завит в наметката си и с нахлупена качулка, за да се пази от ледените пръски от клоните над него. Наблюдаваше как влизаха пътници, калайджии и амбулантни търговци.
Тъй или иначе, не разпозна нито един. Опита се да пресметне времето. Скарибрик и хората му вероятно бяха дошли право тук и навярно седяха вътре. Бланш излезе, за да излее ведро с мръсна вода, а по някое време се появи и ханджията Талбът със счупен стол, който остави пред входа. Ранулф го извика по име и излезе иззад дърветата, като отметна качулката си и направи знак с ръка. Ханджията страхливо погледна назад към странноприемницата.
— Най-добре ще е да дойдеш — меко го повика Ранулф. — Мастър Талбът, аз не те обвинявам за някаква простъпка, поне не засега.
Ханджията затвори вратата на странноприемницата и побърза да приближи. Ранулф го сграбчи за рамото и го вмъкна между дърветата; камата му гъделичкаше месестия врат на Талбът и го принуждаваше да държи главата си отметната назад.
— Какво има? — проплака мъжът. — Не съм сторил нищо лошо! Чух за нападението срещу вас, но нищичко не мога да кажа на такива хора. Te ще направят, каквото са решили.
— Да, майстор Талбът, и аз съм решил нещо. Скарибрик е вътре, нали? — Ранулф натисна по-силно с върха на камата си. — Тук е, нали?
Талбът примигна и кимна, като преглъщаше с мъка. Плашеше го този кралски служител с твърд поглед и дълга уелска кама, чийто остър като бръснач връх опираше под брадичката му.
— Искам да говоря с него! Незабавно!
— Той няма да излезе навън. — Ханджията поклати глава. — А ако излезе, сър, ще вземе със себе си двама-трима от своите хора.
Ранулф свали камата. Ханджията се канеше да побегне обратно, но Ранулф го сграбчи за рамото и този път върхът на камата се озова срещу издутото му шкембе.
— Много добре! — заповяда Ранулф. — Кажи на Скарибрик, че един човек иска да се види с него.
— Не мога! — опита се да си поеме дъх ханджията. — Ти си добре, сър. Ще напуснеш тези места, но аз живея тук и тук си въртя търговията.
— В такъв случай…
Ранулф пъхна камата в ножницата си, блъсна ханджията и като пресече коловоза, влезе в странноприемницата. Талбът изтърча зад него, като подвикваше и протестираше. Щом влезе вътре, Ранулф отметна мантията си и сложи ръка върху ръкохватката на меча. Огледа общото помещение, калайджиите и пътуващите търговци, местните търговци и селяни, а после откри плячката си: група мъже в отсрещния ъгъл. Te седяха скупчени около масата, с отметнати качулки, а коланите с оръжието лежаха на пода край тях. Поделяха си кана с пиво, а на масата пред тях имаше голямо блюдо с хляб и месо. Ранулф безшумно тръгна към тях с поглед, прикован върху дебелия мъж с ледено лице, седнал в ъгъла. Ранулф само го беше зърнал за миг по време на засадата, но го разпозна. Скарибрик прошепна нещо на спътниците си, те се извърнаха, а ръцете им се протегнаха към мечовете и камите. Ранулф приближи още. Месестото лице на Скарибрик бе добре охранено. Грубиян, помисли Ранулф, свикнал да се тъпче. Не може бързо да скочи на крака.
— Не пипайте оръжията! — заповяда Ранулф. Той отвори торбичката на колана си и извади оттам документ с кралския печат. — Аз съм Ранулф-ат-Нюгейт, старши писар в Канцеларията на Зеления восъчен печат. Ти — посочи той вожда на разбойниците, — си Скарибрик. Смятай се за арестуван. Списъкът на престъпленията ти е дълъг като литания, обаче най-важното сред тях е измяна.
— Измяна ли? — тихо повтори Скарибрик. — Кой си ти? Някой откачен?
Ранулф със задоволство установи, че другите разбойници държаха ръцете си далеч от коланите с оръжието.
— А къде са останалите хитреци? — подигра се Ранулф. — На удобно и топло местенце в някоя пещера сред горите ли? Всички ще бъдат арестувани и ще увиснат на въжето!
