завършат най-късно след седмица. — Той зърна недоволни гримаси по лицата на сътрудниците си. Маневрите за корекция на траекторията изискваха доста сериозни изчисления, за да се определи точно с каква продължителност и под какъв ъгъл трябва да се включват двигателите, за да се измени настоящата посока и да се постигне ново положение, особено в светлината на сегашното тежко състояние на сондата.
Той знаеше, че ако това разпореждане предизвиква недоволство, следващото направо ще ги изведе от равновесие, но тъй като идваше направо от Агенцията за национална сигурност, от НАСА му бяха заповядали да го изпълни. Кинсейд погледна отново към огледалната степа, зачуден кой ли се спотайва зад нея и какво е породило странното решение.
— Искам да бъде разгънат видеостереоскопът и след това да го фокусирате върху Сидония. Очаквам да получим някои доста добри снимки, когато сондата се доближи над този район. Не толкова добри, колкото тези от „Викинг II“, който е точно отгоре, но достатъчно качествени, за да разберем какво става — ако стане нещо.
Видеостереоскопът беше стерео-изобразителна система, която се състоеше от три устройства — камерна глава, сгъваема мачта, предназначена да се разгъне, когато летателният апарат установи стабилна орбита, и две електронни карти, едната — за управление на камерата и двигателите на мачтата, и другата — за обработка на изображението.
— Божичко, Кинсейд — събра най-сетне смелост един от заместниците му. — Не можем да разгъваме видеоскопът, докато сондата се върти по този начин!
— Защо да не можем?
— Защото това просто не е било предвидено.
— Смятай го за предвидено — тросна се Кинсейд. — Да не мислиш, че знаеш повече от мен? Не виждам никаква пречка да се разгъне камерата и да се направят няколко снимки отдалече. Само защото това не е било предвидено, не значи, че няма да стане.
— Но това означава да разгънем и мачтата — оплака се заместникът. — Не мисля, че ще е възможно по време на ротация.
Понякога Кинсейд се питаше къде бяха изчезнали онези дръзки момчета от неговото поколение, благодарение на чиято изобретателност и находчивост бе прибран у дома авариралият „Аполо 13“.
— Не мислиш, че ще е възможно? Аз пък мисля! Достатъчно е да се отвори предпазният капак. Нали?
— Да, но…
— Но центробежната сила ще се увеличи с разгъването на мачтата — довърши вместо него Кинсейд. — Можем да я контролираме, нали? Е, няма да я разгъваме по цялата й дължина. Само толкова, че да се подаде от капсулата.
Кинсейд не остана да чака нови възражения.
— Захващайте се за работа. Нещо ми изглеждате объркани. Вече ви казах как ще го направите. До два часа да видя снимки на Сидония, направени от „Наблюдател“.
Зона 51 бе несекретното название върху военните карти на специален полигон край авиобазата Нелис. Това поне бе впечатлението, което се опитваха да създадат военните. В действителност Зона 51 бе приютила строго секретни летателни апарати в специален хангар, издълбан във вътрешността на една от планините край Езерото на конярите, и освен това разполагаше с най-дългата площадка за излитане на територията на Щатите.
Само малък брой от принадлежащите й постройки се намираха над земята, основната част от секретната и инсталация бе скрита от човешки поглед. Мястото бе избрано от първите членове на „Меджик-12“ поради непосредствената близост до кораба-майка, открит в една голяма пещера. С годините в планините наоколо бяха издълбани нови хангари, из които бяха пръснати скакалците — малки летателни апарати, два от които бяха намерени вътре в кораба-майка, а останалите бяха докарани от Антарктида.
От десетилетия насам в Зона 51 специално подбрани пилоти се обучаваха да летят на скакалците. През всичкото това време опитите на учените да проникнат вътре в кораба-майка неизменно завършваха с неуспех. И едва преди година, след като един от членовете на „Меджик-12“ бе взет под контрол от по- малкия компютър, изоставен някога от бунтовниците-пришълци в една пирамида под Джамилтепек и докаран в секретна изследователска лаборатория край Дълси, корабът-майка най-сетне отвори врати.
