Червеникавото сияние започна да мени формата си — вече не беше овално и се разпростираше от пода до тавана. Ето че се оформи човешка фигура, но с причудливо изменени пропорции — твърде издължени ръце и крака за сметка на уродливо скъсеното тяло. Имаше и голяма глава, скрита под вълни от червени като пламък коси. Кожата беше призрачно бледа, сякаш лицето бе издялано от слонова кост, а ушите бяха толкова големи, че почти докосваха раменете. Ала именно очите привлякоха вниманието на Че Лу. Бяха яркочервени под червеникавите вежди и елипсовидни като котешките.
Фигурата се полюшна в сумрака, достатъчно прозрачна, за да се вижда коридорът зад нея, сетне вдигна шестопръста ръка и разтвори длан към тях. Дълбок, гърлен звук отекна в тунела. Езикът беше напевен, странно познат, макар Че Лу да не разбра нито една дума.
Видението продължи да говори близо минута, сетне се изгуби от погледите им, оставяйки групичката изплашени студенти, скупчени около тяхната водачка, която също още не можеше да дойде на себе си.
10.
„Викинг II“ бе следвал елиптична орбита към планетата Марс, след изстрелването си от Земята в началото на 1976 г. За малко повече от двадесетте години, които бяха изминали от извеждането му, той бе ретранслирал информация от своята подвижна разузнавателна платформа и бе използвал собствените си датчици, за да събира сведения за Червената планета. По план връзката с него трябваше да бъде преустановена още преди десетина години, но многобройните и чести дефекти, причинили провали при другите сонди, изстрелвани към Марс, бяха принудили специалистите от Лабораторията за реактивни проучвания към НАСА да изсмучат и сетните капки енергия от все още функциониращата автоматична орбитална станция. Така дните след предполагаемата продължителност на живота й се бяха превърнали в месеци, месеците — в години и повече от десетилетие след предварително обявената смърт станцията не спираше да работи. Едва миналата година, малко след приближаването до Марс на „Патфайндър“, автоматична станция „Викинг II“ бе излязла в заслужен отдих.
Ала ето че сега отново бе получила радиосигнали, които й нареждаха да се пробуди, тъй като имаше още една задача, която трябваше да изпълни — задача, далеч по-важна от всичко, което бе свършила досега. Активирана от внезапно бликналия във веригите й електронен поток от сигнали, сложната космическа инсталация се завъртя на орбита, оставяйки след себе си краткотрайни пламъци от маневрените двигатели и постепенно започна да се измества в пространството, готвейки се да заеме ново положение.
В Лабораторията за реактивни проучвания, мястото, откъдето се изпращаха командите до орбиталната станция, цареше обща тревога за състоянието на „Викинг II“. Марс бе прокълната планета или поне такова бе становището на Лари Кинсейд, директорът на отдела за космическо изследване. Становище, което бе останало непроменено дори след първоначалния успех на „Патфайндър“. Всъщност, да заобиколиш няколко подводни камъка едва ли можеше да се нарече успех. Вярно, безаварийното спускане на „Патфайндър“ бе нещо, с което всеки ръководител можеше с право да се гордее, но това постижение все още оставаше засенчено от дългата и тъжна история на всички останали марсиански експедиции.
Кинсейд бе на работа в Лабораторията от началото на 1962, започвайки като младши авиоинженер. Беше присъствал в контролната зала по време на изстрелването на първата марсианска сонда — „Маринър 3“, на 4 ноември 1964 г. Беше наблюдавал реакциите на другите учени, когато третият носител на ракетата отказа да се отдели и сондата изгоря в горните слоеве на атмосферата.
„Маринър 4“, изстрелян само двадесет и три дни по-късно, бе успял да се доближи до Марс, но нискочувствителната му камера бе изпратила запис с почти символично значение.
