Отровителят от Птах

запушено гърненце. Махна капака, подуши го, после го хвърли на земята, размаза го с крак и закрещя на пленника, че вината му вече е доказана. Синезъбия наблюдаваше като хипнотизиран развитието на събитията. Марияну разбутаха струпалата се тълпа, оковаха пленника си и го заблъскаха пред себе си, отправяйки се към Двореца на слънцето. Синезъбия вървеше подире им и ги проследи чак до Вратата на колесниците, преди да се промъкне обратно и да докладва на своите главатари.

Бандитът бе толкова погълнат от всичко, което виждаше и чуваше, че остана напълно сляп и глух за това, че самият той също е наблюдаван. Съгледвачът, „Очи и Уши“ на фараона, един от многобройните царски шпиони, от които гъмжеше градът, бе проследил изключително внимателно всички негови действия. Щом се убеди, че амеметът изчезна в тълпата, той пое по своя път и се насочи към царския дворец.

Амеротке седеше в своя кха — личния кабинет, който се намираше в еркера на задната страна на къщата му. Капаците и решетките на прозорците в трите стени бяха махнати, за да влиза по-лесно прохладният, ароматен нощен въздух от градината. Маслените лампи ярко светеха в гърненцата си, изваяни във форми на патенца, пъдпъдъци и гъски, всичките подарък от синовете на Амеротке. От лявата си страна той бе поставил кутията си с пособия за писане, а отдясно халба и стомна със студена бира. Върху леко наклоненото писалище пред него бе разгънато парче папирус, закрепено с медни кабари за дървения плот. Пергаментът сляпо се взираше в него. Съдията бе объркан и озадачен; беше чул и видял толкова много през този ден. Искаше да се концентрира само върху един проблем, но другите връхлитаха и го разсейваха. Вдигна синьото си ветрило с дръжка от слонова кост и го развя пред потното си лице. Къщата беше притихнала. Той беше целунал момчетата за лека нощ в спалнята им. Норфрет най-вероятно седеше в своя кабинет, пред малкото си писалище и проверяваше сметките. Амеротке се усмихна — съпругата му много държеше да показва на слугите и икономите, че държи всичко много изкъсо. Навън шумовете на нощта се усилваха и стихваха: вечното жужене на насекомите, които нахлуваха през прозорците, привлечени от светлината на лампите. Съдията не можеше да реши кое е по-дразнещо — това, или монотонното крякане на жабите от блатата, каналите и градините.

Амеротке въздъхна. Беше станал раздразнителен, защото бе уморен; защото не можеше да осмисли всичките объркани и чепати проблеми, с които се бе сблъскал. Как бяха убити онези трима писари? Със сигурност ли не бяха нарушили поста си? Или може би да, но не и тримата, и независимо от всичко, което се изприказва за начина, по който либийците са държали чашата, едва ли имаше на света такъв трик с ръцете, който да може да превърне свещен съд с вино в съд с отрова. Така че, как бяха убити? Защо? От кого? Ами Хутепа, легнала сгърчена, отровена в собствената си стая? Защо това храмово момиче се бе трудило толкова усърдно, за да открие местонахождението на гроба на Хуанека — и вероятното скривалище на Ари Сапу, макар да не се бе опитала да стигне дотам? Амеротке се поколеба и спря да пише за миг. Дали защото е знаела, че Рекхет вече е бил там? Всъщност, дали тези карти бяха отскоро? Дали са били начертани, когато Рекхет е бил арестуван, или когато вече е бил в затвора? И ако е така, защо? Съществуваха известни улики, че Хутепа може би е била любовница на Рекхет, но ако това беше така, защо тогава да го предава на началника Надиф, само за да го подслони четири години по-късно и дори да се люби с него? Не би ли трябвало Хутепа да е много по-предпазлива с мъж, когото е предала? Тя е знаела, че Рекхет е убиец, така че защо да рискува кожата си? В крайна сметка тя бе пострадала, бе загинала от светкавична и жестока смърт, но дали Рекхет бе виновникът за това?

А самият Рекхет? Според Надиф той е бил жрец-лечител в Храма на Птах, но не бяха дадени никакви обяснения как се е превърнал в убиец, или как е съумял да причини смъртта на толкова много хора. Шурат определено беше проницателен човек. По какъв начин всички тези препарати и прахове се бяха разпространявали из цяла Тива? Как са били избирани множеството жертви на Рекхет? И не на последно място сигурно подобен престъпник, коварен и хитър като чакал, не би се оставил да го заловят толкова лесно: препаратите и праховете, намерени в стаята му, доказващи така лесно подозренията на Усербати. Още повече че твърде малко хора успяваха да избягат живи от затворническия оазис и да оцелеят — нещо, което Рекхет бе направил! Дали е имал помощ от Хутепа или от някой друг? Защо либийците толкова се интересуваха от него? Дали пък те не са му помогнали да избяга? Но защо? Имал ли е Рекхет свои собствени, скрити мотиви за проваляне на мирния договор?

