работа, преди някой друг в министерството да е забелязал грешката. Съществуваха два основни фактора, които действаха в нейна вреда, и двата бяха доста значителни. Единият беше споменатата традиция. Китайците бяха хора, силно привързани към своята история, и почитаха гробниците като светини. Вторият бяха опитите на сегашното комунистическо правителство да ревизира миналото така, както на него му е изгодно. Из висините се носеха слухове — глупави, по мнението на Че Лу — че огромното селско население таяло надежда за реставрация на имперското управление в страната.
Че Лу бе склонна да разбере първия фактор. Само дето в последно време властите като че ли прекаляваха в стриктното спазване на традициите, сякаш външният свят не съществуваше. Ако сънародниците й наистина искаха да възвърнат някогашния блясък на Поднебесното царство, най-добрият път бе да си вземат поука от начина, по който на властолюбиви и недалновидни хора е било позволявано да държат в ръце управлението, на страната в продължение на няколко десетилетия.
Че Лу бе отдала целия си живот на своята родина и мечтаеше поне в последните си дни да я види просперираща, каквато е била в онези древни времена. Беше съвременничка на много от историческите събития в новия Китай, често дори бе вземала участие в най-предните редици. Беше една от двадесет и шестте жени, участвали в Дългия поход с Мао преди шестдесет и четири години. Само шест от тях стигнаха живи до края, а Че Лу бе едва четиринадесетгодишна девойка. От близо сто хиляди души в началото на похода, по-малко от десет хиляди видяха с очите си крайната цел при Янан през декември 1935, след близо десет хиляди километра безспирен марш.
Подобно епично участие би трябвало да й осигури светло бъдеще, когато най-сетне комунистите дойдоха на власт, ала по прищявка на властниците и на съдбата, тя отдавна бе изпаднала в немилост, независимо от смените по върховете. Оставиха я да следва археология и после да се занимава с наука, но така и не извадиха името й от черния списък.
Джипът пропадна в една дупка и тя почувства остра болка в гръбнака, която отекна чак в тила й. Ки се обърна и понечи да й се извини, но тя му махна с уморена усмивка. Млади глупаци. Какво знаят те за истинското страдание.
Малобройният конвой се придвижваше на запад, отдалечавайки се от околностите на Сиан5 — градът, превърнал се в първата имперска столица на Китай, бе разположен в източния край на Копринения път, който се е простирал от Западен Китай, през Централна Азия до Близкия изток и още по-нататък — до Рим. Че Лу и асистентите й бяха пристигнали в Сиан преди три дни, но загубиха един от тях в разправии с местните власти. Оказа се, че обстановката тук, на няколко хиляди километра от Пекин, също не е спокойна, съществуваха опасения от нови студентски вълнения, а също и от работнически стачки. Новината за разкритията на ООН за пребиваването на извънземни на планетата, макар и преди много години, беше започнала да се разпространява дори в затворената за нецензурирана информация вътрешност на страната. Светът се готвеше за поредната голяма промяна и Че Лу се надяваше родината й да не остане встрани от този процес.
Тя бръкна в захабения пътнически сак и извади отвътре малка кожена торбичка. Обърна я и изсипа съдържанието върху полата си. След това разгледа четирите кокалени плочки, с полуизтрити надписи върху тях. Плочките бяха триъгълни, приплеснати, вероятно изработени от бедрената кост на някое дребно животно.
— Какви са тези? — попита Ки.
Какво ли ги учат сега в университета? Разбира се, Ки следваше геология, археологията му бе само втора специалност. А и сега главите им бяха пълни с други неща, инак нима щеше да се стигне до кръвопролитията на площад Тянанмън.
— Това са оракулски кости — обясни търпеливо тя.
Ки вдигна учудено вежди, сякаш я подканваше да продължи с лекцията. Този поне е съхранил любопитството си, помисли си тя.
— В древни времена шаманите са ги използвали, за да общуват с предците. — Тя поглади една от плочките със сбръчканите си пръсти. — В началото е бил не градът, а словото — промърмори Лу.
— Моля? — попита вежливо Ки.
Че Лу вдигна очи.
— Всяка от другите древни цивилизации на земята е започнала развитието си чрез разрастване на своите градове. Само нашата цивилизация се е градила на писменото слово. Нещо повече, китайската дума за цивилизация е „уенха“, което ще рече „да предаваш силата на написаното“. Странното при тези костени плочки е, че никой не е в състояние да разчете знаците по тях. По-древни са дори от нашите писмени знаци.
— Може би са някакви рисунки, госпожо учителко — рече Ки.
— Не, определено е писменост — бе категорична Че Лу.
— Откъде ги имате?
— От един стар приятел.
— Мислите ли, че са ценни?
Че Лу кимна, но не отговори. Отдавна бе привикнала да не вярва никому, а и трябваше да внимава, защото предстоеше да проведе един много важен телефонен разговор. Забранен разговор, заради което не пожела да използва подслушваните телефони в Сиан.
— А свързани ли са с Циан Лин? — попита Ки.
— Намерени са близо до гробницата — призна археоложката. Вече навлизаха в малкото градче. Тя се огледа, зърна единствената телефонна жица, която изчезваше през прозореца на близкото магазинче и махна на Ки да спре пред него.
Влезе вътре и поздрави любезно магазинера. Извади една банкнота и помоли да й разрешат да ползва телефона за особено важен разговор. Парите сигурно далеч надхвърляха седмичната печалба на продавача, защото той й се усмихна щастливо и кимна към апарата.
Че Лу набра номера на местната централа и поиска с нахакан тон международен разговор с Хонконг. Наложи се да почака няколко минути, заслушана в прещракванията на телефонните връзки, отдалечени от нея на хиляди километри. През това време студентите наскачаха от каросерията на камиона и влязоха да си купят храна. Най-сетне последно изщракване и далечен глас на английски.
— Говори Питър Нейбингър. В момента не съм в кабинета си, но проверявам телефонния секретар всекидневно. Моля, оставете името, номера и кратко съобщение относно онова, с което мога да ви бъда полезен. От своя страна ще намеря начин да се свържа с вас.
Че Лу изчака писукащия сигнал на записа и произнесе бавно, на почти разбираем английски:
— Казвам се Че Лу и завеждам археологическия отдел на Пекинския имперски музей. Научих, че можете да разчитате старорунически надписи. В колекцията си имам няколко оракулски костни плочки с надписи, които според мен са на този език. Били са открити в имперската гробница на Гао Цун, закъдето пътувам в момента. Струва ми се, че гробницата може да е свързана по някакъв начин с аирлианците. Ако искате да ме откриете, ще бъда там.
Тя положи слушалката, махна на студентите и им посочи камиона.
— Тръгваме.
7.
То приключи с анализа на информацията, получена преди три дни, само за четири секунди. Далеч по- трудно бе обаче да определи кое от възможните действия трябва да предприеме. Необходима бе още информация. Отново към датчиците бе прехвърлена скъпоценна енергия, а събраните от тях сведения напуснаха земната атмосфера под формата на сбит електронен сигнал. Това отне доста време, но дори когато приключи, пак липсваха ясни отговори — само възможности.
То прецени внимателно вероятностите и накрая взе решение. Първо, изпрати съответния отговор на Земята, след това активира главната програма. До пълното й разгръщане щеше да мине още известно време.
Чакането не го безпокоеше. Първо, защото то не беше живо и второ, поради факта, че и без това бе прекарало няколко хилядолетия в очакване да настъпи този момент. Тъй че още няколко дни едва ли щяха да имат значение.