Кинсейд естествено познаваше добре и историята на руските опити за изучаване на прокълнатата планета. Съветската сонда „Марс 1“ така и не бе успяла да напусне околоземна орбита. „Марс 2“ и „Марс 3“ достигнаха Червената планета, но сондите, които спуснаха, замлъкнаха почти веднага. „Марс 4“ въобще не уцели планетата. „Марс 5“ установи орбита, ала фотографиите, които предаде, бяха с по-ниско качество от тези на „Маринър 4“. „Марс 6“ поправи грешките на предишните станции и дори спусна успешно платформа, но информацията, получена от нея, бе противоречива и смущаваща. „Марс 7“ се размина на огромно разстояние с планетата.
С други думи, марсианските експедиции бяха и си оставаха назначение, от което се бояха всички инженери в Лабораторията за реактивни проучвания.
Разбира се, всичко това се бе променило в един миг, след получаването на съобщението от Втория страж в Сидония. Сега всеки жадуваше да научи колкото се може повече за Марс и най-вече за района на Сидония. В началото се възлагаха големи надежди на „Патфайндър“ и неговия всъдеход, но скоро стана ясно, че са твърде отдалечени от Сидонийския регион, за да бъдат полезни с нещо. И тогава си спомниха за верния пенсиониран „Викинг“.
Кинсейд командваше операцията по пробуждането на ветерана. Не му оставаше много време за размисли, но все пак не му даваше покой мисълта, че може би тъкмо извънземната база на Марс може да е причината за веригата от провали на американските и съветските изследователски сонди. Надарен с математичен ум, той не бе от хората, които вярваха в съвпадения, особено когато ставаше въпрос за механични обекти. Многобройните аварии и дефекти, които бяха преследвали руските и американските станции, очевидно значително надхвърляха статистическата вероятност за подобни явления.
Кинсейд бе стигнал до този извод преди много години, единственото, което не знаеше, бе
На един от големите екрани в залата непрестанно се изписваше подробна информация за състоянието на пробудения „Викинг“. На съседния пък течеше информация за друга експедиция, стартирала преди няколко години — „Марсиански наблюдател“. Тази орбитална станция бе изстреляна през ноември 1996 и достигна Марс през септември 1997. Единственият проблем бе, че „Наблюдател“ бе сполетян от същата прокоба, от която и другите марсиански мисии. Един от слънчевите колектори така и не успя да се разпъне, предизвиквайки на по-късен етап повреда в пневматичните спирачки и в края на краищата — неуспех при постигането на стабилна орбита около планетата. „Наблюдател“ все още бе там и операторите правеха всичко възможно да компенсират изместването към по-нестабилно положение, но им бяха необходими поне две-три седмици. Засега можеха да въздъхнат облекчено, че не са допуснали сондата да навлезе в ниските слоеве на атмосферата или да се размине напълно с гравитационното поле на планетата и да бъде изгубена в космоса отвъд нея.
Вниманието на всички все още бе съсредоточено върху „Викинг II“, но Кинсейд знаеше, че ще дойде моментът да се сетят за „Наблюдател“ и когато това стане, без съмнение плановете на сондата ще бъдат променени и началството ще пожелае да я доближи максимално до Сидония, дори ако това означава по- късно да я загуби. Промяната, естествено, ще трябва да се извърши от Кинсейд и хората му.
На „Наблюдател“ бяха монтирани шест автоматизирани системи, предназначени да наблюдават повърхността на планетата. Освен това бе снабден с мощна камера, която щеше да фотографира марсианската повърхност с далеч по-големи подробности, отколкото досега. Всъщност, на „Наблюдател“ имаше и нещо повече, но само шепа хора знаеха за него.
Кинсейд погледна към огледалото, което оформяше дясната стена на контролната зала. Той знаеше, че над него има някой, който следи всяко действие на сътрудниците от ЛРП. Непознатият не пропускаше нито едно от изстрелванията, ръководени от залата, и Кинсейд не се съмняваше, че и в момента отново е заел позиция.
— Сега, внимавайте всички! — обърна се той към дневната смяна. — Искам да си размърдаме малко мозъците. Нещата с „Викинг II“ вече потръгнаха. Сега… искам да поработите върху орбитата на „Наблюдател“ и да го изведете в максимална близост над Сидония. Корекциите да започнат до час и да
