основата му пирамида. Всеки път, когато поглеждаше към него, Лари Кинсейд усещаше по гърба му да преминават студени тръпки. Мисълта, че там долу съществуваха следи от цивилизация, която още преди хилядолетия бе пътувала свободно между звездите, го караше да се чувства дребен и незначителен.
Тъкмо сверяваше новопостъпилите данни от авиоинженерите, следящи за движението на „Наблюдател“, когато вниманието му неочаквано бе привлечено от вълнение и шум в предната част на залата.
Още щом вдигна глава, той веднага разбра причината за суматохата. Грамадната пирамида в основата на Сидонийските руини, се разтваряше. Четирите й стени бавно се раздалечаваха като разцъфващо под лъчите на Слънцето цвете, а вътре се очертаваше черен правоъгълник.
Кинсейд познаваше добре размерите на пирамидата и остана дълбоко впечатлен от мащабите на конструкцията, която би била в състояние да осигури подобна маневра. Той се наклони напред, завладян от любопитство. След още пет минути стените заеха вертикално положение, ограждайки черния квадрат. Всички в залата бяха замрели с погледи, вперени в екрана, където събитието се предаваше на живо от милиони километри.
Внезапно в горния край на всяка от стените на пирамидата се появи ослепителна светлина. Тя продължаваше да се засилва, обхващайки ръбовете на пирамидата, а страните й започнаха да се снижават към повърхността на планината. След още петнадесет минути и четири завъртания на видеостереоскопа стените най-сетне легнаха хоризонтално на земята. Яркото сияние, което отразяваха, почти заслепяваше наблюдателите.
— Какво, по дяволите, е това? — попита някой в залата.
Кинсейд се досещаше за отговора, колкото и невероятен да му се струваше — най-вече заради размерите на конструкцията.
— Слънчеви колектори — произнесе той.
Подобни колектори се използваха при всички космически сонди и орбитални станции и Кинсейд бе добре запознат с възможностите им за приложение. Той извади джобния си калкулатор и се зае чевръсто да пресмята.
— Исусе Христе! — прошепна смутено, когато на екранчето блесна окончателният резултат. Колектор с подобни размери би осигурявал достатъчно енергия, за да бъде захранен град с големината на Ню Йорк, а Кинсейд подозираше, че енергоприемниците на пришълците притежаваха далеч по-висок коефициент на полезно действие от техните.
— Интересно за какво ли е нужна толкова много енергия? — попита той, но никой в залата не го чу. Той погледна отново към екрана и забеляза мъничка светла точка в центъра на черния квадрат, точно под мястото, където се бяха събирали върховете на стените на пирамидата.
— Не можем ли да получаваме по-детайлно изображение?
— Не — поклати глава един от операторите.
— Интересува ме какво е онова вътре в пирамидата.
— Трябва да почакаме, докато се приближи „Викинг“. Той ще ни даде по-близък план.
Не им оставаше друго, освен да се заредят с търпение.
Дънкан държеше малка бележка, която току-що й бе донесъл куриер от флотския комуникационен център на острова.
— Имаме разрешение за пътуване до Китай — обяви тя. — Сега вече можем лично да проверим какво има в онази гробница.
— От кого е разрешението? — попита Търкот.
— Не зная — от някакво Национално управление, с гриф СТ-8.
— Никога не съм чувал за подобен гриф.
— Според инструкцията трябва да действаме максимално бързо и да избягваме всякакви усложнения от международен характер.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — промърмори недоволно Търкот.
Останалите се бяха скупчили около малкия телевизор и следяха онова, което ставаше с марсианската пирамида.
Дънкан все още бе съсредоточена върху предстоящото.
— Ясно е, че китайците няма да ни пуснат, тъй че няма смисъл да ги питаме. Значи, влизаме инкогнито, свършваме си работата и дим да ни няма. — Тя погледна към Търкот. — Майк, това изглежда е по твоята част. Тук пише, че ще бъдем прехвърлени в нашата база Осан в Южна Корея, където ще ни чака свръзка от ЦРУ. Човекът ще ни помогне да се доберем до гробницата и да се срещнем с Че Лу.
— Да не губим време — изправи се решително Търкот.
— Чакайте — изпречи се на пътя им Кели Рейнолдс. — Мисля, че не бива да се захващаме с тази работа.
— Кели… — понечи да заговори Нейбингър, но тя го спря с ръка.
— Не разбирате ли — само ще създадем нови проблеми. И без това Аспасия скоро ще бъде тук. Защо не изчакаме? Ако в онази гробница наистина има аирлиански артефакти, те несъмнено му принадлежат. Ако пък са на бунтовниците, не е наша работа да се месим. Проблемът пак ще е негов.
— Да де, така е било и по времето на Атлантида — усмихна се мрачно Нейбингър.
— Питър е прав — подкрепи го Търкот. — Не можем да приемаме ролята на зрители. Това засяга и нас.
— Нима точно ти не разбираш? — обърна се към него Кели. — Ще стане, както тогава в Германия. Без никакви причина ще пострадат невинни хора.
Лицето на Търкот се изопна. Въпреки това той се пресегна и взе ръцете й в своите.
— Не, Кели, този път ще бъде различно.
— Аз ще остана тук и ще чакам. Останете и вие — помоли се тя, като местеше поглед по лицата им.
— Не можем — поклати глава Лиза Дънкан. — Ти си имаш твоя работа, а ние — наша.
— Ако си бях свършила както трябва работата, след като измъкнахме Джони от Дълси, сега нямаше да е мъртъв — произнесе тъжно Кели. — Но вместо това тръгнах с вас. Този път обаче не съм съгласна.
— И ние не те молим — рече й Дънкан. — И без това става въпрос за секретна военна операция. Искам само да го запазиш в тайна.
— Не мога да го направя — поклати глава Кели.
— Послушай, Кели — намеси се ядосано Търкот, — ако китайците разберат за нас, някой може да пострада. Някой от
— Това е единственият начин да ви спра — инатеше се Кели. — Ще кажа на всички.
— Няма да ни спреш по никакъв начин — рече Търкот. — Отиваме каквото и да стане.
— Мътните ви взели! — избухна Кели. — Защо? Защо трябва да се държим така — сякаш сме врагове. Та ние живеем на една и съща планета. Китайци и американци, руснаци и японци. Ами южноафриканците — защо трябваше да го крият от нас? Не виждате ли, че воюваме помежду си? Няма да бъдем готови за онова, което Аспасия очаква от нас, ако продължаваме в същия дух. Хора срещу хора.
— Не става въпрос за война — възрази спокойно Търкот, — а да узнаем каква е истината. Сами да я узнаем. — Той излезе от палатката и останалите го последваха. Само Кели стоеше в средата, заслушана във воя на вятъра.
За по-малко от десет минути Че Лу и групата изплашени студенти изминаха обратния път до вратите. Когато ги доближиха, установиха, че не само са затворени, но и затиснати с нещо отвън, защото колкото и да се мъчеха, не можаха да ги поместят и на сантиметър.
Една бърза проверка на запасите установи, че разполагат с вода за няколко дни, стига, разбира се, да я ползват икономично.
Светлината вероятно бе най-големият им проблем. Седмината имаха общо осем фенерчета. Че Лу изчисли, че ако ги палят едно по едно, осветлението ще стигне най много за шестдесет часа.
— Чуйте ме добре — обърна се тя към смълчаната и явно уплашена група. — Не можем да излезем навън. Може би Ло Фа ще се върне да провери как сме, но честно казано, малко се съмнявам да го стори. Тъй че, трябва сами да търсим изход.