Ала след провала на „Меджик-12“ в Зона 51 настъпиха потресаващи промени. Медиите получиха достъп до инсталацията и снимките на гигантския кораб, по-малките дискове и пилотите, които са летели с тях, обиколиха света. Най-строго пазената тайна се превърна в обикновена и шумна сензация.
Като щабен офицер от зоната, недопускан до съкровените тайни на „Меджик-12“, майор Куин остана незасегнат при разгрома на групата. Той бе единственият, който познаваше детайлно всички механизми за управление на Зоната, съсредоточени в Куба или К3, както съкратено наричаха центъра за командване и контрол.
Подземната зала, в която се помещаваше Кубът, имаше дължина тридесет метра и ширина двадесет и четири и до нея се стигаше единствено през обширния хангар за скакалци, изкопан в Планината на конярите.
Куин, мъж на средна възраст с русолява коса и очила с тънки рогови рамки, седеше в дъното на залата, откъдето имаше поглед върху всичко, което ставаше вътре. Върху предната стена бе монтиран леко изпъкнал екран — шест на три метра — който, независимо от размерите си, всъщност представляваше доста уголемен компютърен монитор и притежаваше същите функции. Вече четири дни Куин не бе излизал на повърхността, погълнат от изтощителната задача да запознава представителите на различните медии с всичко, което доскоро е било приоритет само на малка група посветени.
Сега, след като скакалците, както и всички останали аирлиански артефакти, бяха под контрола на КИСПП, много страни изразиха желание да пратят най-добрите си пилоти, за да се обучават да летят с тях. Наложи се да бъдат организирани курсове, за да се регулира потокът и на Куин, като представител на американските ВВС, се падна честа да разпределя пристигащите военни пилоти и учени.
Всичко това означаваше, че Куин бе станал много зает човек, заемащ особено важна позиция. А само преди две седмици единствената му грижа бе да избегне гнева на генерал Гулик и да се справя с опитите на любопитни журналисти да надзърнат под покривалото на тайнствеността, с което бе забулена Зона 51.
Куин включи лаптопа пред него и поиска сведения за текущото състояние на скакалците. В момента на пет от тях се извършваха тренировъчни полети, „Скакалец 6“ бе над океана, на път за Москва, по програма за сътрудничество на КИСПП, „Скакалец 7“ летеше някъде над страната, „8“ и „9“ бяха в Европа, а една смесена група от руски и американски специалисти разучаваше кораба-майка.
— Сър, току-що засякохме хеликоптер, който се приближава на ниска височина към нашия периметър.
Куин се намръщи. В последно време не беше нещо необичайно самолети и вертолети да излитат и кацат на летището в базата. Въздушното пространство над Зона 51 вече не беше строго забранен район.
— Е, и? — попита раздразнено Куин.
— От хеликоптера подадоха идентификационен код СТ-8.
— Какво, по дяволите, е това? — попита объркано Куин, който за целия период на работата си в „Меджик“ не бе чувал за идентификационен код СТ-8.
— Нямам представа, сър. Не разполагам с допълнителна информация.
Куин набързо очисти екрана и въведе запитване за новия код. След няколко секунди отсреща се изписа кратко съобщение с едри печатни букви:
ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН КОД СТ-8.
ОСИГУРЕТЕ ПЪЛНО СЪДЕЙСТВИЕ НА ПРИНОСИТЕЛЯ.
НАМИРАТЕ СЕ ПОД ПРЯКОТО КОМАНДВАНЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СЛУЖБА ЗА УПРАВЛЕНИЕ.
ВСИЧКИ ПОСЛЕДВАЩИ ДЕЙСТВИЯ НА ПРИНОСИТЕЛЯ ДА СЕ СМЯТАТ ЗА ТАКИВА ОТ ПЪРВОСТЕПЕННА ВАЖНОСТ.
ЗАБРАНЯВАТ СЕ ВСЯКАКВИ ЗАПИСИ ПО ВРЕМЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗАПОВЕДТА.
СТ-8. СТРОГО СЕКРЕТНО.
