либийци и кушити трябва да го обичат заради самия него, а не заради златото и среброто, дето очакват да получат от хазната му.
Останалите се отзоваваха колкото скептично, толкова и цинично. За да се освободи от официалните си задължения, Пентжу често си служеше с извинението, че трябва да се погрижи за болен или пък се налага да потърси ново лекарство. Майа намери известно удовлетворение в новите си служебни занимания като Надзорник в Дома на среброто, показвайки способности на блестящ финансист и ковчежник: „Способен, както раздразнено се изразяваше Рамзес, да изстиска злато и от камък.“ На Майа му се налагаше да пътува често до Тива, а той използваше тази възможност за срещи със Собек. Всеки път, когато се върнеше, ни зашеметяваше със съобщения колко бързо изоставената столица се е превърнала в умиращ, пустеещ град, в който растящото негодувание от новото управление ескалира от ден на ден. Вече всички открито наричаха религията на Ехнатон „голямата ерес“. Ай беше мостът между различните групи — верен служител на Ехнатон, но същевременно съюзник на всеки, който би могъл да бъде достоен претендент за трона му. Опасна змия беше, но все пак долавях сподавен страх и на моменти дори паника у него. Не пестеше сили, за да заздравява връзките си с влиятелните люде в Града на Атон, открито се възхищаваше на Хоремхеб и дори се опитваше да го сватоса за по-малката си дъщеря — Мутноджмет. Хоремхеб наистина се влюби в нея — съвсем като войник — упорито, със стиснати челюсти и заекващ от притеснение. Често го дразнех, потупвайки го по гърдите: „Най-после разбрах, че имаш истинско сърце, а не от кремък.“ Ядосан, той едва намираше думи да отговори. Рамзес го съветваше как да се държи, какви подаръци да предложи на хубавицата, как да я ухажва. Мутноджмет бе изключително красива, но винаги бе стояла в сянката на зашеметяващата Нефертити. Първоначално бе твърде объркана от поведението на Хоремхеб. Но в края на краищата благодарение на внимателните увещания на баща й и на моя принос започна да гледа благосклонно на знатния воин. Рамзес също не спести усилията си и накрая те се ожениха. А Майа реагира с хаплив коментар, че така и не успял да разбере Хоремхеб кого обича повече — Мутноджмет или традиционната й свита от телохранители джуджета.
Скоро след това пристигна вестта, че Великолепния е починал. Царица Тийи го погреба със знаменателен блясък и великолепие в царствената гробница в Долината на царете, пазена от впечатляващите Царски колоси. Тези статуи от блестящ кварцит бяха издигнати, за да траят вечно, бдейки със заплашителните си погледи над една империя, която той бе създал. „И която, — както бе пошепнал Рамзес, — синът му се готви да погуби.“ Винаги съм се питал дали царица Тийи не бе помогнала на съпруга си да се отправи към Далечния хоризонт. Факт е, че твърде скоро принцеса Ситамон бе пратена в изгнание в отдалечено имение, където щеше да доживее дните си в безмълвен мрак. Ехнатон и дворът му стриктно спазиха предписанията на седемдесетдневния траур. Бяха вдигнати паметници, възхваляващи покойния фараон, но те бяха по-скоро акт на уважение към овдовялата сивокоса царица. Тийи се премести в града на сина си, където бе съграден скромен сенчест дворец специално за нея. Тя беше все така внимателна и любезна към мен, но най-вече я занимаваше мисълта да продължавам да се грижа за безопасността на сина й. Престана да следи стъпките ми и да ме пази, защото Джарка бе поел това. За нея бях кама, чието острие трябваше винаги да е добре наточено и в готовност. Избягваше Нефертити, но често се усамотяваше с Ай, за да обсъждат задълбочаващите се проблеми в отдалечените провинции из окрайнините на империята.
След това Ай обикновено идваше да вечеряме заедно. Когато разбра, че държа неголям арсенал от лъкове и стрели на втория етаж на дома, в който живеех, първо се сепна, а после понечи да вдигне тревога. Припомних му нападението на Чакалите и кървавата битка в Долината на сенките. Той ме увери, че вече нямало да има такива инциденти, че се подготвяли съглашения за вечен мир с всички съседни царства и държави. Ала усетих, че е твърде угрижен, и със сигурност си имаше достатъчно значима причина за това.
