Лаго се бе подпрял на бронята на джипа и слушаше захласнато лекцията.
— Народът на Аксум почитал и други, по-древни божества. По някои места се наблюдава странна смесица от християнството и заемки от по-стари религии. Освен това научих, че някой друг бил посещавал островните църкви преди стотина години. Проявих интерес и упоритост, докато узная, че името на този чудат бял изследовател е сър Ричард Франсис Бъртън. Още по-изненадан останах, когато научих, че в официалната му биография не се споменава и дума за тези негови пътешествия. Тогава за първи път си дадох сметка, че Бъртън е имал таен живот и веднага ми се дощя да узная причината за това. Исках да разбера какво е търсел по същите места, по които сега минавах аз.
— И какво беше то?
— Мисля, че е търсел ключ.
— Ключ за какво?
— Сигурно си чувал за старозаветния кивот? — отвърна с въпрос Муалама.
Лаго кимна.
— Носят се слухове, непотвърдени, естествено, че кивотът — ако наистина съществува — все още е скрит някъде из Етиопия.
Муалама се разсмя.
— Виждаш ли колко си предпазлив? „Ако наистина съществува“!
— Не е ли така?
Муалама сви рамене.
— Не зная. Според мен съществува „нещо“, което хората са наричали „кивот“. „Кебре негест“ — „Величието на царете“ — е писмен документ от епохата на цар Менелик I, син на царицата на Шеба и Соломон. В него се казва, че когато Менелик бил младеж, той се отправил към Йерусалим и посетил баща си. Върнал се у дома, в Аксум, придружаван от Азариас, сина на висшия свещенослужител Задок. Двамата донесли кивота и го поставили в църквата „Света Мария от Сион“ в Аксум.
— И аз съм чувал тази история. Но не мога да си обясня, защо не са останали никакви рисунки на кивота? Ако някога го намерят, това ще е най-великото откритие в цялата история на археологията!
Муалама се ухили.
— Ето че разсъждаваш като бял. Посещавал ли си някога църквата „Света Мария от Сион?“
— Не.
— А познаваш ли някой, който е бил там?
— Също не.
— Значи слуховете и легендите не бяха достатъчни, за да ги провериш на място или да поискаш да станеш археолог? — Муалама не изчака отговора. — Така е и с много други неща. Хората си шушукат. Някой казва: „Трябва да се направи нещо! Да се провери каква е истината!“ И все чакат друг да го стори. А истината потъва в забрава. Аз съм ходил в църквата. Също както и Бъртън — той я е посетил през 1877 г. Биографите му твърдят, че отишъл в Африка да търси злато, тъй като финансовото му състояние било разклатено, но не това го е интересувало. Парите никога не са били важни за него. Искал е да открие истината. В църквата има един монах, комуто е отредено да се грижи за светите одежди и утвари, и тази длъжност се предава през поколенията. Никой, освен него, няма право да влиза в отредената за одеждите стаичка.
— Хубав начин да се подхранва легендата — отбеляза присмехулно Лаго, засегнат от думите на чичо си.
Муалама тупна с ръка по саркофага, върху който бе седнал.
— Тази загадка — аирлианците — е просъществувала достатъчно дълго, докато хората са се присмивали на съобщенията за НЛО и други такива. А през това време американците вече са провеждали изпитателни полети с летателни апарати като скакалците в тяхната Зона 51. — Той размаха заканително пръст. — Никога не прибързвай с решенията за толкова важни неща. Бил съм в онази църква и разговарях с монаха.
— Да не смяташ, че пазят кивота?
— Прекарах две седмици там — Муалама сякаш не беше чул въпроса. Монахът ми каза, че рядко идвали посетители. Не повече от пет-шест души на година. Изумително, нали? Носят се легенди за толкова причудливи неща, свързани с църквата, а посетителите са шепа хора. При това никой от тях не останал толкова дълго, колкото аз. Боя се, че бях малко досаден. Всеки ден преследвах нещастния старец с нова порция въпроси. Настоявах да ми разкаже всички легенди и истории, които е чувал някога. И накрая той проговори… — погледът на Муалама се зарея. — Една нощ, когато седяхме в двора на църквата, под старото дърво, той започна да ми разказва и не спря, докато не изгря слънцето. Чух толкова странни истории, довери ми разкази, които не бе посмял да сподели с никой друг. Призори трябваше да се върне към молитвите си. — Муалама кимна сякаш на себе си и погледна усмихнато Лаго. — Не, не мисля, че кивотът е скрит в църквата. Защото монахът ми каза, че не е там. Не директно, но някак между другото ми даде да разбера, че някога са го крили вътре, но за съвсем кратко. Мисля, че кивотът е бил на много места.
— И къде е сега? — попита любопитно Лаго.
— О, той не пожела да ми каже. Разбрах обаче, че са го преместили, а църквата служи за заличаване на следата. Все пак ми намекна къде да търся повече информация. Отидох в Англия и прерових всички материали за сър Бъртън. Намерих нови следи, което ме отведоха на други места.
Ето с какво се занимавам през последните двадесет години. Ходя насам-натам. Събирам късчета от мозайката и ги подреждам едно до друго. Вървя из целия свят по стъпките на сър Ричард Бъртън. Мисля, че ръкописът, който открихме, разказва на онзи непознат, мъртъв език, за пътешествията на англичанина и за неговите открития. Ако го комбинирам с моите собствени знания, ще се получи много интересна картина. Трябва да намерим някой, който да го преведе.
Та както ти казах, отидох на езерото Тана и посетих всички манастири. На остров Дега Естеванос имаше много малък манастир, изсечен в стръмна скала, на около триста метра над езерото. Дотам се стига само по въжена стълба, и то ако я спуснат монасите. Трябваше да чакам четири дни, преди да ме пуснат горе.
Муалама замлъкна.
— И? — подкани го нетърпеливо Лаго.
— Там открих пергамента, в който за първи път се съобщаваше за това място. В легендите, които бях изучавал, се твърдеше, че кивотът се намирал на едно място, наречено Залата на познанието, и че имало ключ, с чиято помощ да се попадне там. — Муалама се надигна. — Хайде, починахме си. Сега да видим какво сме намерили. — Той прокара пръсти по цепнатината, която бе открил в началото, докато Лаго надничаше през рамото му. Изведнъж Муалама отскочи назад, а капакът на цилиндъра се повдигна със свистене и се разтвори докрай, подпиран от две хидравлични ръце.
— О, Боже Господи! — прошепна Лаго.
Скелетът бе висок повече от два метра, с непропорционално издължени ръце и крака. Лицевите кости също се различаваха от човешките — бяха продълговати, с дълбоко хлътнали очни орбити. Фигурата беше облечена в черно наметало, което се бе запазило по-добре от тялото. На главата й бе положена златна корона — по-скоро верижка от златни брънки с голям черен камък в центъра. Дясната ръка стискаше метален жезъл, който завършваше с лъвска глава, украсена с чифт рубини.
— Какво е това? — попита Лаго, сочейки жезъла.
Муалама се пресегна и внимателно го изтръгна от ръката на скелета. Оказа се изненадващо тежък. Той го завъртя на светлината, а лъчите на залязващото слънце изтръгнаха блясъци от метала и рубините.
— Струва ми се, че открихме ключа.
10.
— Защо спряхме тук? — попита Търкот.
Пистата на летището, зад стените на скакалеца, бе съвсем пуста, заобиколена от тундра. Полетът бе доста продължителен — дори за скакалец — по маршрут, преминаващ северно и западно от полюса. Бяха пресекли и значителна част от Сибир. Търкот бе проследил пътя по картата и знаеше, че се намират в
