идея — родена по-скоро от няколко ентусиазирани глави. Решили са да използват последните резерви от гориво на „Викинг II“, за да променят орбитата му така, че от нея да може да се наблюдава Сидония. Въпросът е какво ще видят там. Докато бяхте в контакт със стража, той не ви ли предаде някаква информация за възможен аирлиански пост на Марс?
Нейбингър поклати глава. На никого не беше казвал за последното изображение, което бе получил и не смяташе, че тъкмо сега е моментът да наруши мълчанието си.
— Не. Но не бива да забравяте, че връзката ни беше прекъсната още в началото. Останаха толкова неизяснени неща. А съобщението? В него не се ли съдържа нова информация?
— Ще разберете сам, когато го предоставим на медиите — отвърна Стърлинг. — Но искам да сте в готовност. Трябва да знаем дали между стража и Сидония съществува постоянна връзка. Имаме подозрения, че там е изоставен още един компютър от аирлианците и ако съумеем да предизвикаме диалог между двете машини, ще получим неоценима информация. Помислете само за скритите възможности. Напомням ви, че засега тези сведения не бива да стават достояние на медиите. Време е да прекъсваме.
— Но аз… — понечи да заговори Нейбингър.
— До скоро виждане.
Екранът угасна.
На източния склон на Скалистите планини, на дълбочина двеста и петдесет метра под земята, неочаквано се пробуди информационна система, монтирана по време на студената война, за да следи за изстрелването на междуконтинентални балистични ракети.
— Сър, засякохме странно раздвижване над Тихия океан. Сектор четири-шест-три.
Майор Крейг, дежурният офицер в Центъра за наблюдение, се надвеси над монитора.
— Можете ли да идентифицирате сигнала?
— Не е един — много са. Съвсем малки летателни тела. Приличат на „фу“-та, сър.
Терминът „изтребител фу“ водеше началото си от Втората световна война, когато американски летци бяха съобщавали за малки, летящи сфери, забелязвани понякога по време на летателни операции. Все още се пазеше в тайна, че първите няколко опита да бъдат засечени „фу“-та бяха завършили трагично — със загуба на самолетите и екипажа. Не по-малко странен и необясним бе фактът, че „Енола Гей“, самолетът, стоварил смъртоносните атомни бомби върху Хирошима, е бил придружаван по пътя си към острова от малка флотилия „изтребители фу“. Единственото научно обяснение засега бе, че тези странни тела са нещо като летящи датчици на стража за събиране на информация.
— Ей, там наблизо има няколко от нашите кораби. Не ги ли засичат и те? — попита Крейг.
— Не, сър, неидентифицираните обекти се намират на около петдесет километра северно от корабите — отвъд извивката на хоризонта и техните радарни системи.
— Информирайте Военноморските сили — нареди Крейг. Знаеше, че вече е късно да се предприемат мерки, но поне нямаше да ги обвинят, че са задържали важни сведения. — Дайте изображение.
На големия екран се появи карта на района с няколко зелени точки, които се движеха над океанската повърхност.
— Виждам три обекта — съобщи операторът.
Крейг кимна. Една от светещите точки се носеше право на изток, към бреговете на Южна Америка. Втората летеше на запад, пресичайки косо Тихия океан, а третата държеше курс на североизток — към Централна Америка.
Крейг въведе координатите на трите обекта в компютъра и включи програмата за проследяване на курса. Помисли малко, написа кода на нюйоркския център на КИСПП, Пентагона, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност и предаде първоначалната информация за засичането на „изтребителите фу“. После се огледа и след като се увери, че никой не го наблюдава, изписа тайния код на СТААР и им изпрати подробни сведения. Едва тогава въздъхна облекчено, изчисти екрана и се обърна.
Един от двата „фу“ беше достигнал бреговете на Южна Америка и летеше над територията на Чили, но скоро смени курса и пое на север, покрай бреговата линия. Когато наближи Централна Америка сви рязко и пое обратно.
