време на скитанията си зад граница сигурно си разпитвал хората? В края на краищата един английски рицар, пътуващ сам, би трябвало да привлече нечие внимание!
— О, да, о, да! — заломоти Пазача. — В Северна Франция и Германия чух слухове, шушукания, но те не доведоха до никъде.
Корбет погледна надолу. Отвън се чуваше как Чансън потропва с крака, за да се сгрее и пръхтенето на конете, които искаха да се върнат в топлата си конюшня. Кралският служител бе убеден, че се е натъкнал на някаква голяма загадка. Бе попаднал в лабиринт и се въртеше, без да намери изход от него. Убиецът би могъл да бъде този Пазач! Беше здрав и имаше достатъчно сили. Може би криеше тук някъде оръжия. Би могъл да прескочи стената на абатството и да причини ужасни злини. В един миг би могъл да е отшелник с безумен поглед, а в следващия — отмъстителен и опасен. Корбет се запита какво ли прави Ранулф. Имаше смътни подозрения, обаче в такива случаи Ранулф се държеше като независим човек със свое собствено чувство за справедливост. Ранулф-ат-Нюгейт никога не допускаше да го нападат безнаказано.
— Спиш ли, кралски пратенико?
Корбет отвори очи и вдигна глава.
— Не, отшелнико. Размишлявам. — Протегна ръце. — От една страна, имаме владенията на рода Харкорт и тайнственото изчезване на сър Реджиналд. От друга — абатството „Сейнт Мартин’с“, а между тях — тези зловещи, диви мочурища, обрасли с гори и храсталаци. Подозирам, че съдържателят на „Горският фенер“ не плаща пълното мито на виното и другите си продукти, а пък разбойникът Скарибрик вероятно негодува срещу намесата ми тук. — Корбет отпусна ръце. — Но Ранулф ще се справи с него. Онова, което се опитвам да разкрия аз, са тайните на тресавището. Огнените стрели. Ловджийският рог. И те ли са дело на Скарибрик? Или са част от друга някаква мистерия? — Корбет се изправи. — Отшелнико, имам и други въпроси към теб. — Той се загледа надолу в него. — Наричат те Пазача край портата и аз подозирам, че си видял повече от онова, което ми каза.
Пазача издържа на погледа му.
— Не бива да напускаш околностите на абатството. Корбет отвори кесията си, хвърли сребърна монета в паницата и като вдигна завесата, излезе да се присъедини към Чансън.
Двамата възседнаха конете. Корбет взе юздите и те тръгнаха покрай стената обратно към главната порта. Той повика, вратата се отвори и те влязоха в калдъръмения двор. Едва бяха слезли от конете и Чансън предложи да се заеме с тях, когато брат Ричард изтърча през вратата.
— Сър Хю, върнахте се! Слава Богу!
С няколко думи, докато тежкото му дишаше накъсваше изреченията, брат Ричард описа какво му се беше случило по-рано тази сутрин. Корбет го хвана под ръка и го поведе обратно в сградата. Накара монаха отново да му разкаже всичко, нареди му да внимава, после го пусна да си върви. Отиде в конюшнята, помогна на Чансън да разседлае конете и да ги подсуши. Брат Ричард, размишляваше той, бе имал най- голям късмет. Бил е нападнат, но успял да избегне смъртта. Значи, убиецът трябва да се намира в абатството и определено не е външен човек като Скарибрик, който по това време е обмислял засадата. Нито е лейди Маргарет, която разговаряше с него в замъка Харкорт. Брат Ричард описа живо нападението.
— Войник! — възкликна Корбет.
— Какво има, господарю? — попита Чансън.
— Брат Ричард е бил нападнат тази сутрин, обаче могъл да се защити, вероятно защото е бивш войник. Обаче, когато обмислих внимателно разказа му, бих казал, че същото се отнася и до нападателя.
— Но тук има много монаси, които според Ранулф някога са служили под кралските знамена! — Чансън изтри нос в подгъва на късото си палто.
— О, знам! — отвърна Корбет. — Но има и нещо друго. Лейди Маргарет говореше за една млада жена на име Елоиз Аржантьой, по която абатът бил увлечен, преди да се подстриже за монах, според хорските приказки. Пазача повтори същата история.
— И? Корбет поклати глава:
— Чувал съм това име преди. Не познавам никой Аржантьой, определено не и в двора, но името ми напомня нещо. Чансън — каза той и потупа коня си по гърба, — ти се оправи с конете. Аз отивам в библиотеката.
Корбет излезе от конюшнята.
— Сър Хю?
Срещу него бързаше приорът Кътбърт със зачервени очи и посивяло от изтощение лице.
— Научи ли за нападението срещу брат Ричард?
— Да. — Корбет хвърли поглед към ятото монаси, струпали се на входа зад приора. — Кажи на братята да внимават. Искам да ти задам един въпрос.
Той отведе приора по-далеч, където не можеха да ги чуват.
— Името Елоиз Аржантьой говори ли ти нещо?
— Ах, да. Абат Стивън веднъж я спомена. Говорят, че като млад рицар бил дълбоко влюбен в нея.
— Но ти не знаеш нищо друго?
— О, не!
Сега, когато не стоеше в сянката, приорът изглеждаше още по-потресен. Корбет забеляза, че лицето му е небръснато и че има тъмни кръгове под очите.
— Отче приоре, струва ми се, че имаш да ми кажеш още нещо.
— Уверявам те, сър Хю, нямам какво да кажа. — Приорът размаха ръце във въздуха.
Корбет разбра, че Кътбърт не е готов да говори.
— Библиотеката заключена ли е?
Приорът потупа връзката ключове на колана си:
— Ще ти отворя.
Той сякаш гореше от нетърпение по-скоро да се отърве от наблюдателния поглед на Корбет и тръгна отпред, като направи знак с ръка на кралския служител да го последва. Корбет тръгна и тъкмо щеше да се изравни с приора, когато забеляза тъмните петна по расото му, високо на гърба. Качулката скриваше врата му, но Корбет бе сигурен, че петната са от кръв. Дали приорът не се самобичуваше? Какви тайни грехове изкупваше този горд духовник, за да си наложи такова сурово наказание? Стигнаха до библиотеката и приорът Кътбърт отключи вратата. Той се засуети да запали свещите и светилниците под техните стоманени похлупаци.
— Ще ти изпратя един послушник — обяви той. — Когато привършиш, той ще заключи вратата след теб. — Потърка ръце: — Трябва все пак да назнача нов библиотекар!
Приорът излезе бързо и затръшна вратата зад себе си. Корбет обиколи помещението. Кърваво петно бележеше онова място на пода, където е бил убит библиотекарят — страховито напомняне за ужасите, които преследваха абатството. Корбет седна на писалищната маса. Какво бе казал отшелникът? Беше споменал римския философ Сенека и онази жена, Елоиз Аржантьой. Но къде беше чувал това име преди? Той се загледа в светлината, която се лееше през един от прозорците с цветни стъкла и лениво се запита колко ли време ще мине, преди Ранулф да се завърне.
Ранулф-ат-Нюгейт беше бесен. Старшият секретар от канцеларията на Зеления восъчен печат внимателно бе изучавал закона. Той и Корбет бяха кралски пратеници и носеха кралския указ: те бяха пълномощници на Негово величество в тези краища. Не бяха тръгнали през мрачните замръзнали мочурища, за да стават плячка на разбойници.
„Нападение срещу кралски служител“, често бе отбелязвал Корбет, „е нападение срещу самия крал, зловредна обида на Короната, на която трябва да се отговори.“
Корбет обаче можеше да си позволи да пренебрегне собственото си тълкувание, като приемаше обиди и спънки, каквито Ранулф никога не би могъл да приеме. Скарибрик бе организирал засадата, тогава защо трябваше да му се позволява да се разполага в „Горският фенер“ и да се хвали със своята сърцатост? Ранулф стигна до кръчмата по заобиколен път. Избягваше утъпканите пътеки, но му беше трудно да си проправя път през обсипаните със сняг дървета, през прещипа и шипките, скрити под леденобялата мекота. Пътуването не подобри настроението му. По едно време се изгуби и трябваше да се промушва направо през шубрака, обаче накрая намери път, воден от дима, който се издигаше от огнището в кръчмата.
Ранулф бе спънал коня си дълбоко в гората срещу кръчмата. Сега стоеше и наблюдаваше главния вход,
