преминават през владенията ми. Тук са добре дошли до топенето на снеговете. Даваме им храна и питие, грижим се за конете им и им даваме нови дрехи.
— Проява на голямо милосърдие, милейди!
— Не толкова, сър Хю, по-скоро съчувствие. Знам какво е да пътуваш, отдаден на безнадеждно търсене, а имам повече от достатъчно, което мога да споделя с тях. Сега трябва да се погрижа за тях.
Корбет разбра намека. Той слезе по стълбите, взе юздите на коня си и се настани на седлото. Спътниците му постъпиха по същия начин. Корбет вдигна ръка за поздрав, нахлупи качулката си и подкара коня. Лейди Маргарет обаче вече бързаше по стълбите, нетърпелива да посрещне пътниците. Корбет почти бе стигнал до завоя, който водеше към изхода, когато чу някой да произнася името му. Беше управителят Пендлър, който бързо приближаваше, газейки снега. Той сграби стремето на Корбет и вдигна към него воднистите си очи.
— Съобщение от лейди Маргарет! — едва си пое дъх той. — Предупреждение! Докато вървели към замъка, пътниците видели хора в гората. Не били от това имение. Тя казва да внимавате!
Корбет се наведе и го потупа по ръката:
— Благодари на лейди Маргарет, ще внимаваме! — Той задържа ръката на мъжа: — Твоята господарка е благородна и състрадателна. Откога е така?
— О, от години! От по-дълго, отколкото мога да си спомня. Господарката ми е светица, сър Хю! — Той издърпа ръката си. — Много малко са като нея!
Корбет погледна назад към замъка. Сега лейди Маргарет се намираше в средата на групичката пътници. Той взе юздите и потегли, потънал в мисли, повел спътниците си към главната порта.
Брат Ричард излезе от сметната стая и пристъпи в малкия, застлан с плочи двор. Огледа небето и тихичко изруга възможността отново да завали. След отслужването на литургията всичко беше притихнало. Въпреки хаоса и кървавото убийство, братята се опитваха да се придържат към обичайните си занимания и работеха в скрипториума на манастира, в библиотеката или в кухните. Все пак това остро, студено време радваше брат Ричард. През зимните месеци тук рядко идваха посетители. Той мислено споделяше убеждението на приора Кътбърт, че колкото по-бързо си заминат кралските служители, толкова по-добре. Тогава може би убийствата ще спрат? Празна мисъл.
Брат Ричард въздъхна и затвори вратата на стаята си. Нахлупи качулката и колебливо се подготви да изпълни задачата, поставена му от приора Кътбърт. След смъртта на бедния Гилдас никой не бе влизал в работилницата на строителя. Сметката все пак трябваше да се направи и да се тегли чертата. Брат Ричард прегази снега, спря и изруга. Беше забравил писмените си принадлежности. Върна се в стаята си, взе ги от една скамейка и нахлупи качулката. Вече се канеше да излезе, когато видя тежкия ръжен в ъгъла. Брат Ричард го взе. Щеше да му помогне да върви по-устойчиво през снега, а можеше и да му послужи за защита, ако някой го нападнеше. Но кому ли пречеше той? Брат Ричард излезе и внимателно пое към работилницата на Гилдас. Беше объркан. Защо бяха станали тези ужасни убийства? Кому бе сторил зло бедният библиотекар Френсиз? Или трудолюбивият Гилдас? Дори Заместник-приорът Хамоу, този досаден дребничък човек, който въпреки това бе добросърдечен по своему? А кой можеше да таи недобри чувства към него самия? Някога Ричард беше войник, бе служил в Уелс и Гаскония. Той наистина вярваше, че е бил призован от Бога и се опитваше да живее живота на свят монах. Вярно, помисли той, докато размахваше ръжена, имаше своите слабости. Жените, съблазънта на нежната плът. Какво пък, изкушенията идват и си отиват като сън през нощта. Той харесваше храната си, особено онези златисти, вкусни препечени сладки, деликатес от кухните на абатството; обичаше вкусното бяло месо на скопените петли и приготвеното с много подправки свинско.
