тя ноктите си в крака на Амеротке.
— А божественият Тутмос? — попита той.
— Умря от апоплектичен удар. Получи страшен припадък пред статуята на Амон Ра. Очевидно не е могъл да издържи на прекомерната възбуда. Той се строполи на земята и можа да издума приблизително следното: „Хатусу, всичко е само за заблуда!“ И издъхна малко след това. Преместих тялото му в царския параклис. Останах при трупа. Дойдоха други членове на царския съвет, но не знам кога са влезли или кои точно са били. По едно време огладнях. Обърнах се, за да си взема храна от един поднос до вратата, и там видях малка черна торбичка. В нея намерих бележка с недвусмислени заплахи. Трябваше да изпълня точно адресираната до мен заповед — въздъхна тя. — В торбичката имаше и вилица, чиито върхове бяха покрити с отрова.
— Не приличаха ли на зъбите в устата на змия? — попита Амеротке.
Хатусу кимна и продължи:
— Заповядано ми бе да забия върховете малко над петата на единия крак на вече мъртвия си съпруг. Така и сторих. Каквито и да бяха намеренията и целите на изнудвача, направеното от мен наистина приличаше на ухапване от змия. Кожата бе обезцветена; отровата влезе надълбоко. После унищожих оръжието и бележката, които бяха дошли заедно — закърши тя ръце. — Дори тогава разбирах, че нещо може да се обърка. Кръвта на съпруга ми престана да тече и отровата спря да се движи, но какво можех да направя! Бях ужасена от мисълта, че изнудвачът може да пошепне няколко думи в ухото на моя съпруг или на ламтящите за трона му претенденти…
— А Менелото? — попита Амеротке.
— Два дни след смъртта на съпруга ми получих друго писмо. Вече бях чула за оскверняването на гробницата му и за поличбите, съпътствали връщането му в Тива. Отново нямах никакъв избор. Отровната змия бе намерена на борда на царския кораб: бях принудена да предявя обвинения срещу Менелото и да не споменавам нищо за онова, което знаех за случилото се в Сакара.
— А смъртните покушения срещу останалите?
— За това не знаем нищо — намеси се Сененмут.
— Какво ми оставаше да правя? — запита Хатусу. — Бях притискана и уязвима. Трябваше да се противопоставя на натиска на Рахимере. И бях изпратена на север, за да изгубя една битка, но… Боговете ме подкрепиха и отмъстиха за мен — повдигна тя глава: — Майка ми се оказа права. Зачената съм по божия воля. И съм любимка на Амон Ра!
— А виновниците за стореното? — попита Амеротке.
— Сигурна съм, че е Рахимере. Да, Сетос разполага с известни доказателства: може и да е отговорен за смъртта на Аменхотеп и на Ипувер — обърна се тя и се усмихна. — Но те не са ни потребни повече — приведе тя още по-близо лицето си и той долови ароматния й дъх. — Прегледахме внимателно пленените архивни материали на митанийците. Рахимере е поддържал тайно връзка с цар Тушрата. Амеротке, сега иди и му го съобщи! Накарай го да направи признания. Смъртта няма да му се размине този път, но той все още може да избере начина, по който ще се отправи към полята на блажените!
Шестнадесета глава
Амеротке влезе в тъмните галерии и коридори в Дома на смъртта под храма на Маат. Пазачите с маскирани лица стояха под припукващите смолисти факли. Един тъмничар вдигна дървените пречки и отвори вратата с ритник. Рахимере бе затворен в малка килия: в самия горен край на боядисаната в бяло стена имаше неголям отдушник, пропускащ скъпернически светлината и въздуха. Бившият везир бе почти неузнаваем. Високо по бузата му се виждаха охлузвания, бледото му и небръснато лице имаше нездрав вид, но в очите му продължаваше да гори злост. Той не си направи труда да стане от леглото със зелена рогозка, където бе седнал с кръстосани нозе, а само събра на кръста си краищата на мръсната препаска около слабините.
— Дошъл си да ми се подиграваш ли?
— Не. На разпит.
