— Te ни очакват отпред — каза Ранулф, — скрити сред дърветата.
— Откъде знаеш? — попита Корбет. — Не беше ли това грак на птици?
— Не бяха птици! — отвърна Ранулф. — Напряко на пътя лежи покрито със сняг дърво. Не, Чансън, не поглеждай натам! Прави се, че с коня ми е станало нещо.
Конюшникът се подчини.
— Видя ли дървото? — попита Корбет.
— Съзрях го. Коловозът слиза надолу, после тръгва нагоре. То е на върха на превала.
— Може да е дело на убиеца от „Сейнт Мартин’с“! — прошепна Чансън.
— Не ставай глупак! — Ранулф пусна крака на коня и го потупа по гърба. — Нямаше го, когато идвахме, и трябва повече от един човек, за да се повали дървото и да се довлече до пътя. Скоро не е валяло, тъй че откъде е дошъл снегът по него? Всъщност не мога да видя ствола, само клоните от едната му страна. Е, господарю, какво да сторим?
— Бихме могли да се върнем и да потърсим помощ, но не съм сигурен доколко могат да ни помогнат. Бихме могли да се опитаме да намерим друг път, но пък може да се загубим, а разбойниците сигурно ще ни преследват. — Корбет придаде твърдост на гласа си. — Онова, което смятам за разумно, Ранулф, е да яхнем конете и да се направим, че с коня ти е станало нещо. Ще яздим от двете ти страни, сякаш сме се унесли в дълбок разговор, а после, когато дам сигнал, ще препуснем. Все някак ще трябва да се измъкнем. Ранулф, ти тръгваш пръв, Чансън е втори, аз ще съм последен. Ако препятствието е твърде високо или опасно, ще се опитаме да го заобиколим: ти ще трябва да решиш. Ранулф продължаваше да стои с гръб към дърветата.
— Вероятно ще трябва да го заобиколим! — каза той. — Внимавайте как вървят конете ви! Тъй или иначе, ще трябва да си проправим пътя с бой.
Ранулф извади меча и камата си.
— Чансън, не показвай никакво оръжие, докато заобикаляш препятствието. Ако трябва, удряй с ботуш. Te ще са въоръжени с лъкове и стрели. — Ранулф стисна Корбет за китката. — Това не значи, че са опитни стрелци, повелители на конете! Сигурно са свикнали да стрелят по неподвижна мишена. Освен това ще са премръзнали, а пръстите им вкочанясали. Няма друг начин. Можем да се помолим.
Те възседнаха конете си. Ранулф яздеше по средата. Корбет се държеше, сякаш бе загрижен от нещо и обръщаше внимание на коня на довереника си, докато в същото време се опитваше да овладее страха и паниката, които караха стомахът му да се свива и ускоряваха туптенето на сърцето му. Погледна нагоре. Сенчестият тунел от дървета приближаваше все повече. Можеше да различи стъблото на отрязаното и довлечено до тук дърво, препречило пътя им и покрито с тънък слой сняг. В съзнанието му изникваха образи и спомени от войните в Уелс. Тъмни долини, покрити със сняг хълмове и мъже от племената, които си проправяха път през надвисналите дървета. Сега щеше да е същото. Той затвори очи и изрече набързо една молитва. Все повече приближаваха. Тишината бе зловеща, ненарушавана дори от птичи глас. Дървото бе стоварено през пътя някак под ъгъл: дясната му страна беше твърде висока, за да се опитат да я прескочат.
— Ранулф, върви наляво — прошепна Корбет, — но внимавай за всяка дупка по пътя!
Ранулф внезапно препусна напред, конят му мина в лек галоп, после в пълен. Чансън го последва. След тях пое и Корбет. Заобикалящият го свят се стесни единствено до дърветата от двете страни и чаткащите копита на конете им. Приближиха още повече. Ранулф свърна рязко вляво. С един скок той преодоля препятствието. Чансън стори същото. Още докато летеше във въздуха, стрелите започнаха да съскат около него. Корбет последва Ранулф и Чансън. Конят му преодоля падналото дърво, но се приземи тромаво: той се плъзна, а железните подкови започнаха да драскат върху горския път. Десният крак на Корбет се измъкна от стремето. Той беше отхвърлен встрани и с огромни усилия успя да възстанови равновесието си. Конят му се вдигна на задните си крака и Корбет чу викове и крясъци. Успя да овладее коня, но животното внезапно се обърна, сякаш искаше да потегли назад. Откъм дърветата тичешком се появиха някакви фигури. Край лицето на Корбет прелетя стрела. Видя около себе си вихъра от човешки лица. Някой се опита да се качи зад него на седлото, но бойният кон беше добре обучен и ритна мъжа със задните си крака. Неговият писък прониза въздуха, преди още Корбет да извади меча си. Край главата на коня се появи лице, полускрито от качулка. Корбет замахна с меча и го разсече от темето до брадичката. Ранулф и Чансън се присъединиха към схватката. Беше кървава, жестока битка, тримата мъже се сражаваха с нападателите си, които отчаяно се опитваха да ги смъкнат от седлата. Корбет усети лека болка в дясното си бедро и щети с ефеса на меча си маскираното лице на разбойника. Успяваха да се придвижат напред. Конете приклякаха. Облечени в кафяво и зелено мъже с прикрити от отвратителни маски лица се трупаха край тях. Чансън тромаво се отбраняваше с меча си, но в разгара на натиска успя да нанесе също толкова вреда на противника, колкото и умелата, мълчалива игра на меча на Ранулф, чиято жажда за кръв се бе разпалила до краен предел.