Амеротке продължаваше да пише. Ако избягалият затворник, естествено, иска да остане скрит, защо тогава ще търси връзка с него, Върховния съдия от Залата на двете истини? Като се замислиш, ако се изключеше ножът, опрян във врата на Амеротке, повече като предпазна мярка, отколкото като реална опасност, Рекхет всъщност не го бе заплашвал; само го бе помолил да внимава, да наблюдава и да разсъждава. От друга страна, той се беше отнесъл безмилостно с двама от убийците на Шурат; но те го бяха застрашили, а Амеротке — не. Съдията спря пак и вдигна калема си. Наистина, бе забравил за онова предупредително изсвирване, при което Рекхет бе изчезнал. Дали имаше съучастник? Храмовата девойка? И дали има само един Рекхет или двама, или пък цяла група, също като амеметите, гилдията на убийците в града? Дали пък не е бил арестуван само един от цялата банда? Амеротке поклати глава. Ами дали отравянето на тримата писари не бе просто акт на отмъщение, който няма нищо общо с политиката на фараона? И ако е така, защо либийците бяха замесени в това? Либийците, изглежда, бяха много осведомени и замесени във всичко. Дали им е подадена някаква поверителна информация?

Амеротке имаше чувството, че се върти в кръг. Стана и се загледа в молците, които танцуваха като замаяни около пламъците на лампите. Отвън се носеха писъци на нощни птици, а откъм реката хипопотами им отговаряха с глух рев. Амеротке се усмихна. Чувстваше се като някой от тези молци, въвлечен в някакъв танц, който няма никакъв смисъл. Върна се към писането си. Една загадка следваше по петите предишната. Смъртта на библиотекаря и опожаряването на всички онези архиви! Защо бе убит библиотекарят и защо бяха унищожени ръкописите, след като оригиналите им се съхраняваха от Мабен в онези масивни сандъци? Кой друг още бе открил местоположението на гроба на Хуанека, където са били скрити Ари Сапу? Мабен държеше ключа от онзи сандък, но той им бе сътрудничил съвсем отзивчиво — сякаш нямаше нищо, което да крие.

Амеротке отиде към прозореца и се загледа навън в блестящия на лунната светлина малък градински басейн. Сложи ръце на кръста си. Ипуе… Как беше умрял този богат развратник? Всички бяха абсолютно сигурни, че никой не е влизал в дворчето на басейна му, а Надиф бе установил, че виното, което са носили със себе си, не е било отровно. Но как така двама души, здрави и прави, са били удавени, без да се вдигне тревога? Възможно ли беше наистина това да е някакво невероятно, нещастно съвпадение? Убийството на първата съпруга на Ипуе, Патуна, обаче със сигурност не беше инцидент. Тази клета жена е била примамена в онова изолирано, запуснато място на градината си и главата й е била разбита. Дали Ипуе не се е промъкнал обратно в собствената си къща, за да изгори онази сватбена яка и гривните, преди или след като е убил жена си? Защо един богат търговец ще извърши подобно нещо? Сигурно не е искал да цапа с кръв ръцете си, а е наел някой да го свърши вместо него?

Амеротке се отпусна на стола и се облегна на високата му облегалка. Щом не можеше да отбележи никакъв напредък с тези неща, може би трябваше да се съсредоточи върху проблемите от периферията на всичките мистерии: като този на помощника на върховния жрец, Хинкуи. Каква бе причината за заболяването му? Дали беше някаква зараза, или беше отровен? Амеротке обхвана главата си. Други дребни неща, изникнали през този ден, бяха събудили подозрението му. Също като светулките навън, те ярко припламваха, но се оказваха илюзорни. Съдията се прозина, клепачите му натежаха и той потъна в дълбок сън.

Събуди го малко преди зазоряване развълнуваният Шуфой, увит в тежък халат с качулка на главата:

— Господарю, господарю! — наведе над него обезобразеното си лице Шуфой. — Господарю, трябвало е да отидете в леглото си!

Амеротке разтърси глава, за да се разбуди. Шуфой заснова бързо из стаята и домъкна ватиран ленен халат. Амеротке стана и го наметна около раменете си, докато дребосъкът се зае да гаси нощните лампи, които още не бяха догорели.

— Какъв е проблемът? — попита го Амеротке.

— Имате посетители, господарю, затова, ще е добре да се пооправите.

Навън се простираше тайнствена, сивкава светлина, която разделяше деня от зората. Между дърветата се стелеше влажна мъгла. Амеротке се взря в небето, което все още бе тъмно, но вече се виждаха първите