Докато стигна до работилницата, устата на брат Ричард се напълни със слюнка. Той взе връзката ключове, отвори вратата и влезе. Огледа се и усети, че някаква буца засяда в гърлото му. Това беше царството на Гилдас. Жизнерадостен, работлив, Гилдас обичаше да говори за камъни и градежи. Сега го нямаше, бе загинал, с жестоко смазан череп. Брат Ричард обиколи бавно помещението, докосвайки дървените чукове с дългите им дръжки, железните чукове, секачите, погали каменния къс, който Гилдас бе обработвал. После влезе в канцеларията в дъното на работилницата. Ръкописите на Гилдас лежаха разпилени на масата, целите изпълнени със сложни рисунки и изчисления. Там стоеше дори половница с вкиснало пиво. Брат Ричард въздъхна и седна. Остави торбичката с писмените си принадлежности на пода и започна да придърпва ръкописите към себе си. Опита се да разбере нещо, но го обзе безпокойство. Тогава се върна в работилницата. Изведнъж усети студен полъх и се сети, че е оставил вратата незаключена.
— Не, не, няма да я заключвам! — прошепна той. Ако се случеше нещо, може би щеше да се наложи да излезе бързо. Не искаше да падне в капана като брат Френсиз. Все още се чувстваше неудобно, сякаш бе влязъл насила в нечие чуждо жилище. На една полица видя блестяща медна ваза. Усмихна се. През лятото Гилдас винаги я сваляше и я пълнеше с цветя. Отиде до лавицата, свали вазата и я завъртя, като се опитваше да улови светлината. Точно тогава съзря някаква сянка, която се отразяваше в лъскавата повърхност. Бързо се извърна и зяпна ужасено. Убиецът се бе промъкнал изневиделица; вдъхващата ужас фигура пред него бе облечена в сивото расо на бенедектинец, но лицето й бе покрито с червена кожена маска. Носеше черни ръкавици, държеше кама в едната ръка и кривак в другата. Убиецът пристъпи напред и ножът се издигна във въздуха. Брат Ричард, стиснал медната ваза, замахна отчаяно и отблъсна удара. Насилникът отстъпи. Брат Ричард забеляза, че той носи меки кожени ботуши. Опита се да овладее паниката си и си припомни дните, когато бе войник. Наистина, не можеше да види очите на мъжа, обаче вазата бе спасила живота му. Ако не се беше обърнал, само за частица от мига… Нападателят отново тръгна към него, но брат Ричард се стегна. Използва вазата като тояга: стомана и мед се сблъскаха и шумът от удара раздра тишината. Нападателят с червената маска опита още веднъж — париращ, немощен опит. Разкъсван между страх и смелост, брат Ричард отвърна на удара. Нападателят отстъпи, после настъпи отново. Брат Ричард извика, отскочи встрани и се препъна. Очакваше насилникът да се възползва от грешката му. После се извърна и видя, че нападателят с червената маска бяга през вратата навън.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Prima est haec ultio, quod se iudice nemo nocens absolvitur.
Най-голямото наказание за виновните е, че те никога не получават оправдание в собствените си очи.
„Пази ме като зеница на око; скрий ме в сянката на Твоите крила.“
Корбет изговаряше думите от псалма, докато яздеха по разорания от каруци път. Вече бе почти пладне. Почвата под копитата беше разкаляна и мокра и конете се пързаляха. От двете им страни се простираха покрити със сняг полета, бяла пустош, изпълнена със зловеща тишина, която изнервяше Ранулф, нарушавана единствено от острото грачене на кръжащите врани и гарвани. Чансън мълчаливо яздеше зад Корбет, а Ранулф бе малко по-напред. Корбет се опита да прикрие безпокойството си. Намираха се в открита местност, с живи плетове от двете им страни, прорязвани само тук-там от широки отвори, направени от кравари и овчари. Предупреждението за Скарибрик и неговите разбойници малко бе смутило Корбет. Той помисли да се върнат и да помолят лейди Маргарет за охрана, но това нямаше да е честно. Наемателите на земите и служителите от замъка не бяха войници. Te щяха да се поколебаят да вдигнат оръжие срещу хората, с които бяха принудени да живеят. По начина, по който Ранулф седеше изправен на седлото си, съдеше, че неговият довереник също е нащрек. Пред тях, от двете страни на пътя се издигаше тъмна стена от дървета. Корбет провери дали мечът му излиза леко от ножницата и извади ножа си. Без никакво предупреждение Ранулф подкара в тръс, но скоро дръпна юздите и скочи на земята; вдигна левия крак на коня си и огледа копитото.
— Не се учудвайте! — каза той дрезгаво, без да вдига очи. — Слезте и ме последвайте.
Корбет и Чансън се подчиниха. Зелените очи на Ранулф горяха при мисълта, че скоро може да влезе в бой.