Вторият пресече Гибралтарския пролив и се издигна над Средиземно море. Третият бе подминал Тайван и прането широк завой над континенталната част на Китай.
Ето че вторият стигна далечния край на Средиземно море и пое надясно към Египет. Третият бе описал широка осморка върху цялата територия на Китай и в момента също летеше обратно. Скоростта им надхвърляше петдесет хиляди километра в час и операторите можеха само да следят редките премигвания на носещите се по екрана точици. След десетина минути и трите обекта отново се скриха под водата точно на мястото, откъдето се бяха появили.
— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита някой.
— Разузнаване — произнесе замислено Крейг.
— Че какво са разузнавали?
— Проклет да съм, ако знам — отвърна Крейг.
6.
Камъкът се удари в тухлената стена, тупна в меката почва в основата й и се изтърколи. Че Лу се наведе да вземе друг, но гърбът я заболя и тя въздъхна безсилно. Подобни опити не бяха по силите на една немощна, седемдесет и осем годишна старица.
— Никога не успявам — промърмори Че, докато обръщаше гръб на Великата китайска стена.
— Какво не успяваш, госпожо учителко? — попита я Ки, асистентът й. Беше млад, току-що завършил университета и Че не се съмняваше, че бе склонил да работи при нея по-скоро за да избегне репресиите в Пекин, отколкото поради някакво вътрешно убеждение. Добре поне, че изпитваше уважение към нея — дали заради възрастта й, или задето все още я смятаха за най-големия специалист по археология в Пекинския университет.
— Традиция — произнесе замислено тя, втренчила тъжните си очи в него. — Трябва да познаваш нашите традиции. Те са важни за археологията. Помагат ти, когато не знаеш какво точно да търсиш.
Тя махна с ръка към виещата се из хълмовете от двете й страни каменна ограда. Този участък от Великата китайска стена бе един от най-разрушените от времето и разграбван от местните селяни. Нищо, че глупаците в Пекин тръбяха пред света, че полагали грижи за цялата стена.
— Традицията повелява пътникът, който пресича стената, да метне по нея камъче. Ако то отскочи назад, пътуването му ще мине безпрепятствено. Лош признак е, ако тупне право на земята.
— Значи съдбата не е благосклонна към нашата експедиция? — попита Ки с обезпокоена усмивка.
— Съдбата не е благосклонна към мен от самото начало — въздъхна уморено старата жена. — Не виждам защо тъкмо сега вятърът трябва да сменя посоката си. — Тя докуцука до разнебитения американски джип, който й бяха отделили преди незнайно колко години. Стар руски камион, останал от времето на Корейската война, бе паркиран зад джипа, а в каросерията му седяха другите петима студенти от групата й и цялото им снаряжение.
„Моята голяма експедиция“ — помисли си тъжно Че Лу, докато Ки й помагаше да се настани в джипа. Той самият седна зад волана и машините се заклатушкаха по пътя, който засега следваше протежението на Стената. Намираха се в един от най-безлюдните западни райони на страната.
Въпреки неблагоприятното предзнаменование на камъчето и малобройния състав на експедицията, Че Лу беше развълнувана, както преди много години. Най-сетне й дадоха разрешение за разкопки край Циан Лин, планинската гробница на третия император от династията Тан4. Във вътрешността на масивния хълм, който представляваше гробницата, бяха погребани император Гао Цун и неговата съпруга, единствената императрица, която някога бе управлявала Китай.
Лу си даваше сметка, че е извоювала отдавна жадуваното разрешение благодарение на разместването на политическите пластове, настъпило в последно време в Пекин. Някакъв глупак в археологическия отдел на министерството на културата по инерция бе ударил печат „разрешавам“ на молбата й, която от двадесет и две години събираше прах в канцелариите.
Лу знаеше, че трябва да стигнат колкото се може по-бързо до гробницата Циан Лин и да се захванат за
