себе си като въплъщение на Атон, каква роля би могла да бъде предоставена на Нефертити? Дали пък не се възприемаха като мъжкото и женското изражение на божествената същност?
Царският харем в Града на Атон със своите Царски украшения се разшири, включвайки благороднички от различни части на империята и на онези царства, които даваха израз на своята лоялност, като изпращаха най-представителните и хубави свои принцеси с една-единствена цел: да доставят удоволствия на фараона на Египет. Обаче Нефертити все така силно владееше сърцето на Ехнатон. Или поне за всички изглеждаше така, защото само аз долавях скритото напрежение. Най-вече заради това, че Нефертити така и не успя да го дари със син, за когото той копнееше като за бъдещ преносител на животворящото му семе. Понякога Ехнатон разговаряше с мен насаме, но не за държавни дела или за сигурността на града, а за неща и случки от миналото, когато той беше Забуления и живееше „в пълна святост и чистота“ според думите му. Питах се дали не жадуваше за онези дни. Дали бе против засилващата се мощ и властническите тежнения на Нефертити? Междувременно влиянието на царица Тийи бе намаляло чувствително. След смъртта на Великолепния тя бе изгубила онова излъчване на безмилостна сила и воля, все едно че възкачването на по-малкия й син на престола и построяването на Града на Атон са само продължение на един сън. Подозирам, че тя също предугаждаше надвисналите неприятности. По време на церемонии и шествия напрежението в царската двойка понякога ставаше очевидно, сякаш господарят ми искаше да бъде сам пред Атон, неспособен и нежелаещ да споделя с никого божествения си статут.
— Никога — говореше ми той — не съм се кланял на друг бог, не съм танцувал, пял и оглупявал пред фалшиви идоли, подобни на този на Мин в Ахмин…
Тези настроения идваха и отминаваха. Изпадаше в състояние на унес, което явно се дължеше на илачите на Нефертити. Друг път, когато ме призоваваше в спалнята си или в градината, седеше небръснат, затворен в себе си и с много уморен вид, сякаш бе махмурлия. Веднъж го чаках в приемната и дочух звуци на разгорещен спор откъм царската спалня — съпрузите се караха за предстоящата церемония в Слънчевия олтар. Веднъж бях повикан в царската резиденция, където Ехнатон ме заговори с уморен и отнесен тон:
— Чаках достатъчно дълго, Маху. Какво докладва твоят шпионин в Ахмин?
— Ваше величество — отвърнах сепнат. — Какъв шпионин? За какво става дума?
— Знаеш много добре — изгледа ме заплашително той. Чак тогава видях, че има нездрав вид на лицето, очите му приличаха на черни кладенци. След миг той тръсна глава и смотолеви: — Прощавай, Павиане, нещо се обърках… — и ме отпрати бързо.
А слънцето на Нефертити продължаваше да грее все така ярко и жарко, макар че сигурно бе доловила разочарованието на съпруга си от липсата на наследник от мъжки пол. След раждането на шестата си дъщеря тя организира честване в голямата градина под Зелената зала. Бяха поканени и чедата на Кап. Всичко беше както преди. Ехнатон се смееше и бъбреше с Ай. Нефертити приемаше поздравления със спокоен вид, когато Пентжу, явно прекалил с виното, пусна шега, че дали ще се роди момче или момиче, е Божа работа. Нефертити го чу.
— Какво? — извика гневно тя. Шумното празненство притихна. Царицата скочи, стиснала бастунчето си с изрязани символи на Атон. Раждането на последното й дете бе продължително и болезнено; тя не се чувстваше добре, но гневът й даде сили — тя мина покрай дългата редица на гостите и закова бесен поглед в Пентжу. — Човече на скорпиона! — изсъска. — Какво искаш да кажеш? Че Атон е отвърнал лицето си от мен ли? Че не съм благословена от Единствения ли? Той ме ощастливи с шест хубави дъщери. Да не би да е моя грешката, че няма принц?
Гостите около Пентжу се изнизаха, а той коленичи с дълбок поклон, треперейки от страх.
— Божествена — каза той умолително, — пошегувах се.
— Пошегувал се! Аз за шеги ли съм!
Тя заизсипва удар след удар по превития гръб на Пентжу. Той залитна. В бъркотията горната му дреха се свлече встрани и препасникът му се смъкна, оголвайки бедрата му. Нефертити се разсмя и го заудря точно там. Гостите гледаха ужасени. Тя продължи да размахва бастуна като боздуган. Пентжу се опита да се измъкне с пълзене. Ехнатон се навъси, ала не рече нищо. Тийи покри лице. Ай гледаше уплашен. Рамзес сведе ухилен взор. По тревата пръсна кръв. Тогава аз скочих и дръпнах Пентжу, клякайки пред него, за да поема евентуален следващ удар. Коленичех пред Нефертити и повтарях умолително:
— Ваше величество, ваше величество…
Бастунът отново се спусна надолу, но аз го хванах и го задържах. Гневът й започна да утихва, сякаш си даде сметка къде се намира и какво бе сторила. Пентжу бе избягал в ъгъла. Тя извика:
— Павиане? Махай се! А оня със скорпионите да не се появява в мое присъствие! От днес ще се грижи само за семейната маймуна и за митанийката.
