— Сър, засякохме два „изтребителя фу“ на три минути полет от предния „Блекхоук“.
— Нашите самолети там ли са?
— Да, сър. Една минута до прехващането — потвърди радарният оператор.
Зики бе получил кодирана информация за съдбата на „Пасадена“.
— Кажи им да стрелят веднага, щом „фу“-тата навлязат н ракетния обсег.
— Страхотно — промърмори пилотът на водещия Ф-117, когато получи заповедта. На радарния екран вече се виждаха две бързо приближаващи се точки. Без да губи време, пилотът натисна пусковия бутон и изстреля две ракети „въздух-въздух“ по новите цели. Вторият „Стелт“ направи същото.
Хеликоптерът на Нейбингър бе само на петнадесет километра зад тях, но летеше ниско над земята.
Полковник Зики също следеше четирите ракети, изстреляни срещу „фу“-тата. Бяха преминали половината от разстоянието, когато внезапно изчезнаха.
— Това пък какво беше! — прошепна удивено Зики.
Междувременно „изтребителите фу“ бяха скъсили още разстоянието до пресрещащите ги самолети, когато внезапно четирите точки, обозначаващи „Стелт“-овете, също изчезнаха от екрана. Сега оставаха само двата „изтребителя фу“ и летящите насреща им вертолети.
„Изтребителите фу“ се насочиха към първия.
— Двадесет секунди до срещата!
— Приближават ни две „фу“-та — извика пилотът и стресна Нейбингър в спомените му за онова, което бе скрито в недрата на Циан Лин. — Току-що свалиха нашия ескорт!
Хеликоптерът се люшна на една страна, Нейбингър се надигна и сграбчи най-близката дръжка.
— Трябва ми радиовръзка! Спешно е! — викна той.
Пилотът му посочи окачените на стената слушалки. Нейбингър ги нахлузи и включи микрофона.
— Ало! Ало! Някой чува ли ме?
Дънкан все още държеше микрофона, заслушана в информацията от АУАКС, когато разпозна гласа на Нейбингър.
— Професоре, тук е доктор Дънкан! Чувам ви! Говорете!
Нейбингър вече можеше да различи с просто око двата сияещи овала на приближаващите ги „изтребители фу“. Той натисна бутона за предаване и заговори припряно:
— В гробницата… Циан Лин… в най-долната галерия има… — Той млъкна, прекъснат от бързо нарастващия писък в слушалките, който стана толкова пронизителен, че бе принуден да ги дръпне от ушите си, за да прекрати непоносимата болка, която сякаш се впиваше в мозъка му.
Двигателите на „Блекхоук“ неочаквано спряха да работят, заедно с всички останали уреди на борда. Хеликоптерът се наклони напред и започна да пада като камък.
Последното, което Нейбингър видя преди сблъсъка, бяха увисналите над тях „фу“-та, като две малки луни, озаряващи неговия край.
— Професоре! — извика Дънкан в микрофона.
— Свалиха ги — обяви полковник Зики по радиото.
В товарния отсек на втория хеликоптер, Търкот бе чул всичко по радиото. Беше се срещал и друг път с „изтребители фу“ и знаеше колко лесно могат да превърнат всяка машина в купчина ненужно желязо. Нямаше никакъв начин да избягат от светещите овали.
— Трябва веднага да се приземим! — извика той в интеркома. — И да изключим двигателите!
— Какво?! — О’Калахан се завъртя на седалката и погледна невярващо Търкот.
— Изключи незабавно двигателя — повтори Търкот. — Инак с нас е свършено!
— Изключвай — повтори О’Калахан на Спенсър.
Вторият пилот се пресегна и изтегли ръчката за аварийно спиране на двигателя, която не беше предназначена за ползване по време на полет. В същия момент премести скоростния лост на нулево положение, оставяйки на роторите да се въртят по инерция. Така поне щяха да забавят падането.
О’Калахан местеше пръсти по таблото и изключваше един по един останалите уреди. За миг погледна надолу и забеляза открито място сред дърветата. Той бутна кормилния лост напред, надявайки се, че вертолетът все още му се подчинява.
Двата „изтребителя фу“ изникнаха едновременно от мрака и прелетяха в бръснещ полет над тях.
— Приготви се за удар! — викна О’Калахан, след като прецени, че няма да уцелят полянката. „Блекхоук“ докосна короните на дърветата и изведнъж се преобърна наляво.
Корпусът на машината се провря през гъстите клони и носът му удари меката почва. От сблъсъка предницата се смачка, а натрошеното стъкло се посипа вътре в кабината.
Всички пасажери на борда се претърколиха едновременно напред и се събраха на купчина под пултовете. Търкот пръв се надигна и разтърси глава. Миришеше на керосин и той вече знаеше — веднага щом горивото докосне нагорещен метал, ще последва взрив.
Някой успя да отвори страничната врата. Беше Харкър, позна го по силуета, очертал се на по-светлия фон. Търкот се обърна и помогна на О’Калахан да освободи заплетения в коланите втори пилот. Изпод шлемофона на мъжа се стичаше кръв. Търкот посегна и опипа шийната артерия.
— Мъртъв е! — извика той, сграбчи О’Калахан и го задърпа към изхода.
Първият пилот поклати глава и продължи да разкопчава коланите.
— Остави го! — крещеше Търкот. — Всеки момент ще хвръкнем във въздуха!
Накрая просто го сграбчи и го изтегли назад между седалките. Двамата скочиха едновременно в мига, когато течащият керосин се възпламени и огнените езици започнаха да обвиват кабината. Търкот се претърколи и, прикривайки лице от пламъците, побутна О’Калахан пред себе си.
Бяха само на тридесетина метра от вертолета, когато избухна. Взривната вълна ги помете и всички се изтърколиха на земята.
— Вторият „Блекхоук“ също свален — докладва безизразно полковник Зики. — Други наши там няма.
Дънкан удари с юмрук пулта и втренчи очи в Зандра.
— Ето! Доволна ли сте сега? Всичко пропадна! — тя посочи часовника. — До пристигането на аирлианците остават само двадесет и четири часа, а какво направихме ние — загубихме най-добрите си хора!
33.
Шестте „хищни нокътя“ все още преплитаха пътищата си, докато се носеха към Земята, а голямата поляна в Сентрал парк вече бе почистена и заградена. Комитетът се бе нагърбил с нелеката задача да организира посрещането на пришълците и да състави списък на всички световни лидери, които да присъстват на това знаменателно събитие.
Минаваше среднощ, до зазоряване оставаха четири часа — последният изгрев преди пристигането на Аспасия. Заглавията на утрешните вестници, които вече се печатаха, прокламираха идващия ден като „последният, в който човечеството ще бъде само на Земята“.
Но зад сцената нещата както винаги изглеждаха различно. В Куба, майор Куин най-сетне бе призован на помощ от специалистите в Пентагона, които смятаха, че ако някой знае как да се справи с „изтребителите фу“, това трябва да е персоналът на Зона 51. На свой ред Куин бе препратил във Вашингтон част от информацията, разменена между Зандра и СТААР и сега там цареше трескава препирня. Нито една от шпионските централи изглежда не знаеше за кого работи Зандра и какво представлява СТААР. И най-
