забави скорост и да позволи на преследвачите да скъсят дистанцията. За миг, докато свиваше наляво, следвайки завоя на реката, той хвърли поглед назад. Този път зърна предните светлини на най-близкия хеликоптер само на осемстотин метра зад тях. Нямаше никакъв начин да качат другите двама на борда и да се вдигнат, без преди това да се изложат на риск.
— Зареди ракети „Стингър“! — извика О’Калахан. Налагаше се да раздвоява вниманието си между курса, който следваше, престрелката в планината и следващите го китайски вертолети.
— Заредени — отекна гласът на Спенсър.
О’Калахан намали рязко газта, стъпи върху левия педал на кормилното управление и извъртя вертолета на 180 градуса, обръщайки се с лице към двата МИ-4.
Китайските пилоти още не бяха реагирали на неочакваната маневра, когато О’Калахан натисна два пъти последователно пусковия бутон. Една след друга изстреляните самонасочващи се ракети се отделиха от страничните ракетоносители. Предният МИ-4 бе ударен точно във въздухоприемника под въртящите се ротори и мигновено се превърна в грамадна огнена топка. Следващият го хеликоптер направи опит да избегне ракетата, но свръхзвуковият „Стингър“ смени рязко курса и порази двигателния отсек.
Търкот включи интеркома.
— Пътят е чист. Прибираме нашите момчета и изчезваме от тук.
Пилотът насочи вертолета обратно по хода на речното корито и даде газ.
Харкър също видя блясъка от взривения хеликоптер. Секунда след това последва и втори взрив, но гъстата автоматична стрелба го накара да насочи вниманието си към по-неотложни дела. Прицели се и изстреля цял пълнител срещу пръснатите по хълма противници. Даваше си сметка, че така само ги задържат на разстояние.
— Ето там. Отпред и малко вляво. Видяхте ли червените и зелените трасета? — Търкот се наведе между двамата пилоти, за да им покаже по-добре. — Червените са от нашите хора.
— Има си хас да не ги виждам — изръмжа О’Калахан. — Проблемът е дали те ще ни видят? Дяволски горещо място за кацане.
— Имам решение на този въпрос — заяви Търкот, обърна се и скочи обратно в товарния отсек.
Сега вече и Харкър чуваше ясно бръмченето на приближаващия се вертолет. В началото не виждаше нищо. Постави си очилата за нощно виждане и пак се огледа.
— Слагай каишките. Май ще се возим — викна Харкър на Декемп, като същевременно извади инфрачервения маркер и го включи.
На борда на хеликоптера Търкот плъзна лявата врата, докато Хоуис отваряше дясната. Всеки от тях държеше четиридесетметрово найлоново въже, навито на топка в чувал с тежести. О’Калахан снижи полюшващата се машина на три метра над мястото, където просветваше маркера. Двамата отзад пуснаха чувалите и въжетата започнаха бързо да се развиват.
— Пипнах го — извика радостно Декемп, който вече бе дотичал. Той извади металната карабина от чувала и я закачи за ремъците, с които вече бе опасан. На десетина крачки от него Харкър направи същото. Веднага щом свършиха с окачването, двамата изтичаха един към друг и се хванаха за ръце.
Откъм китайските линии стрелбата почти бе замряла. Изглежда войниците все още не можеха да разберат какво става под прикритието на тъмнината или предполагаха, че вертолетът е от техните.
— Закачиха се — извика Търкот, който почти бе увиснал на перилата на товарния отсек. О’Калахан го чу и увеличи налягането в турбината. Хеликоптерът се издигна и пое на изток.
Харкър и Декемп отлепиха едновременно подметки от земята и центробежната сила ги залюля в западна посока. Сблъсъкът с въздушната вълна ги остави почти без дъх, но двамата продължаваха да се държат.
О’Калахан постепенно изравни полета, но продължаваше да се оглежда.
— Трябва да намерим подходящо място за кацане и да ги приберем на борда — извика му Търкот, който следеше с нарастващо безпокойство трасиращите откоси, търсещи двете фигури в небето.
— Не можем. Нямаме време. Изтеглете ги на ръка — отвърна О’Калахан.
Декемп почувства, че въжето му се опъва. Той вдигна глава и забеляза, че някой се е надвесил от платформата и му дава сигнал да се отдели от Харкър. Декемп разтърси Харкър и му кимна с глава нагоре. После двамата се разделиха и започнаха да се катерят по въжетата, докато отгоре им помагаха.
Декемп се озова първи в товарния отсек. Харкър все още се люшкаше на няколко метра под тях, но сега вече теглещите станаха повече. О’Калахан реши, че положението е овладяно, приближи се до земята и пое с максимална скорост право на изток.
32.
Тридесет километра на изток, професор Нейбингър бе затворил очи, излегнат върху платформата на товарния отсек. Припомняше си изображенията, които бе получил от стража в планината Циан Лин. Имаше много неща, които не можеше да разбере, но в едно не се съмняваше: трябва на всяка цена да спре Аспасия!
После си спомни още нещо. Централният тунел в гробницата, който беше охраняван от холографското изображение и убийствения лъч. Вече знаеше накъде води и какво има там. Знаеше също и как да стигне долу. Каквото и да се случеше от тук насетне, предстоеше му отново да се завърне в Циан Лин.
Той измъкна подвързаното си с кожа тефтерче и започна трескаво да пише.
В авиобазата Осан в Южна Корея, Зандра и Дънкан следяха неотстъпно радиопредаванията от борда на АУАКС. Внезапно откъм лаптопа на Зандра долетя писукащ звук.
Тя се завъртя и бързо въведе своя код. Прочете съобщението на екрана и се зае да пише команди.
— Какво е станало? — настоя да узнае Дънкан.
— „Фу изтребители“ — отвърна лаконично Зандра. — Два от тях са се насочили към Китай.
В Куба, Зона 51, Кели Рейнолдс нямаше никаква представа за драмата, разиграваща се в небето над Китай, но затова пък можеше да следи движението на „изтребителите фу“. Двете точки наближаваха с шеметна бързина бреговете на Азия.
— Нещо ново? — обърна се тя към Куин, който слушаше съобщенията от военната комуникационна мрежа.
— В Пентагона направо са бесни. Загубили са доста хора с подводницата.
— Но нали Аспасия каза… — понечи да заговори тя, но видя изражението на Куин. Изглежда не всички бяха склонни да се доверяват на пришълците. Куин може би познаваше някои от членовете на екипажа.
— Опасяват се, че „фу“-тата могат да нападнат хеликоптерите — добави Куин.
— И защо ще го правят?
— Това е добър въпрос, нали?
— Четири попадения — обяви лаконично пилотът на Ф-117 по радиото, сякаш ставаше дума за обикновена тренировка. „Стелт“ бе изстрелял четири ракети „въздух-въздух“ от разстояние над седемдесет километра. Китайските пилоти дори не разбраха, че са подложени на обстрел, когато самолетите им експлодираха.
— Прието — потвърди полковник Зики и за първи път от началото на операцията си позволи да се облегне назад в креслото.
Но не му беше писано да почива.
