— Господарю съдия, те излязоха от къщата. Аз ги последвах. Веднага щом господарят Ипуе и господарката Хаят влязоха в дворчето, хората ми заеха позиции сред дърветата. Това не беше някакво обременително, тежко дежурство — Хутеп пусна една тънка усмивка.
— А изобщо забелязахте ли нещо нередно? — попита Амеротке.
— Не, господарю. Един от стражите, Санеб, който дежуреше най-близо до вратата, чул някакъв плисък на вода малко по-късно, това е всичко.
— Доведете Санеб.
— Вече го видяхте — заяви Хутеп.
— Бих искал да говоря отново с него — Амеротке отпи глътка от сока си и топна в него малко пресен хляб.
Денят преваляше. Беше се наслушал и нагледал за днес, вече му беше достатъчно. Сега се нуждаеше от време, за да обмисли всичко, а и да си почине.
Хутеп се върна със Санеб. Амеротке напълни още една чаша с плодов сок и я предложи на кушита, който склони глава в знак на благодарност, взе я и жадно я изпи.
— Санеб, в деня, в който господарят ти умря, ти си бил дежурен на пост сред дърветата близо до вратата на дворчето.
Младият кушит кимна енергично.
— Бил си на разстояние от колегите си, така ли е?
— Да — кушитът преглътна с мъка. — Беше много горещо, господарю съдия. Знаехме, че господарят ни се забавлява; същото правехме и ние. Седях в сянката на дърветата, дремех, но нито видях, нито пък чух нещо нередно, с изключение на някакъв плясък.
— Кажи ми — Амеротке подпря лице на ръката си, — след като Рекхет е бил хванат и осъден, защо му е била на господаря Ипуе кушитска охрана?
Мабен хвърли бърз поглед към Хутеп, който му даде знак да отговори на този въпрос.
— Господарят Ипуе имаше бизнес конкуренти — каза бавно Мабен.
— О, я кажи цялата истина! — сопна му се Мериет.
— Ипуе се преструваше, че се страхува от Рекхет — отговори Мабен — заради изчезването на съпругата си. Но ще карам без заобикалки. Имаше бизнес конкуренти, както и хора, които не харесваха начина, по който съблазняваше жените от техните семейства. Подозирам, че това беше истинската причина. Ипуе се страхуваше, че може да му отмъстят, затова подсили охраната си.
Амеротке кимна с разбиране:
— Сега да се върнем към деня на смъртта на Ипуе: Санеб, ти влизаш и виждаш двете тела, плувнали с лице във водата в басейна?
— Да, точно така.
— И веднага викаш Хутеп?
— Да, господарю.
— А какво стана после?
— Аз скочих в басейна — отвърна Хутеп.
— А ти, Санеб, помогна ли му?
— Да, помогнах. Вдигнахме телата, извадихме ги от водата и ги внесохме в слънчевия павилион.
— Кажи ми сега, Санеб — Амеротке вдигна ръка, — и искам да си помислиш много внимателно. Когато вдигна телата, топли ли бяха, или студени? Знаеш, че са били в студена вода, но как мислиш, току-що ли са били умрели, или са били мъртви от известно време?
Санеб съсредоточено сбърчи лице:
— Имал съм си работа с трупове и преди — заяви той. — Случвало ми се е из Червените земи.
— Разбира се, че имаш опит — отговори му Амеротке.
— Телата бяха още меки, не бяха вкочанени. Спомням си, че водата беше студена, както и плътта на господаря Ипуе и на жена му. Да, определено бяха студени.
Амеротке кимна:
— Благодаря ти — отмести настрани малката масичка и стана. — Благодаря на всички ви за отговорите — добави той и посочи надолу, — както и за закуската. Сега трябва да си вървим.
Амеметът с прозвище Синезъбия — един от главатарите на гилдията на убийците в Тива, седеше на сянка в шатрата на една бирария. Стискаше нащърбена чаша и неотклонно наблюдаваше задната порта в царския дворец на вечното слънце, наричана обикновено Врата на колесниците. Господарите му бяха наредили да се заеме с тази задача, защото навремето се беше подвизавал като член на Накту-аа, беше ветеран, удостоен със Златни пчели за храброст и със Сребърна яка за доблест. Но това беше преди нещастния инцидент с дъщерята на Теджен, да не говорим и за мистериозното изчезване на съдържанието на полковата каса и за онези липсващи чаши от столовата на ескадрона.