Пуснах бастуна. Нефертити се обърна рязко и си тръгна. Празненството свърши.
Желаех и се надявах Красавицата да изпрати някого със заръка да отида при нея. Мечтаех да се срещнем в някоя хладна градина, тя да ми се извини, да се оправдае и да потърси посредничеството ми… Уви! От този ден насетне тя си спечели един достоен враг; направи и ужасна грешка, като отхвърли Пентжу и (дано боговете ми простят дързостта!) не потърси помощта ми, за да уредя нещата.
След този инцидент дните се заредиха постарому. Градът на Атон процъфтяваше. Войските, завардили всички сухопътни и речни подстъпи, осигуряваха спокойствието и безопасността ни. Рядко се случваше някое битово престъпление и Джарка погваше нарушителя, а на мен се падаше отговорността да залавям онези, които Ай бе назовал „душевни злодеи“, защото боготворяха не Атон, а други божества. И все пак: какво се очакваше от мен? Да арестувам всеки възрастен жрец, който с носталгия оплаква хубостта на Озирис, скрил малък негов наос в кухненския си долап? Да бичувам всяка жена, която тайно се моли на Изида за успешното раждане на дете? Да глобявам всеки неук роб, който е попитал как душата му ще странства след смъртта без помощта на Анубис? Джарка и аз бяхме по-скоро в ролята на мирови съдии, отколкото на полицейски служители, защото се налагаше да отсъждаме за случаи, засягащи граждански въпроси, семейни спорове и вещни права. Изпитвах все по-голямо удоволствие, когато влизах в досег с живота на други хора, като особено ме интересуваха сложните взаимоотношения, добродетели и пороци. Понякога се измъквахме от задълженията си, като излизахме на лов в Червените земи с песа Карнак. Така се спасявах за няколко дни от протокола и официалните ограничения в двора на Ехнатон.
В края на деветата година от царуването на Плашилото Джарка се влюби в Некмет, единствена дъщеря на проспериращия готвач Махре, който притежаваше изискана гостилница в южните окрайнини. Некмет трябва да бе видяла най-много двайсетина лета. Баща й се бе прочул, че и от трици може да направи вкусен хляб. Забъркваше манджите според вкуса на клиентите и с това ме спечели за редовен клиент. Още щом зърна Некмет, Джарка не свали поглед от нея. Сетне вече нито виждаше нещо друго, нито усещаше вкуса на гозбите. Мечтата на Махре бе да го вземат на работа в двореца. Аз уредих въпроса и Ехнатон остана предоволен. Джарка прекарваше все повече време с дъщеря му. Беше ми мъчно, че може би скоро ще се разделим. От време на време се замислях дали да не последвам примера му: да се оженя за някое приятно момиче и да пусна корен веднъж завинаги. Вярно, че около мен се въртяха не една и две приятелки, но когато оставах сам, виждах единствено лицето на Нефертити и тялото й, спомняйки си за уханието му. Но не: бил съм заченат в болка, родил съм се в недоверие и детството ми премина без обич. Не забравих нито един от греховете си. Лъгал съм и съм предавал, но един грях не бих допуснал за нищо на света — да погледна някоя друга и да я излъжа, като й кажа „Обичам те“. Затова се върнах към задълженията си: слушах и наблюдавах, преструвах се на съдия, посещавах двора, произнасях монотонно молитви и пеех химни, а когато бе възможно, излизах, без да се двоумя, в Червените земи.
През пролетта на десетата година от царуването на Ехнатон останалите чеда на Кап често ме навестяваха, но колкото повече излизахме, толкова по-малко време ми оставаше за лов. Заедно отсядахме в някой отдалечен оазис, приготвяхме си храна и пиехме вино. Бяхме всички: Хоремхеб и Рамзес, Хюйи, Пентжу, аз и дори Майа, който все се оплакваше, че прахолякът цапа робите му, а жегата съсипва грима по лицето му. Липсваше само Мерире. Нашият Върховен жрец бе попаднал в капана на собствената си святост, изгубвайки се във виденията на Атон, за да се превърне в нещо като куче на господаря си Ехнатон. А и ние не го искахме — всеки от нас осъзнаваше истинската причина, заради която се събирахме. Бяхме заговорници без заговор, предатели, но без вина за предателство, а и мърморковци, които не успяваха да облекчат с нищо терзанията си. В един вещаещ лоша прокоба ден всички се бяхме събрали в един оазис. Два дни преди това Майа бе изчезнал мистериозно. Обсъждахме къде ли може да се е запилял, но не се тревожехме много, тъй като се бе случвало да се забави при пътуванията си в Тива. Бяхме наклали огън.
