8.
Лиза Дънкан подаде на Майк Търкот папката, обозначена с големи червени надписи „строго секретно“ отвън и на всеки от листовете, и се настани на седалката срещу него. Двамата бяха съвсем сами в предното отделение на големия Боинг-707 на ВВС. Зад тях бяха натрупани купища апаратура, а персоналът, който работеше на нея, бе преместен в другата класа.
Търкот разтвори папката и зачете първата страница. Почти веднага вдигна глава и я погледна учудено.
— Откога знаеш, че е имало съобщение до стража?
— Току-що го научих. Бях ужасно заета да предавам доклада за събитията в Етиопия и да уредя този самолет за Великденския остров.
В момента самолетът се намираше някъде над Индийския океан и летеше право на изток. Само преди часове бяха напуснали лагера, където в момента се разполагаха силите на ООН и пристигаха учени от КИСПП.
— Пуснали са го и в новините — съобщи му тя.
— Страхотно. Често съм си мислел, че не ни трябва разузнаване, след като си имаме Си Ен Ен.
Търкот прелисти втората страница и прочете посланието от Марс, изписано с едри, печатни букви.
ПРИВЕТСТВИЯ
МИРЪТ Е НАША ЦЕЛ
АСПАСИЯ
КРАЙ
— Какво, по дяволите, означава това?
— Това е само част от съобщението в двоичен код, очевидно предназначено за нас.
— Аспасия? — прочете на глас Търкот. — Че той отдавна трябва да е умрял.
— Може би компютърът на Марс не го знае. Може би просто реагира на съобщението на стража и пуска предварително направен запис. По-важното е, че предизвикахме обмяна на информация между компютрите.
Търкот прелисти следващата страница и втренчи поглед в снимката с Лицето от Марс. Следваше подробна информация за Сидонийския регион.
— Ама че странна история — промърмори той, докато четеше.
— Да, кой би очаквал? — въздъхна Дънкан. — Имам предвид, че на Марс явно има втори страж.
— Не точно втори. Забравяш онзи от Джамилтепек, който бе унищожен в Дълси. Кой знае дали няма и други? Но защо трябваше да го научим от пресата? Онези от КИСПП не ни ли вярват вече?
— Изглежда се опасяват от изтичане на информация.
— С други думи, не ни вярват.
— Говориш така, сякаш не си на служба в КИСПП.
— Аз съм войник от американската армия и изпълнявам заповедите на моето командване. Може да не ми харесват, но когато подписвах договора, и думичка нямаше за харесване. Ами ти — нали държеше пост в „Меджик-12“? Как ще докажеш, че не си била в течение на всичко, което се е вършило?
— Знаеш, че не съм била — тросна се тя и го погледна обидено.
Търкот вдигна ръка.
— Ей, не се сърди. Аз съм само един тъп войник и въпросът ми беше по-скоро риторичен. Но по същия начин и аз не съм част от онова, което върши Комитета. — Той кимна към папката със секретни документи. — Съдейки по това тук, КИСПП тръгва по стъпките на „Меджик“, обладан от фикс-идеята, че знае и разбира всичко и може да запази истината в тайна дотогава, докогато му е изгодно.
— Не вярваш ли на Комитета?
— А ти, Лиза? — той я погледна втренчено. За пръв път се обръщаше с малко име към нея.
— Аз ли? Не, не вярвам. Не си направиха труда да ме информират за катастрофиралия над Русия космически кораб. Може и да е обикновен бюрократичен пропуск, но нищо чудно да е съвсем преднамерено. Едно нещо ще ти кажа за това съобщение — то ще даде нови козове на прогресивистите, а те и без това дърпат конците в КИСПП.
— Защо?
— Такава е политиката в ООН. Да се сближават народите. Каква по-добра идея за сближение от съществуването на аирлианската раса?
— Какво ли искаше да каже компютърът с това „мирът е наша цел“? И трябва ли да му се доверяваме?
— Скоро кацаме на острова — произнесе уморено Дънкан. — Да видим какво ново ни чака там. Нямам представа какво е искал да каже компютърът, пък и сигурно възможностите му са доста ограничени, след като е чак на Марс. По-добре прочети последната страница от доклада.
Търкот обърна на края.
— Дявол да го вземе, проклетите чинии летят отново — отбеляза той, докато четеше съобщението за необяснимия полет на трите „изтребители фу“. За миг дори погледна към кръглия илюминатор, сякаш очакваше да зърне зад него малка, блестяща сфера.
Един от пилотите надникна зад завесата.
— Госпожо, току-що ни съобщиха, че стражът на Великденския остров е изпратил отговор на посланието от Марс.
— И текстът е…?
— Цялото съобщение е в кодирана форма и засега не може да бъде разчетено. Този път не е имало нищо за нас… за човечеството.
— Страхотно — промърмори Търкот. — Ето че си говорят, само дето не разбираме какво точно си казват.
Питър Нейбингър не откъсваше захласнат поглед от изблика информация, който непрестанно засичаха и предаваха прослушвателните инсталации, разположени около кратера на угасналия вулкан Рано Као. Сегашното съобщение бе далеч по-продължително от предходното — цели три минути постоянно излъчване на плътно сбита информация.
Засега по екрана се точеха само цифри, които все още не бяха в състояние да разшифроват. Нямаше смисъл да се блещи в монитора, това беше работа за математиците. Все пак, струваше му се, че е пропуснал нещо важно. Той стана, събра набързо бележниците, натика ги в раницата и напусна командния център. Докато крачеше към палатката за пресконференции, мислите му се гонеха в объркан бяг.
— Дочух, че събитията отново са ускорили ход — посрещна го на входа усмихнатата Кели Рейнолдс. Останалите репортери бяха пред командния център на КИСПП, в очакване да получат нови сведения. Кели знаеше, че ако им подхвърлят въобще нещо, ще бъде направо от Ню Йорк и не си даваше труда да се бута с другите.
Двамата слязоха към скалистия бряг, откъдето можеха да се любуват на безбрежната океанска шир. Приблизително с триъгълна форма, Великденският остров имаше дължина около двадесет и пет километра. Името си бе получил от един холандски мореплавател, който го открил точно на Великден. От мястото, където стояха, Кели виждаше съвсем ясно няколко ахоси — каменни погребални платформи, върху които се издигаха четири или пет големи мегалита, всеки от тях висок над девет метра и тежащ поне двадесетина тона. Все още беше неразрешима загадка по какъв начин са били изсечени тези причудливи човешки лица и защо е трябвало да бъдат подреждани край брега.
— Как мислиш, дали аирлианците не са помогнали за преместването на статуите? — попита Кели, усетила мрачното настроение на Нейбингър.
— А? — Нейбингър погледна надолу. — Не. Доказано е, че островитяните са ги преместили дотук чрез система от търкалящи се дървени трупи, въжета и макари.
— А дали изобразяват аирлианците?