Ранулф наблюдаваше очите на Скарибрик, но разбойникът бе отместил поглед встрани. Ранулф огледа разбойниците и разбра, че онзи с мишето лице го няма. Той чу някакъв звук и като измъкна камата си, се обърна. Плъхът стоеше зад него с нож в ръка, готов да скочи. Ранулф удари пръв. Отстъпи леко встрани, заби камата си право в корема на мъжа, измъкна я и го ритна. Зад него започнаха да се местят столове. Ранулф се извъртя като вихър, извади меч и застана с разкрачени крака. Разбойниците бяха тромави, уморени и подпийнали. Първият се наниза почти сам на меча му. Ранулф го заби дълбоко и отстъпи навътре в кръчмата, докато усети бъчвите зад гърба си. Без да обръщат внимание на стенанията на ранените си другари, разбойниците разгъваха редицата си със Скарибрик посредата им. Останалите посетители си плюха на петите.
— Двама долу! — надсмя се Ранулф. — Като на игра на кегли, а?
Разбойниците бяха изплашени. Te бяха свикнали да нападат изневиделица, да правят тайни засади, но един войн с меч и кама в ръцете и със защитен гръб беше друго нещо. Стоновете на ранените само ги объркваха още повече. Единият от разбойниците вдясно отстъпи и, без да обръща внимание на ругатните на Скарибрик, се насочи право към прозореца. Той скочи на една маса, отвори капаците и се измъкна навън.
— Не съм тук за всички ви! — изсмя се Ранулф. — Трябва ми само вашият главатар!
Това стигаше. Разбойниците се разпръснаха и побягнаха във всички посоки. Скарибрик се опита да ги последва, обаче Ранулф препречи пътя му.
— Убих двамина от приятелчетата ти! — присмя се Ранулф. — А и тази сутрин те бихме. — Гласът му се извиси. — Когато привърша с теб, ще си станал за посмешище…
Той спря.
Ръмжащ от ярост, с извадени меч и кама, разбойникът се втурна напред. Ранулф бързо се извъртя. Успя да избегне удара, принуди Скарибрик да вдигне ръка и заби меча си дълбоко в корема на разбойника.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Quasi nix tabescit dies.
Денят се топи като сняг.
Корбет седеше в стаята на абата. Пердитус бе запалил огнището и беше затворил капаците на прозорците. Стаята бе студена, сякаш лишена от душа. Кралският служител раздразнено хапеше устните си. Посещението му в библиотеката беше безплодно. Умът му бе озадачен, а мислите му — объркани след пътуването до замъка Харкорт и засадата на самотния горски път. Корбет се загледа в един от фантастичните образи, издялан в ъгъла на стаята: лице на шут с опулени очи, зяпнала уста и изплезен език.
— Ако камъните можеха да говорят! — промърмори Корбет.
Какво се бе случило в тази стая, питаше се той. Оттук беше започнало всичко. Корбет таеше подозрения, че решението на всички тези загадки се крие в абатството: в ръкописите, в Кървавата ливада, в онази вездесъща погребална могила. Корбет събра книжата на абата. По-рано се беше разпоредил да ги съхраняват тук и сега отново ги преглеждаше. Той ги отсяваше с пръсти и вземаше ту някой къс велен, ту някаква чернова за писмо до търговец в Ипсуич. Навсякъде присъстваше обичайната рисунка на колело с главина, спици и обръч. Корбет отново прегледа онзи веленов лист, на който бе преписал цитатите на абата. Първият беше от посланието на свети Павел, но бе по-скоро собственото тълкувание на абата: „Защото сега виждам смътно като през огледало: блуждаещите огньове ме викат.“ Другият беше от Сенека: „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да му отнеме смъртта“. Без съмнение абатът беше надраскал тези думи малко преди смъртта си, но какво означаваха те? Какъв беше техният смисъл? Защо символът на колелото толкова привличаше абат Стивън? Корбет разлисти псалтира и огледа поменика на последните му страници. Разчете тези на Сейлиъм, истинското име на Пазача край портата, и на Реджиналд Харкорт.
