Яков не отговори на въпроса й и реши засега да не поставя за обсъждане темата с ключа.
— Откри ли нещо полезно в архивите на КГБ? — обърна се Яков към Катенка. — Скоро трябва да тръгваме.
— Има един човек в управлението, казва се Льончика. Мисля, че той е в течение на събитията около аирлианците и знае всички тайни, които КГБ съхранява в архивите си. Докато слухтях из ГРУ, също ме насочиха към този човек.
Яков се надигна.
— Е, значи вече знам с кого трябва да се срещна. Но първо, да прескочим до „Дяволската станция“ и да проверим на място какво се е случило там. Нали затова бихме толкова път.
— Вече разполагаме с неопровержими доказателства — произнесе Муалама, докато разглеждаше жезъла. — Време е да се свържем с КИСПП.
— Знаеш ли къде е тази Зала на познанието? — попита Лаго.
— Имам съмнения за едно място — отвърна засмяно Муалама. — Веднъж вече познах — той посочи изкопа в краката им. — Доста далеч от тук е.
— Къде?
— На времето Бъртън дал клетва — да не разкрива никому онова, което ще му покажат. Но аз мисля, че започвам да се досещам за какво става дума. Местенцето е тук, в главата ми — той се чукна по слепоочието. — Няма да кажа на никого. Онези от КИСПП ще бъдат принудени да ми сътрудничат. Без тяхна помощ едва ли ще се справим там. — Муалама се огледа. — Ти вземи джипа и се върни в последното село преди кратера. Свържи се с централата на КИСПП в Ню Йорк. Не им казвай какво сме открили, а само че тук има плоча със старорунически текстове. Можеш да им изпратиш по факса снимка от надгробния камък. Но не споменавай скиптъра. Поискай да разговаряш с някой, който е познавал Нейбингър. Някой, който ще оцени находката ни. Кажи му, че ще го чакаме тук.
На по-малко от три километра от мястото, където професор Муалама и Лаго бяха изровили саркофага, дълбоко под огледалната повърхност на езерото Сода, Лексина наблюдаваше безизразно как двама от нейния вид умират.
Беше се изправила над тях — висока, стройна фигура, облечена в сиво наметало, по което още личаха следите от дългото пътешествие. Ако Муалама бе изминал труден път, за да стигне до кратера, то нейният можеше да се определи като невъзможен. Беше вървяла на юг, следвайки хода на Голямата цепнатина — тази гигантска пукнатина върху земната повърхност, в сравнение с която Големият каньон е истинско джудже, водеше началото си от Южна Турция, пресичаше по дължина територията на Сирия, преминаваше по дъното на Мъртво море между Йордания и Израел, след това оформяше басейна на Червено море и при Аденския залив се разделяше на два ръкава. Едната й част навлизаше в Индийския океан, а втората продължаваше към вътрешността на Африка. Голямата цепнатина продължаваше още неколкостотин километра южно от кратера Нгоро-нгоро и завършваше отвъд границата на Мозамбик.
Предната седмица Лексина се бе гмурнала под повърхността на езерото Сода и бе открила входа към скритата на дъното аирлианска база — нейния нов дом, след като бе прекарала последните двадесет и две години в базата „Скорпион“ под ледовете на Антарктида. Лексина бе общопризнатият водач на
Знаеше съвсем малко за историята на тази база, построена в апогея на аирлианското господство на Земята. За да я открие, наложи се да следва знаците, оставени на различни места още по времето на Аксумската империя.
В момента един от верните й помощници, Елек, се намираше в Циан Лин, но се нуждаеше от ключ, за да проникне на най-долното ниво. Други двама — Коридан и Гергор — бяха разрушили базата на Четвърти отдел на остров Нова Земя, където бяха отишли да търсят ключа. Но на обратния път, след успешното изпълнение на задачата, двамата бяха попаднали в радиоактивно замърсен район и сега трябваше да платят горчивата цена за своята прибързаност. За щастие й донесоха ценен дар, с който се бяха сдобили, докато претърсваха архивите на Четвърти отдел — черната сфера, с чиято помощ можеше да се свързва с компютъра на оцелелия в околоземна орбита „хищен нокът“. След като прегледа инструкциите за това как да я използва, Лексина установи връзка с компютъра и го постави под свой контрол.
„Нокътят“ бе сериозно повреден и с поизчерпани енергийни запаси, но оръжейните му системи бяха в изправност и можеха да действат, както бяха показали при автоматичното унищожаване на приближаващата се за скачване совалка „Колумбия“. В друг режим оръжията можеха да се използват и за притегляне на орбитални предмети — като например спътника „Уорфайтър“, След това с помощта на бордовия компютър и информацията, събирана от СТААР в продължение на дълги години, Лексина бе проникнала в командните системи на спътника.
Тя коленичи до Коридан и Гергор и им инжектира ново количество обезболяващо, опасявайки се, че мъченията, на които ги подлагаше болестта, могат да попречат на работата й. Тя знаеше, че им остават броени часове. Не беше потисната от предстоящата загуба, защото предния ден бе открила в едно странично крило на базата добре оборудвана лаборатория, по подобие на тази в „Скорпион“, където се „отглеждаха“ нови сътрудници.
Тя разтвори ризата на всеки от тях и свали от гърдите им златните медальони, с изображение на две ръце, протегнати в знак на сляпо подчинение, след което ги прибра в джоба си. Когато се увери, че двамата са се поуспокоили, тя се върна обратно в контролния център. Все още не знаеше с каква цел е било използвано това място и най-вече горната му секция, унищожена при гигантския взрив.
Задачата през целия й съзнателен живот беше да поддържа установеното от хилядолетия равновесие на силите. За съжаление, в последно време събитията бяха излезли извън нейния контрол и сега трябваше да наваксва. Нуждаеше се от помощ. След като взе тъканни проби от двамата мъже, тя се спусна в лабораторията, където имаше няколко вани с похлупаци. Постави образците в специалните контейнери под всяка от ваните и въведе необходимите данни. Накрая включи машините.
„Южна звезда“ се накланяше и подскачаше върху високите вълни. Корпусът на кораба се тресеше от ръмженето на включените на пълна мощност двигатели.
Капитан Холс наблюдаваше от мостика как неколцина от пътниците пълзят по въжето, изпънато между люка на предния хангар и лазарета. Не изпитваше към тях нищо, дори съжаление. Глупаци. Те бяха избрали съдбата си доброволно.
„Прогресивисти“ — така ги наричаха вестниците в деня, когато бе напуснал пристанището в Сидни на път за Тасмания, където трябваше да ги качи на борда. Тук бяха най-отявлените, но на брега бяха останали хиляди, които сигурно биха били щастливи, ако им бъде оказана „честта“ да станат участници в експедицията. За Холс по-важно бе, че организаторите можеха да платят за удоволствието.
Ала въпреки солидния хонорар хората от екипажа се бояха, усещайки зад всичко това ръката на пришълците.
Холс се намръщи. През целия ден го наболяваше стомахът.
— Проклета язва — измърмори той.
— Стражът може да ти реши проблема — обади се някой зад гърба му.
Холс се обърна. Водач Паркър се бе качил на мостика.
— Ако може да се вярва на новините, стражът почти е престанал на функционира — подсмихна се
