телефон. — С това всичко ще се командва много лесно от тук. Свързано е с компютър, който следи за последователността на взривовете. — Хенсън ги отведе при неговия джип, паркиран под мрежата. На седалката грееше екрана на лаптоп. — Тази последователност ни е нужна, за да сме сигурни, че скалите на външната стена ще бъдат срутени по определен начин. Целта ни е да взривим стената така, както събарят сграда в гъсто заселен район — всичко трябва да падне право надолу, без да пострада корабът.
Генералът пое дистанционното, премери на длан тежестта му и го огледа с любопитство.
— Бих внимавал на ваше място, сър — предупреди го капитан Хенсън.
Гулик бръкна рязко в кобура и извади пистолета. После опря дулото в челюстта на Хенсън.
— Никога вече не ми говори така, господинчо. Ясно ли ти е? — Палецът му дръпна назад ударника и металическото изщракване отекна надалеч в тихата нощ.
— Да, сър — едва съумя да промълви Хенсън.
Но това не беше достатъчно за Гулик.
— Вече тридесет години търпя гадното хленчене на цивилни лайна! Проклет да съм, ако преглътна дори най-малка проява на неуважение от човек в униформа! Разбра ли ме?
— Тъй вярно, сър.
Куин стоеше неподвижно, шашардисан от неочакваното избухване.
— Шибани тъпанари — промърмори Гулик, без да сваля оръжието от лицето на Хенсън. Очите му бяха помътнели. — Живота си дадох за вас… Целия си скапан… — той изглежда отново дойде на себе си, прибра пистолета и се обърна към тъмнеещия масив на планината. — Покажете ми зарядите — нареди с почти нормален глас.
— Тук са! Тук са! — изпищя неистово някой.
Търкот скочи с пистолет, готов за стрелба, ритна вратата на пикапа и приклекна до бронята, като се оглеждаше трескаво. Писъците продължиха и той се изправи, познал на кого принадлежи гласът. Заобиколи отдясно и отвори вратата.
Кели притискаше Джони към гърдите си.
— Всичко е наред. Успокой се — шепнеше му тя.
— Виждам ги — повтаряше разтреперан Симънс. — Виждам ги! Виждам ги! Този път няма да им се дам! Не искам да ме върнат обратно!
— Джони, аз съм, Кели! Тук съм, до теб.
За първи път, откакто го бяха измъкнали от ковчега, Джони реагира на гласа й.
— Кели? — Той премигна и се опита да я погледне. — Кели.
— Да, Джони, аз съм. Нали ти казах, че ще дойда и ще те отведа.
— Кели — те са истински. Видях ги с очите си. Те ме взеха. Правиха ми разни гадости.
Джони се извърна и бавно се сви на топка. Търкот погледна към фон Сеект и Нейбингър.
— Поспете още малко. Призори потегляме. — Обърна се, излезе навън и затръшна вратата.
Небето все още беше обсипано със звезди, но скоро щеше да се развидели. На изток мракът бързо се разсейваше.
Търкот се замисли за хората в пикапа. Фон Сеект с неговите демони от миналото и страхове от бъдещето. Джони Симънс, обсебен от други демони, които му бяха вадили душата. Нейбингър, с безкрайните си нерешени въпроси за праисторията. Кели… тя също имаше своите призраци — реши той.
Обърна се, дочул щракването на вратата. Кели бе застанала до него.
— Джони заспа. Или изгуби съзнание, не зная.
— Какво, според теб, са му сторили?
— Бърникали са из мозъка му. Непрестанно повтаря, че бил отвлечен от извънземни, които правели експерименти с него на борда на техния кораб.
— Мислиш ли, че ще се оправи?
— Защо не? Може наистина да са го отвлекли извънземните.
— Какво?
— Ами да — от негова гледна точка те са напълно реални. Може завинаги да си останат такива. Само дето ще трябва да свикне с мисълта за тях.
— Знаеш ли, все се канех да те попитам. Какво е станало с теб?
Кели го погледна внимателно.
— Нали каза, че ще ми разкажеш при първа възможност — припомни й Търкот.
