Търкот също следеше издигането на първия хеликоптер, на борда на който бяха Нейбингър и Преслер. В този момент втората машина започна да се спуска и той даде знак на Хоуис. Техен ред.
След миг черният отвор на корпуса ги погълна.
О’Калахан продължаваше да оглежда околността през инфрачервения скенер, докато бързо извиваше на изток.
— Имаме си компания — обяви спокойно той, забелязал навигационните светлини на един МИ-4, само на три километра откъм планината.
О’Калахан знаеше, че китайският хеликоптер не може още да ги забележи, тъй като „Блекхоук“ се сливаше с мрака, а противниковият пилот не разполагаше с прибори за нощно наблюдение. Но не биваше да рискува. Отвори рязко ръчната газ и увеличи налягането в турбината. Вертолетът се стрелна напред и Пътнам незабавно го последва.
Докато се катереха нагоре, Харкър хвърли бърз поглед през рамо и забеляза прожекторните светлини на два хеликоптера, които претърсваха последната им стрелкова позиция. Далеч по-надолу се виждаха фаровете на камиони, които докарваха нови подкрепления в района.
Единственият свободен път вървеше право към върха на планината и после… нишката на мисълта му бе внезапно прекъсната, когато двата вертолета неочаквано се извисиха над тях, стигнаха върха и се приземиха на него. Останаха там около минута, сетне отново се вдигнаха и поеха обратно.
Харкър дръпна Декемп за ръката.
— Спуснаха десантчици на пътя ни.
— Сега какво ще правим, шефе? — попита другият, като се облегна уморено на оръжието си.
Харкър светкавично претегляше различните възможности.
— Продължаваме нагоре. Едва ли са оставили повече от десетина души. Имали сме и по-лоши шансове.
Търкот откачи слушалките от облегалката и ги нахлузи. Носеха се ниско над короните на дърветата, но не в посоката, в която искаше. Той се включи към интеркома и заговори:
— Трябва да се върнем назад. Оставихме двама души на планината!
— Само не това! — изстена О’Калахан. Виждаше ясно кръжащите над склоновете вражески вертолети и дирите от картечните откоси. Но след това взе ново решение. Протегна ръка и включи радиопредавателя.
— Пътнам, продължаваш към океана. Ще трябва да взема още пътници.
— Разбрано — долетя в отговор. Пътнам не се нуждаеше от втора заповед. Той също виждаше какво става зад тях.
Пръв Декемп забеляза врага. Дръпна Харкър за рамото и безмълвно му посочи. Наистина бяха десет на брой, само на двеста метра от тях и се спускаха надолу по склона. Бяха се разпръснали във верига, с дистанция между хората двадесетина метра. Харкър се огледа бързо. Недалеч, точно пред тях, имаше паднал дънер.
— Там ще ги причакаме — прошепна той.
— Някой ни се лепна — извика О’Калахан в интеркома, като същевременно даде газ и наклони рязко машината наляво. Седналите отзад се скупчиха един върху друг. Търкот успя да се подпре на коляно и забеляза два китайски вертолета, които правеха същата маневра, за да ги последват.
— Следващият път ще им бъдем в обсега — съобщи О’Калахан. — Имат картечници.
От контролната зала на АУАКС-а също следяха развитието на действието. Видяха че единият „Блекхоук“ се отправя към брега, но вторият по необясними причини бе свърнал обратно. Две мигащи светлинки обозначаваха китайските вертолети, които го преследваха.
Обстановката се влоши още повече след няколко секунди, когато един от операторите докладва:
— Сър, вдигнати са четири вражески самолета от авиобазата край Сиан.
— Сега вече я оплескахме — изръмжа полковник Зики. — Китайците трябва да са засекли нашите вертолети на радара. След колко време изтребителите ще достигнат района?
— След дванадесет минути, сър — докладва анализаторът.
— А на какво разстояние са нашите Ф-117?
— Биха могли да ги прехванат, сър, но трябва да получим потвърждение от началството.
— Да вървят по дяволите. Свържете ме с тази Зандра.
Притаени между дънерите, Харкър и Декемп следяха приближаването на китайските войници. Намираха се само на стотина метра.
— Още петдесет метра и стреляме — прошепна Харкър на колегата си.
Декемп провери автомата и погледна дали е сложен правилно пълнителят. Харкър извади два резервни пълнителя и ги постави до себе си.
— Говори Зандра — произнесе жената, без да обръща внимание на изпепеляващия поглед на седналата до нея Лиза Дънкан. — Слушам ви.
— Разбрано, госпожо. Нещата тук се нажежиха доста. Единият от хеликоптерите се носи обратно към океана, но го чака доста дълъг път. Вторият необяснимо защо обърна в западна посока. Изглежда са били засечени от китайска радарна установка, защото два вражески хеликоптера го следват. Остава им не повече от минута, докато открият огън. На всичко отгоре от авиобазата край Сиан излетяха четири прехващача. След девет минути ще бъдат в района. Нашите Ф-117 могат да им попречат, но ни трябва разрешение отвисоко.
— Разбирам — кимна Зандра.
Зики продължи с припрян глас.
— Госпожо, изглежда нито един от хеликоптерите няма да може да се измъкне без странична помощ. Китайските МИ-4 са оборудвани със скорострелни оръдия.
— Добре тогава, наредете на командира на ескадрилата да ескортира първия „Блекхоук“ до кораба. Вероятно той кара онова, което ни трябва.
— Госпожо, това означава да обречем хората от другия вертолет на сигурна смърт.
— Сега нямам време за… — понечи да отвърне Зандра, но Лиза я дръпна за ръката и заговори в микрофона:
— Тук е Лиза Дънкан. Аз съм съветничка на президента. Ще наредите на
— Съвършено, ясно, госпожо.
Зандра не направи никакъв опит да се намеси.
Харкър въздъхна и се огледа.
— Готов ли си?
— Да им сритаме задниците.
— Така те искам. — Харкър пое въздух и го задържа. След това натисна плавно спусъка и от дулото на автомата изригна огън. Успя да повали двама противници, преди останалите да намерят укритие. Ответният огън беше интензивен, но зелените лъчи на трасиращите куршуми летяха в друга посока.
О’Калахан държеше хеликоптера максимално близо до земята, но един от преследващите го МИ-4 бе заел позиция вдясно и му пречеше да извие към планината. Носеха се над речното корито, което Търкот и останалите бяха използвали, за да се измъкнат от обсадата. Именно близостта с терена го принуждаваше да