Ехнатон и Нефертити основаха нов Некропол и започнаха изграждането на собствените си гробници. За себе си избрах една от скалите в южния дял с подземна кухина, за да заблудя осквернителите на гробове. Влезте в моята гробница и я огледайте внимателно. Рисунките не са много и всички молитви към Атон са изписани погрешно: това беше моят начин да ритам срещу ръжена. После влезте в останалите гробници и разгледайте подробно всички рисунки и надписи. Ехнатон лиши ритуала на Озирис от законната му сила и основание. Няма да има никакво церемониално Отваряне на устата и подготовка за пътуване през отвъдното, където човешката душа да бъде претегляна на везните на Тот и да получи справедливост от Озирис. О, не: Ехнатон промени всичко това! Направи го много по-просто. Всичко, което се очаква, е да умрете с отправената към вас усмивка на фараона (която, разбира се, не ще успеете да видите, понеже главата ви е обърната надолу, а задникът ви стърчи нагоре) и всичко ще бъде наред. Некрополът на Слънчевия диск го доказва. Във всяка гробница са представени Ехнатон и Нефертити със семейството им — как раздават подаръци, яздят, хранят се, играят, пият, спят и се целуват под взора на Атон.
Както става след смъртта, така е и в живота. На всички ни раздаваха молитвеници с текстове и химни в чест на Атон и ни караха да се съревноваваме кой ще поднесе по-цветисти хвалебствия и ласкателства към Атон и царската двойка. Това може да е забавно, оригинално и провокиращо мисълта известно време. Ала когато ден и нощ сте заобиколени от подобни „състезания“, когато ви налагат как да украсите собствената си гробница, със сигурност ще поискате да се противопоставите.
А защо останах ли? Ами къде можех да отида? Онези, които ме разпитваха, искаха да им кажа защо не съм избягал. Мисля от дълго време. Припомням си онези събития и отговорът е съвсем прост:
Усмивката на Нефертити!
Седемнадесета глава
Маху — началник на полицията на Ехнатон.
О, да, това бе истината. Нефертити бе самата хубост, но тя доказа и друга истина в Града на Атон: и хубостта може да породи страх. В нея започна да се забелязва физическа промяна: лицето й отслабна и стана по-строго, скулите й поизпъкнаха, главата й оставаше постоянно наклонена леко назад, а погледът на онези примамващи очи се промени в подчертано властен. Смехът й се запиля нанякъде, последван от изблиците й на момичешка дяволитост и склонност към загадъчното. Тя сякаш заживя във внезапно лумнала ярка светлина и възприе излъчването на недосегаема богиня, като че искаше да се слее със съпруга си както във външен вид, така и като символ на власт и сила. Започна да носи торбеста нубийска перука, оставяща тила открит, с две спуснати отстрани плитки, имитирайки прическата на войниците от свитата й. Обличаше свободно падащи великолепни роби, достойни за царица; често се появяваше и в безцветна тясна пола, подобна на войнишките, само че по-дълга, която стигаше до коленете й. Замени короната на Хатор с роговете и китката дълги пера с малка переста корона в синьо, която беше почти еднаква с царската бойна корона на владетеля на Египет. Рисунките и резбованите изображения често представят сега Нефертити като унищожителка на враговете, следвайки ритуалната стилистика, типична за фараона победител, който въздава полагащото се на неприятелите си. Тя се появяваше навсякъде като жена воин — богиня на войната. По същото време Ехнатон започна да се облича в цветни дрехи и да носи перуки, обилно напоени с благоухания; робите му бяха като на жена — леки и свободно падащи. Тази смяна на горните дрехи и на ролите приличаше на срещата на две сили. Питах се дали няма да се стигне до пълното им преливане и окончателно уеднаквяване. Или едната сила щеше да погълне другата? Ако Ехнатон действително виждаше