Кели помълча малко и сетне заговори с равен глас:
— Работех за една независима филмова компания. Нещо повече, бях акционерка в тази компания, сиреч притежавах част от нея. Вървеше ни. Правехме документални филми, работехме на свободна практика. Снимахме няколко от ранните телевизионни филми на „Нешънъл джеографик“. Беше във времето преди кабелните канали, „Дискъвъри“ и всичко останало. Да, тогава ние бяхме сред първите. Пионери в своята област, изпреварили далеч останалите… Веднъж получих писмо. Все още го пазя, проклето да е. Беше преди осем години. От някакъв капитан в авиобазата Нелис. В писмото се казваше, че военните проявявали интерес към заснемането на серия документални филми. Едни — посветени на космическата програма, други — на медицински проучвания за промените в човешкия организъм при пребиваване на голяма надморска височина — ей такива работи… Звучеше интригуващо и затова отидох в базата да се срещна с този офицер. Обсъдихме различни теми, споменати от него в писмото, после, сякаш между другото, той подхвърли, че техният отдел за връзки с обществеността разполагал с интересни снимки. „Така ли? — питам аз. — На какво?“ А той ми отвръща: „На НЛО, приземяващи се в нашата база“. Едва не се задавих с кафето. Рече го ей така, както ти би обявил, че слънцето е изгряло. Много спокойно, без нотка на вълнение. Още тогава трябваше да се досетя, че ми приготвя капан. Но както споменах, бях жадна за успех. Все още се борехме да се наложим и това бе най-голямата възможност, изпречила се на пътя на компанията ни. Показаха ми филма… това премахна и последната сянка на съмнение. Беше чернобял, офицерът ми каза, че бил заснет през 1970 г. Засекли неопознат обект с радара в Нелис. В началото помислили, че е заблуден граждански самолет. Вдигнали няколко Ф-16 да проверят. Първата част от филма бе заснета от камерите на изтребителите. В началото небето е празно, сетне нещо започва да се мести по него. Камерата го фокусира и се оказва, че е летящ обект с форма на диск. Не могат да се определят размерите поради липса на сравнителна скала. Отзад се мяркат върхове на планини, а ниско долу се простира пустинята. Дискът се движи с внезапни промени на посоката, назад-напред. Дори и да беше фалшификат, бе изработен съвършено — не от някой с любителска камера, който снима от прозореца на колата. Повярвай ми, виждала съм няколко от този вид. — Тя се отдалечи малко към каменната площадка и Търкот я последва. — Та камерата проследява диска, докато се снижава. Вижда се летището на базата и отзад — планините. Тогава помислих, че това е пистата на Нелис, но сега вече зная, че е било летището в базата при Езерото на конярите… Дискът се спуска почти до земята и самолетите го следват отблизо. Тук свършва филмът от изтребителя. Кратко прекъсване и почва нов филм — този път цветен. Заснет от земята. От контролната кула — така обясни Прага.
— Чакай малко — прекъсна я Търкот. — Я пак да му чуя името.
— Прага. Така се наричаше капитанът от ВВС, който ми бе изпратил писмото. Защо?
— Ще ти кажа, когато свършиш. Продължавай.
— Дискът увисна за няколко минути над пистата. Виждах как отзад се приближават пожарните със запалени фарове. Дори можех да различа отблясъците от трепкащите им светлини върху металната обшивка на диска — нещо, което е почти невъзможно да се фалшифицира. Особено при равнището на техниката в онези години. Появяват се и няколко коли на военната полиция, които заемат позиции около диска. И тогава изведнъж летящата чиния се понася право нагоре, толкова бързо, че дори операторът не е в състояние да я проследи с камерата. Запитах Прага защо иска да ми предостави филма, а той ми обясни, че някои среди във ВВС сериозно обмисляли да се отърват от проекта „Синя книга“ и с поредица от подобни действия да убедят обществото, че не крият нищо — противно на твърденията на уфоманиаците. От Нелис поех право към двете най-големи разпространителски компании и им разказах какво съм видяла. Разбира се, не ми повярваха, а и Прага не ми бе дал копие от филма. Обясни ми, че трябвало да изчака официално