— Препускайте! — извика Корбет.
Той заби шпори. Бе сигурен, че Чансън го следва; последен яздеше Ранулф. Той погна един мъж, който се залюля, а после стовари меча си върху главата му и я разцепи. След това като Корбет, приведен над седлото, пусна коня в галоп нагоре по горския път, докато стрелите продължаваха да свистят край тях. Препускаха, докато усетиха, че са в безопасност. Корбет придърпа юздите. Беше облян в пот, стомахът му тъй се бунтуваше, че всеки момент можеше да повърне. С наведена глава, Чансън кашляше и вече повръщаше. Ако не беше Ранулф, би паднал от седлото. Корбет започна да трепери. Направи три опита, преди да успее да вкара обратно в ножницата меча, който сякаш се бе превърнал в част от ръката му. Огледа коня и провери крака си. Не видя кръв или рана и тогава разбра, че навярно е бил ударен от кривак или с ефеса на сабя. Секретарят на Зеления печат беше спокоен и невъзмутим. Той не показваше никакви признаци, че сблъсъкът го е развълнувал, освен че беше малко задъхан. Но лицето му беше много бледо, устните образуваха тънка безкръвна ивица, а в зелените му като на котка очи гореше ярост. След като се убеди, че Чансън е по-добре, Ранулф се смъкна от седлото. Той изчисти меча си в снега и започна да загребва с шепи, за измие петната от кръв и съсиреците от седлото и сбруята си.
— Добре се справи, Чансън! — похвали го той.
— Защо не тръгваме? — смотолеви конюшникът. — Te може да ни преследват!
Корбет обърна коня си и огледа горската пътека.
— Съмнявам се! — възрази Ранулф. — Колцина бяха тук, сър Хю? Около тринайсетима, а? Поне петима паднаха. До падането на нощта ще са мъртви. Двама или трима са ранени. Стига им за един ден. Успяхме да ги изненадаме. — Той остро се изсмя. — Макар сега да сме като пребити, а? Сега ще надничат като зайци измежду дърветата. Ще ближат раните си и ще се помъкнат към „Горският фенер“, за да опишат какви храбри воини са.
Корбет едва го чуваше. Чувстваше се премръзнал, уморен и изтощен.
— Мисля, че трябва да се върнем в абатството — поде Чансън, — макар че е ужасно място. Искам вино и топла чорба, после да си легна на леглото и да придърпам завивката около себе си.
Ранулф върна меча си в ножницата и скочи на седлото.
— Изглеждаш свеж като пролетно цвете! — закачи го Корбет.
Довереникът му отвърна с хладен поглед.
— Достави ти удоволствие, нали? — промърмори Корбет. Той се наведе и потупа коня по просмукания от пот гръб.
— Доставяше ми удоволствие да въздавам заслужено правосъдие на тези разбойници! — заяви Ранулф. — Видях водача им, Скарибрик. Той не взе участие в сражението. Стоеше под дърветата и наблюдаваше. — Взе поводите и добави: — Е, господарю, а сега накъде?
— Обратно в абатството, но първо ще посетим Пазача край портата. — Корбет не обърна внимание на стоновете на Чансън. — Трябва да се срещнем с него; и той може да е убиецът, както и който и да е монах!
Ранулф обърна коня си:
— Тогава, както казват свещениците, procedamus in pace — да вървим напред в мир.
Корбет последва Ранулф. Той отново нахлупи качулката си и плътно се обгърна с наметалото. Опита се да мисли за Мейв, за децата, за замъка Лейтън през някой топъл слънчев ден, за празниците и пиршествата, докато се опитваше да овладее ужаса, който още продължаваше да го разтърсва. Беше участвал в много битки. Винаги беше едно и също, особено в онези зловещи гъсталаци: внезапният удар на камата и меча;