„Е, добре — помисли си Синезъбия, — все още съм жив, за разлика от клетия Череп.“ И нещо по-важно, Синезъбия имаше най-подробна информация за имперските гарнизони, именно заради това беше избран да наблюдава нещата тук, около тази врата, и да рапортува за всяка военна активност, излизаща извън рамките на обичайното. Шефовете му бяха казали, че Божествената и нейният любовник, първият министър Сененмут, са се настанили в Двореца на слънцето. Ако вземеха решение да предприемат каквито и да било военни действия, точно това бе мястото, откъдето щяха да започнат. За по-сигурно други амемети шпионираха покрай различни къщи из града. Кунут, или Маймуняка, наблюдаваше Дома на златната лоза; Тести, или Клюна, беше при удобната и хубава къща на бившия си началник Надиф; Теб, или Краставия, наречен така заради гадния си навик да се почесва непрекъснато по чатала, — при внушителното имение на съдията Амеротке; а Гърт, Къртицата, душеше около храма на Маат. На всички беше наредено да „наблюдават и действат при всяка необичайна активност“.
Синезъбия отпи от бирата. Точно се канеше да си поръча нова чаша, когато Вратата на колесниците се отвори и войниците от имперския корпус Марияну, Храбреците на Царя, наизскачаха навън. Войниците бяха въоръжени за битка. Пред себе си държаха дълги, правоъгълни и боядисани в охра щитове с изображение на главата на Амон, изрисувана като емблема, в синьо. Всеки носеше и късо копие, а ятаган и кривак висяха от бродираните бойни колани, пристягащи талиите им. Главите на войниците се предпазваха от имперски забрадки в царски краски — сини и златисти райета; слабините и ханшовете им бяха опасани от дебели, бродирани кожени полички, а походните им обуща показваха, че възнамеряват да пресичат неравен терен. Бяха около четиридесет на брой и се движеха целеустремено напред, разблъсквайки тълпата.
Синезъбия веднага взе решение. Остави чашата си с бира и затича след тях. Отрядът се движеше покрай дюкянчета във всички цветове на дъгата, отрупани с всевъзможни стоки. Сладкари, опитващи се да извлекат печалба от следобедната тълпа, разнасяха сладкишите си. Готвачи предлагаха пикантни пържоли и резени месо от гъска. Яхнаджии се провикваха, за да привлекат клиенти, застанали зад наредените си делви, пълни с най-различен зехтин. Пред шатрите на бирарии и винарни пияници обръщаха чаши „Утринна звезда“ и „Славата на Куш“, утоляваха жаждата си и се разпръскваха. Кучкари, опъващи каишките на басети, хрътки и чакалови кучета, бързо се разбягваха от пътя на войниците. Задъхан от умора, пъшкайки и пухтейки, Синезъбия следваше войсковия отряд по улички, които бяха толкова тесни и с такива високи сгради от двете им страни, че приличаха по-скоро на тъмни и мрачни тунели. По стените на тези къщи имаше само тук-там по някое прозорче, поставено много високо. Камари смет, каруци, магарета, рикши и носилки, лаещи кучета, голи деца и крещящи жени — всичко това не беше никакво препятствие за войниците от Марияну. Синезъбия спря да си поеме дъх и после отново забърза, като междувременно ритна настрани едно скимтящо куче и разбута група гърбави джуджета. Беше сигурен, че имперските части са тръгнали на специална мисия. Стигна до ъгъла и рязко спря. Войниците точно нахлуваха през една ниска и тъмна врата. Синезъбия, застанал в сянката, чу писъци, крясъци, викове, удари, блъскане, трясък и тропане, тупурдия до бога, после Марияну се появиха отново, влачейки чернокос мъж, с потъмняло от слънцето и наполовина скрито от брада и мустаци лице.
— Аз не съм той! — пищеше мъжът. — Аз не съм Рекхет!
Той викаше за помощ към тълпата, но всички се отдръпваха. Заловеният продължи да се боричка, да се съпротивява и да вика, докато един войник не го удари с все сила. От вратата се появи друг член на отряда с чанта в ръце. Той я подаде на офицера, който я отвори, претърси съдържанието й и извади малко,
