— Дори и преди сър Реджиналд да изчезне?
Пазача отвори уста, очите му придобиха предпазлив израз.
— Ами… не знам… — запъна се той, докато отговаряше.
— А тя и сър Стивън срещаха ли се след това?
— Нито веднъж.
— Не е ли странно? Имали са толкова общи спомени, а не са се срещали? — настоя Корбет. — Не са ли си разменяли поне писма?
Отшелникът взе паницата си.
— Попитах абат Стивън за това. Той каза, че миналото е свършило, че е затворено с желязна врата. Тя нямала нито дръжка, нито ключ, каза той, и само смъртта щяла да я отвори.
— А Кървавата ливада? — Корбет реши да променя разговора и да го връща назад или да го препраща напред колкото е възможно по-бързо.
Пазача се наведе да напълни паницата си, но това бе само опит да спечели малко време.
— Какво за Кървавата ливада? — повтори той. — В нея има погребална могила, дъбове от двете страни, стената на абатството в единия край и Соколовият ручей долу.
— Каза, че абат Стивън възнамерявал да промени решението си?
— Ами така каза. Разказах ви как един ден минаваше оттук и аз…
— Защо би трябвало да ти го казва?
— Не знам. Понякога разговаряше с мен. Тревожеше се за Кървавата ливада.
— Опитвал ли си някога да копаеш в могилата, в погребалния насип? — попита Корбет.
Пазача поклати отрицателно глава и изсърба още една лъжица чорба.
— О, не, това щеше да е светотатство. Защо? — Той наистина се развълнува. — Да не би някой да е опитвал?
— Да, опитвали са.
Пазача остави паницата и скочи на крака.
— Но тя е свято място! — заекваше той. — Това е оскверняване!
— Подозирам, че този, който го е сторил, вече е мъртъв, убит.
— Какво? Кой е той? Някой от монасите ли?
— Не, Тавърнър.
— А! — Пазача пак седна на пода и грабна паницата си. — Е, той беше такъв хитрец, втори като него едва ли ще се намери.
— Какво те кара да мислиш така?
— О! — Пазача се почеса по носа. — Мога да позная един мошеник, когато го видя!
— Абат Стивън знаеше ли, че Тавърнър е измамник?
— Може и да е знаел, но беше много доверчив.
— Мислиш ли, че смъртта на Елоиз е променила абата? Че го е накарала да стане монах и свещеник?
— Възможно е. Никога не ми е говорил за това.
— В дните, преди да умре, абат Стивън беше ли обезпокоен или силно разтревожен?
— Преди да го убият, сър Хю. Той беше убит. Виждаше ми се силно обезпокоен, обаче не споделяше нищо с никого. Само онази сутрин, когато ми каза, че ще отстъпи пред съвета, спомена нещо за римляните. Питах го какво иска да каже, но не го разбрах. Отговори, че е цитат от един философ на име Сен…
— Сенека.
— А, точно така. — Пазача обърса паницата с пръсти и лакомо ги облиза. — Не мога да си спомня цитата.
Корбет се загледа в къкрещото котле. Този отшелник беше странен човек. За външен човек знаеше твърде много за абат Стивън; кралският пратеник долавяше дълбокото уважение, дори привързаността му към мъртвия абат. На какво се дължаха те? На неговата доброта? Или на случилото се преди години?
— Абат Стивън говорил ли е някога за лейди Маргарет?
— Никога.
— Или за голямата любов на живота си, онази млада жена на име Елоиз Аржантьой?
— А, Елоиз! — Отшелникът прехапа долната си устна.
— Ти срещал ли си я някога?
— Не, но бяхме чували за любовта на сър Стивън. Тя постъпила в манастир и умряла и това бил краят на историята.
— Мислиш ли, че смъртта на Елоиз е накарала абат Стивън да се промени? Че го е накарала да стане монах и свещеник?
— Възможно е. Никога не ми го е казвал.
Корбет се загледа някъде над главата на Пазача. Спомни си онази възпоменателна книга, която бе видял в стаята на абат Стивън, всъщност един псалтир за мъртвите: в него бяха включени поменици на имената на покойниците, които абатът трябваше да споменава по време на литургия. Този Пазач беше един от тях — точно така, името Сейлиъм също беше вписано! След като лейди Маргарет бе споменала това име, Корбет си спомни, че бе видял и запис за Елоиз Аржантьой.
— Коя е била тя? Пазача поклати глава:
— Наистина не знам, сър Хю! Млада благородничка, живяла в някакъв замък, където сър Стивън се запознал с нея. Имала крехко здраве и не желаела да има нищо общо с него. Влязла в манастир и умряла там, докато сър Стивън странствал, за да търси сър Реджиналд.
— А ловджийският рог?
— А! — Върху лицето на Пазача се изписа усмивка. — Сър Стивън обичаше да го прави. Когато доближаваше замъка, винаги изсвирваше три пъти дълго, а Реджиналд отговаряше. Така си припомняха една от онези легенди за рицарите, които се бият в долината и се призовават един друг за помощ. Te обичаха такива неща — замислено добави Пазача. — Правеха се, че са рицари от братството на Кръглата маса на крал Артур или на паладини на Карл Велики22.
— Паладини на Карл Велики ли? — повтори думите му Корбет. — За един управител ти си твърде начетен!
— Когато бях юноша, сър Реджиналд ме учеше. По време на пътуванията си научих още повече.
— Значи, не вярваш в призраци и демонични ездачи? Или че сър Джефри Мандевил язди на кон през блатата със своя легион от прокълнати души? Че той тръби на онзи тайнствен ловджийски рог?
— Странни неща стават тук, кралски пратенико!
— Не, не стават! — сухо отвърна Корбет. Той се наведе, за да бъде по-близо до него: — Мастър Сейлиъм, смирени отшелнико, Пазачо край портата, за човек, обърнал гръб на света, ти сякаш проявяваш прекалено голям интерес към него. Посещаваш абатството. Разговаряш с абат Стивън. Посещаваш също така и лейди Маргарет. Кой, според теб, надува ловджийския рог нощем? Не е някой призрак, някой пратеник от царството на ада. А може би си ти? Имаш ли ловджийски рог?
— Не ставай смешен! — отдръпна се Пазача, а върху лицето му се изписа упорство.
— А може да е Скарибрик разбойникът? Аз съм кралски служител — подчерта спокойно Корбет. — Сигурен съм, че ти познаваш Скарибрик. — Корбет се удари по бедрото. — Имах удоволствието да се срещна с него и неговите веселяци, докато се прибирахме.
— Помислих си, че изглеждаш раздърпан й опръскан с кал. — Пазача взе паницата си и я стисна. В ръцете му тя приличаше на играчка.
— Но не ме запита защо. Знаеше ли, че Скарибрик е в блатата, за да ме преследва? Да не би Скарибрик и веселяците му да бродят тук през нощта? Може би дават пари на един отшелник да мъти водите и да разпространява разкази за духове и таласъми в блатата? Да не би тук Скарибрик да се среща със своите приятели контрабандисти, с онези, които доставят неразрешени стоки по вода? Разбира се, нали ти се налага да живееш с тези хора. Да не би Скарибрик да ти подхвърля по някоя и друга монета, за да си затваряш очите? Да плетеш разкази, които да всяват страх?
— Никога не съм правил нищо лошо. Да, сър Хю, аз съм отшелник, но ходя тук и там. Опитвам се да живея в мир с всички, това е единственият начин.
— Ходил ли си да търсиш сър Реджиналд? — внезапно промени темата Корбет. — Искам да кажа, по
