— По-скоро легендата за Аирлия. Видя ли съобщението от Марс? — рече Нейбингър, жадуващ да смени темата.
— КИСПП току-що го разпространи по целия свят.
— А знаеш ли, че преди малко нашият страж му отговори?
— Да, но от КИСПП не дават никаква допълнителна информация. Но както надушвам, засега няма нищо интересно.
— Нищо — призна Нейбингър. — Освен поредният полет на „изтребителите фу“. С доста интересни маршрути.
— В какъв смисъл?
— Ами… единият е прелетял недалеч от Голямата пирамида в Египет, същата, в която бунтовниците са оставили атомната бомба. Вторият прекосил Централна Америка и доближил Джамилтепек, където пък се намирал компютърът на бунтовниците. С други думи, стражът оглежда някогашните бази на бунтовниците.
— А третият? Разбрах, че летял над Китай.
— Виж, това не знаех — призна Нейбингър. — Може там да е скрито нещо, което не ни е известно. Като се върна, ще се поровя в музея за информация. Впрочем, каква е реакцията на външния свят? Напоследък поизгубих връзка с новините.
— Смесена. От една страна хората са доволни, че аирлианците им обещават мир, от друга пък разочаровани, задето съобщението е било само остарял запис.
— Не е остарял запис — произнесе уверено Нейбингър.
Кели се завъртя към него.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че беше в двоичен код, какъвто можем да разчетем благодарение на доста напредналите ни научни познания. Изпратиха го точно сега и точно до нас. Имам чувството, че онова, което е излъчил преди четири дни нашият страж, е представлявало сбита информация за текущото състояние на човешката цивилизация. Компютърът на Марс е анализирал информацията и е пратил отговор до тукашния и послание до нас.
— Сега го наричат Втори страж — рече Кели. — Говоря за онзи на Марс. — Тя забеляза, че Нейбингър не я слуша и го дръпна за ръкава. — Ей, какво има? Мислите ти са някъде другаде.
— А? Нищо.
— Не е нищо. От няколко дни не си на себе си. Кажи ми какво е станало?
Нейбингър вдигна рамене.
— Не зная. Безпокоях се за… — Той млъкна, забелязал няколко човека да тичат към палатката.
— Нещо се е случило — прошепна Кели. Двамата се изкатериха при голямата палатка, където телевизорът вече беше включен. Имаше пряко предаване на Си Ен Ен от борда на американски военен кораб. Говорителят докладваше развълнувано:
— …току-що бе получено от централата на КИСПП в Ню Йорк. Пристигнало е второ послание от компютъра на Марс. Целият текст на това послание е в двоичен код, в какъвто бе само част от първото. Очакваме дешифриране на текста, както ни бе обещано от говорителката на КИСПП. Ще ви държа в… — Говорителят млъкна и се озърна. — Ето го, пристига. Сега операторът ще ви го покаже, за да го прочетете сами.
На екрана се появи текст, изписан с едри черни букви:
ПРИВЕТСТВИЯ
МИРЪТ Е НАША ЦЕЛ
ЧАКАХМЕ ДЪЛГО ТОЗИ МИГ
НО СЕГА МОЖЕМ ДА СЕ ВЪРНЕМ
СЛЕД КАТО СТЕ ГОТОВИ
ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИТЕ КЪМ НАС
ЩЕ СЕ ПРОБУДИМ
И ЩЕ СЕ ВЪРНЕМ НА ВАШАТА ПЛАНЕТА
АСПАСИЯ
КРАЙ
— Олеле, Божичко — промърмори Кели и в следния миг всички журналисти в палатката закрещяха едновременно. Тя изскочи навън, където вече я очакваше Нейбингър. — Те са там горе — извика му тя, сочейки небето. — Били са там през цялото време. Ето къде са отишли!
9.
— Пред вас са статуите на шестдесетте посланици и управници, които са присъствали на погребението на Гао Цун — посочи с ръка Че Лу, докато се клатушкаха бавно по черния път, който водеше към Циан Лин.
— Но защо главите им ги няма, госпожо учителко? — попита Ки, загледан в каменните фигури, подредени край пътя.
— Никой не знае. — Вниманието й беше съсредоточено към онова, което се показваше отпред. Точно пред тях бавно израстваше снагата на високата над хиляда метра планина, известна като Циан Лин. В недрата й се криеше най-голямата гробница в света, по-голяма дори от египетските пирамиди и кирпичените гробници в Централна Америка. Склоновете на планината бяха обрасли с дървета и храсталаци, но дори след толкова време можеше да се види, че произходът й е изкуствен, тъй като страните й бяха съвсем равни и завършваха с плосък връх.
Пътуваха по същия път, по който бе преминала погребалната процесия на императора Гао Цун. Че Лу бе завладяна от познатото усещане за докосване до миналото, усещане, което бе изпитала за първи път преди много години, когато пресичаха Великата китайска стена, предвождани от председателя Мао, и което я бе накарало да обикне археологията.
Вниманието й бе привлечено от няколко военни камиона и танкове, спрели на прашния път, само на километър пред тях. Виждаха се и войници със зелени униформи и автомати, скупчени край машините.
— Какво да правя? — попита Ки и намали скоростта.
— Приближи се до тях. Имаме разрешение.
Че Лу беше озадачена. Районът бе слабо населен, нямаше никаква причина за присъствието на армейски части. Какъвто и да бе случаят, знаеше от опит, че е най-добре веднага да премине към атака, вместо да се обръща и бяга при първата пречка.
Ала докато слизаше от джипа, тя забеляза, че войниците са също толкова изненадани от появата й, колкото тя от присъствието им. Офицерът, който командваше пропускателния пункт, внимателно провери документите й и най-вече писмото от Министерството на културата, в което се казваше, че професор Лу има разрешение да извършва разкопки край гробницата.
— Ще влизате ли вътре? — попита той.
Че Лу поклати глава.
— Само външни измервания.
Офицерът се намръщи недоволно, но писмото бе снабдено със съответните печати и подписи, та нямаше какво повече да възрази.
— Отваряйте си очите. Из планината се навъртат опасни бандити. Не поемам отговорност за вашата безопасност, докато сте там.
— Бандити ли? — попита Ки, след като се отдалечиха от пункта.
— Всеки, който не се харесва на властите, може да бъде обявен за бандит — обясни спокойно Лу. — Навремето и аз се числях към тази категория. — Тя се засмя. Ето ти един бандит. — Професорката посочи прегърбения старец, изникнал на пътя пред тях. Стоеше неподвижно като статуя. Носеше захабена синя риза и черни панталони, в ръцете си държеше автомат „Калашников“, а на гърба си имаше износена армейска раница.
