ухапванията, щеше да напише Елеонор в своята хроника, толкова подсилиха жаждата у някои, че те се хвърляха в морето и се нагълтваха със солено-горчивата му вода, от която жаждата им нарастваше неимоверно.

Най-накрая Божията армия се измъкна от изпълнения с опасности участък и разпъна лагера си край една река, от която бяха останали само плитки локви по глинестото речно корито. Тръгнаха по коритото навътре към сушата, през камениста, покрита с прах равнина, в която растяха фурми и смокини. В далечината съзряха белокаменния град Рамала, издигнат в тази страховита, суха земя на спечена като камък глина, високи остри скали и набразден от вятъра пясък. Въпреки всички трудности и жаждата, армията напредваше предпазливо, но портите на Рамала се оказаха неохранявани. Влязоха зад стените и се огледаха из запуснатия, мръсен град. Зеленината беше рядкост, из улиците и пустите площади се носеха само облаци прах. Местните маронити боязливо се измъкнаха, за да ги поздравят и показаха на франките входовете към подземните водохранилища, които захранваха големите бани. Франките се струпаха в тях, напиха се до насита и отидоха в Бялата джамия. Кедровите порти на входа и тежките греди на покрива на джамията бяха черни и овъглени, опожарени от оттеглящите се турци, за да не могат франките да използват дървото за построяването на обсадни машини. Божията армия коленичи на мраморния под на джамията, тъй като жители от града им бяха пошушнали, че под него лежали костите на един от големите им светци — мъченикът свети Георги. Франките незабавно превърнаха джамията в църква и посочиха Робер от Руан за епископ. Щяха още да се бавят в Рамала, но Юг, Годфроа и останалите рицари на Храма не преставаха шепнешком да ги подтикват с думите: това не е Йерусалим, трябва да продължим пътя си.

Юг и Годфроа се бяха отдръпнали от Реймон дьо Тулуз и все по-често ги виждаха около Танкред. Имаха си и свой пророк, послушник на име Пиер Дезидерий, който непрестанно предупреждаваше Божията армия, че трябва да върви към истинското си предопределение — Йерусалим. Но Танкред не се нуждаеше от много насърчаване. Той непрестанно даваше глас на желанието си армията да се движи бързо, и така на шести юни те стигнаха до древния град Емаус, на няколко мили от Свещения град. Това беше мястото, на което възкръсналият Христос срещнал двамина от учениците си на път за Йерусалим. Божията армия, така обяви Пиер Дезидерий продължавайки нишката на виденията си, също трябваше да срещне възкръсналия Христос в Йерусалим. Танкред беше решен на всичко, стига това пророчество да се сбъдне.

Посред нощ на 6 юни, Теодор се вмъкна в шатрата на Елеонор и я разтърси. Поставил една ръка на устата й, с другата й показа, че не трябва да вдига шум. На оскъдната светлина Елеонор погледна към Иможен, която спеше, след като се беше прибрала хлипаща.

— Чуй ме — прошепна Теодор, — маронити от Витлеем са дошли при Танкред. Страх ги е, че турците ще опожарят града. Той и сто рицари, сред тях Юг, Годфроа и аз, се отправяме натам. Искаш ли да дойдеш?

Елеонор се надигна.

— Ще видим Йерусалим — добави Теодор.

На Елеонор не й трябваше друго насърчение. Приготви се набързо и се присъедини към Теодор, който я чакаше отвън. Започваше да се развиделява, небето просветляваше, когато те забързаха към редиците коне. Светеха фенери, струйки дим се виеха над първите запалени огнища. Някъде далече виеше самотен чакал в непривичен контраст с гласовете на събралите се мъже, които редяха псалми.

Щом приключиха с утринната служба, рицарите облякоха своите ризници и надянаха шлемовете си. Опасаха се с пояси и колани, от които провиснаха дълги мечове. Нагласиха щитовете и пиките. Никой не се противопостави на присъствието на Елеонор. Някои от мъжете й кимнаха, докато навличаха свободните си ленени туники, които бяха сигурна защита за ризниците от слънцето и прахта. Доведоха в лек тръс бойните коне, оседлани и готови. Рицарите се метнаха на седлата си, наведоха се и взеха пиките и щитовете. Теодор се постара Елеонор, възседнала своя дребен, но силен кон, да се окаже в средата на отряда. Танкред развя своето знаме в златно и червено и отрядът пое в галоп. Напуснаха лагера бързо и скоро светлините му останаха зад тях.

Тропотът от копитата на конете им прогърмя в нощта. Стигнаха до Витлеем в сивкавата светлина преди зазоряване. Минаха покрай разрушени каменни къщурки, бели стени и мръсни улички. Лаеха кучета и техният лай беше единственият звук, който чуха, преди да спрат на покрития с базалтови плочи площад пред базиликата „Света Богородица“. Отрядът се разпръсна ветрилообразно зад Танкред. Копитата на конете им потропваха по камъните, кожените ризници скърцаха, чуваше се звън на ризници, последван от злокобния стържещ звук на мечовете при изваждането им от ножниците. Танкред, висок и тъмен силует на коня, с развяващ се зад него плащ, с великолепен флаг, веещ се на мразовития утринен вятър, тръгна напред през площада. На половината път спря, изправи се на стремената и развя знамето.

— Deus vult! — ревна гръмогласно той. — Deus vult!

Възгласът беше подет от ескорта му — победен вик на възхвала. Сякаш в отговор на този възглас камбаните на базиликата екнаха. По прозорците се показаха светлини. Вратите се отвориха. Хората се струпаха на площада, за да видят тези тъмни ангели, яхнали коне, които бяха донесли освобождение на

Вы читаете Тамплиерът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату