убийственото просъскване на стрелата във въздуха. Наложи си да се отпусне. Единственото, което виждаше край себе си, бяха редеещите дървета, които откриваха път към заснежени поля. Долавяше случайния вик на птица или някое внезапно прошумоляване в рововете от двете страни на пътя.
— Ето го! — извика Ранулф.
Вече бяха навлезли в територията на абатството; шпилът на църквата се извисяваше към сивите облаци. Корбет можеше да различи покритите с плочки покриви, широките фронтони и украсените с орнаменти каменни части на сградите на абатството над сивата преградна стена. Минаха край Кървавата ливада. Корбет дръпна юздите и се загледа през дъбовете в погребалната могила в средата.
— Ако живите не могат да ми помогнат — прошепна той, — навярно мъртвите ще го сторят?
Те продължиха напред, минаха през главната порта и тръгнаха покрай стената. Ранулф внезапно дръпна юздите на коня си и посочи малката, покрита със слама колиба, прилична по-скоро на краварник, построена край стената при една от страничните врати. Черен стълб дим се издигаше през един отвор в покрива. Земята наоколо беше покрита със счупени гърнета, остатъци от кости и парцали.
— Не може да се каже, че е от най-чистите и спретнати хора! — засмя се Ранулф. — Но ето го и нашият отшелник. Сър Хю, желая ти успех! — Той обърна коня си.
— Къде отиваш? — остро попита Корбет.
— Имам си работа! — отвърна Ранулф.
И преди Корбет да успее да възрази, той пришпори коня си по коловоза.
— Къде отива? — простена Чансън.
Корбет имаше известни подозрения, обаче ги запази за себе си. Той слезе от коня и го поведе край стената. От колибата тромаво се измъкна Пазача и застана с разкрачени крака и ръце на хълбоците.
— Дошли сте точно навреме, за да хапнете! — излая той. — Чудех се кога ще дойдете. Искате ли хляб и месо?
Отново се вмъкна вътре. Корбет погледна към Чансън: цветът започваше да се завръща върху лицето на конюшника.
— Наглеждай конете! — заповяда кралският служител. Той влезе вътре след Пазача. Колибата беше по-чиста и спретната, отколкото бе очаквал. Много напомняше на бедно селско жилище: под от утъпкана пръст, два отвора на стените, провесено парче кожа вместо врата. Отворът в сламения покрив даваше възможност на дима да излиза от огнището, вградено в кръг от камъни. Над жаравата върху приспособен триножник бе поставено желязно котле. В помещението се усещаше някаква сладка, ароматна миризма. В единия ъгъл имаше легло, поставено върху магарета; в другия се виждаше голяма, очукана ракла, върху която бяха подредени калаени паници, чаши и кани, всички напукани и очукани от времето.
— Не се ли боиш от пожар? — измърмори Корбет.
— Е, ако стане пожар — сега Пазача се бе навел над гърнето и разбъркваше нещо в него с дървена лъжица, — ще си плюя на петите, а после ще се върна и ще си струпам нова колиба. Монасите са много добри, както и лейди Маргарет, което сигурно вече си разбрал.
Той донесе разнебитено трикрако столче и го намести на пода до стената.
— Седни тук!
Взе една паница, напълни я и я подаде на Корбет. За Чансън, който чакаше вън с конете, също имаше приготвена купа. Корбет извади роговата си лъжица и започна да се храни. Чорбата беше много добра: гъста и тъмна, с парченца сочно месо, зеленчуци и хляб. Усети дори малко сол. Внимателно сръбна от лъжицата. Пазача край портата се върна, пусна кожената завеса и мрачно нахлупи качулката си.
— Имам и светилник — предложи той.
— Седни! — отвърна Корбет. — Очакваше ме, нали? Пазача напълни паница и за себе си, седна с кръстосани крака пред Корбет и засърба шумно. Лицето му бе почти закрито от кичури сплъстена коса.
— Разбира се, че те очаквах. Ти си кралският пратеник, нали така? Сигурно искаш да ме питаш за нещо?
— Бил си кръстен Сейлиъм — започна Корбет. — Разбрах от лейди Маргарет, че си роден в тази област и си прекарал младостта си във владенията на рода Харкорт.
Пазача облиза устни.
— Щом лейди Маргарет казва, значи е така.
— Помниш ли историята на приятелството между сър Стивън и сър Реджиналд?
— Разбира се, двамата бяха другари по оръжие.
— А беше ли щастлив бракът на лейди Маргарет? Пазача сведе лице и облиза очуканата си лъжица.
— Разбира се.
— Беше ли там в деня, когато сър Реджиналд изчезна?
— Разбира се! — Пазача вдигна лице, мустаците и брадата му бяха изцапани от чорбата.
— Разбира се! Разбира се! — повтори Корбет. — Какви бяха задълженията ти в замъка?
— Бях управител и се грижех повече за домакинството, отколкото за земите.
— А помниш ли деня, в който сър Реджиналд замина?
— Да, той замина рано сутринта. Помогнах му да оседлае коня си. Не се изненадвай — продължи той, — това беше една от работите, които трябваше да върша.
— И този човек със сигурност беше сър Реджиналд?
— Кой друг би могъл да бъде?
— А как изглеждаше? Беше ли обръснат и преоблечен в чисти дрехи?
— Той сам натовари коня си, после тръгна, като едва отронваше по някоя дума. Попитах го къде отива.
— „На голямо приключение, Сейлиъм!“, отвърна той и пое. Струва ми се, че беше петък, празника на свети Ириней. Домашните и гостите спяха след турнира. Сър Стивън се обезпокои, когато сър Реджиналд не се завърна след няколко дена, и тогава започна търсенето.
— А ти взе ли участие?
— Разбира се, че взех. Обичах сър Реджиналд. Той беше много добър с мен. Обеща ми да ме направи свой оръженосец.
Отговаря бързо и спокойно, помисли Корбет. Спомни си първия път, когато срещна Пазача край портата: беше напрегнат и развълнуван. Корбет не можеше да повярва. Същият човек ли беше това? Пазача говореше гладко, без да спира да си припомни или да провери паметта си.
— Дори предложих — продължи да бъбри Пазача, — да придружа сър Стивън и лейди Маргарет, но те отказаха.
— Не взеха ли прислуга със себе си?
— Не, никого. Няколко месеца по-късно сър Стивън се върна. — Пазача остави паницата си и размаха ръце. — Беше съвсем променен, отслабнал, с изпито лице, вече не се задяваше, не се и смееше. Той се върна в замъка. Не можех да повярвам, когато съобщи, че постъпва в абатството „Сейнт Мартин’с“. След няколко месеца се върна и лейди Маргарет. Тя също бе променена. Облече вдовишки одежди, провеси черни платна в залата. Разбрах, че животът завинаги се е променил: лятото и есента бяха свършили, бе настъпила лютата зима. После всичко продължи по същия начин. Замъкът Харкорт стана свърталище на призраци. Вече нямаше турнири и пиршества, трубадури или менестрели, жонгльори или пътуващи артисти.
— И ти започна да скиташ?
— Да, тръгнах да скитам. През Франция до Италия. Дори посетих Рим и взех кораб до Светите земи. Върнах се много болен и прекарах известно време в болницата „Свети Вартоломей“ в Смитфийлд. Когато пристигнах тук, сър Стивън беше приор. — Той чу конете да цвилят отвън и погледна към вратата.
— Чансън ще се погрижи за тях. Продължавай да разказваш.
— Той ме посрещна като отдавна изгубил се брат. Позволи ми да си направя тази колиба. — Пазача посочи към гърдите си. — Дори ми даде разрешително и аз се установих тук. Имах хляб и месо, и небеса, които да гледам. Обичам това място.
— Теб всички те харесват, нали? — отбеляза Корбет. — Абат Стивън е бил добър с теб; лейди Маргарет също, но тя е състрадателна към всеки, нали?
— Винаги е била такава.