— Какво има да ме разпитваш?
— За смъртта на Ипувер и Аменхотеп, за покушението срещу генерал Омендап и за изнудванията на царицата.
Рахимере сви устни:
— Изнудване ли? На нашия божествен фараон!
— И за убийствата, и за опита за убийство — почти заекна Амеротке, все още разтърсен и далеч не на себе си след срещата с Хатусу и Сененмут.
— Нямам вина за никакви убийства. Смъртта на Ипувер ли? — размаха ръце Рахимере. — За какво ми е притрябвало да убивам Ипувер? — приведе се той напред. — Ипувер си падаше по млади момичета. Обещах да му напълня най-малко една стая с такива. Ами това изнудване?
Амеротке осъзна, че само губи времето си. Обърна се към вратата.
— Няма да чуете нищо от мен! — изкрещя Рахимере. — Ако онази кучка иска да ме убие, нека прати копоите си тук, долу!
— Няма да се наложи — спря се Амеротке до вратата. — Намерили са писмата ти до царя на Митани. Знаеш каква е присъдата за измяна!
Като затръшна вратата след себе си, Амеротке премина като хала по коридора покрай маскираните стражи. Това място вонеше на смърт! Той искаше да се измъкне от тук, да помисли, да подготви речта си за пред божествената Хатусу, в която да настоява, че смъртните случаи, убийствата и изнудването ще останат загадка. Той влезе в Залата на двете истини. Нямаше жива душа. Съдът бе затворен поне за пет дни, считано от днес, а Амеротке добре знаеше, че броят на делата, очакващи съдебен процес, ще се окаже нараснал поради неотдавна отминалите бурни събития. Той се облегна на една от колоните, загледан в стола на съдията, в малката полирана маса и във възглавниците на писарите. От вътрешния двор се чуваха приглушен разговор, викове и крясъци на деца.
Амеротке прекоси бавно залата и се взря внимателно в една от фреските на стената. Богинята Маат с щраусово перо в косата бе приседнала на пети пред бога Озирис, който държеше везните. Каква трябваше да бъде отсъдата му тук? Съдията се замисли: какво щеше да бъде неговото решение на случая? Той се върна и влезе в малкия си личен параклис. В молитвения кът бе изправена статуята на Маат. Подът бе старателно опесъчен, съдовете за светена вода почти преливаха, а някой — навярно Пренхое — грижливо бе напълнил кадилниците с тамян. Бяха поставени също малки съдини с канела. Мястото за молитва изглеждаше чисто и миришеше на чисто; пред олтара бяха положени нови възглавници.
Амеротке коленичи и направи опит да се помоли за напътствие, но се сети, че не бе пречистил устата и ръцете си. Дали не бе започнал да подражава на Аменхотеп? Ярки картини, сякаш реално нарисувани, изпълниха без остатък съзнанието му. Жестокото кръвопролитие извън лагера; пронизителните крясъци на гърчещи се мъже; плискащата кръв около колелата на колесниците; мятащите се коне, които премазваха телата на падналите и вече бездиханните… Писъците за милост. Блестящата в славата си Хатусу; Менелото в подножието на онези стъпала и наобиколилите го амемети, прилични на сенки. Ами онази ужасна стела, оставена от Хеопс? Амеротке се вгледа в олтара пред себе си. Наистина ли всичко бе само фалш? Имаше ли някой там, за да чува? Една сянка влезе и коленичи зад него. Амеротке погледна през рамо.
— Господарю, нощес сънувах сън. Видях се седнал на палма, която по едно време се превърна в смокиново дърво. А под клоните му ти късаше дрехите си… — лицето на Пренхое беше толкова напрегнато и той мачкаше с такава сила папирусния свитък в ръцете си, че Амеротке преглътна гневния си отговор.
— И какво означава всичко това, родственико?
— Означава, че мен ме очаква нещо хубаво. А ти ще се отървеш от някакво зло. Господарю, аз съм добър служител.
— Ще има и повишение!
— Господарю, аз съм добър служител — повтори Пренхое. — Записвам дословно всичко, изречено в
