околностите на руския град Тиска, на около четиристотин и петдесет километра от острова, където беше разположен щабът на Четвърти отдел.
Яков се покатери по стълбичката към люка.
— За сведения. Мисля, че трябва да действаме с максимална предпазливост. Ти не си ли съгласен?
— Да де, ама времето ни е отброено — припомни му Търкот. Откъм малката контролна кула се приближаваше боядисан в зелено камион.
— И без теб го знам — озъби се Яков. — Когато се движа в непозната обстановка, предпочитам да го правя внимателно, вместо да се хвърлям с главата напред.
Търкот трябваше да се съгласи с руснака, най-вече защото това си бе неговата страна. Яков отвори люка.
— Поръчал съм да ни чакат тук с информация за разрушаването на Четвърти отдел и може би за самия ключ.
Търкот скочи и го сграбчи за ръката.
— Какво искаш да кажеш?
— Не ми се щеше да разговарям по този въпрос зад стените на вашата Зона 51 — призна Яков. — Но Четвърти отдел не разполагаше с всички извънземни артефакти, събрани на територията на Съветския съюз. Няма съмнение, че в КГБ също са прибрали нещичко. Чувал съм слухове, че притежавали архив за скритите неща. Може би ключът е там.
Търкот нареди на пилотите да ги чакат в кабината и последва Яков. Веднага щом се показа от люка, в лицето го удари режещо студен вятър. Пред камиона ги очакваше висока фигура, загърната в кожух. Яков я стисна в прегръдките си.
Когато Търкот ги доближи, той се извърна и го посочи на посрещача.
— Това е капитан Търкот, мой близък приятел. Американец. Майк, запознай се с Катенка.
Търкот протегна ръка и се здрависа. Жената бе по-висока от него.
— Приятел? — повтори Катенка, докато отмяташе качулката от главата си. Лицето й беше изумително красиво, с високи скули, гладка кожа и тъмносиви очи. — Това е голяма чест. Малцина са онези, които могат да се похвалят, че са истински приятели на Яков. Напоследък взех да се боя, че ще си остана единствената.
— Я да влезем на топло — подкани ги Яков, скочи на седалката на водача, а Търкот и Катенка се сгушиха до него.
Яков натисна педала на газта и от резкия тласък Търкот се блъсна в кожената облегалка. Той сграбчи страничната дръжка, докато руснакът подкара тежката машина по пистата със скорост, твърде неразумна за хлъзгавата повърхност.
— Яков ми каза, че сте присъствали на смъртта на полковник Костанов — подхвърли Катенка, докато го разглеждаше изпод вежди.
— Да.
— Той беше един от малкото му приятели.
— И твои — добави Яков.
Катенка кимна натъжено.
— Да, и мой. Той беше добър човек.
Яков се наведе до Търкот и го тупна по гърдите.
— Костанов й беше… е, каквото сте вие с доктор Дънкан.
Катенка погледна Яков с неразгадаемо изражение. Преди Майк да успее да заговори, руснакът закова тежката машина пред една невисока сграда зад контролната кула. Той скочи навън и им махна да го последват. Озоваха се в тясна канцелария, оскъдно мебелирана с износени кожени кресла. Яков метна черното си палто на едно от тях и махна на Търкот да се разполага, където намери за добре. Катенка си свали кожуха и приседна на крайчеца на бюрото.
— Ще пийнем ли? — предложи Яков с бутилка в ръка.
— Нещо сгряващо? — попита Търкот.
Яков се разсмя.
— Какво по-сгряващо от водката, приятелю? — Той наля три чаши.
— Колко време ще ни отнеме да стигнем оттук до базата? — попита Майк.
— Със скакалеца? Не повече от час — Яков махна на север. — Намира се в северния край на остров Нова Земя. Това е отвъд полярния кръг. Избрахме мястото, заради отдалечеността му. Също като вашата Зона 51. Навремето там е имало ядрен полигон.
Търкот още не бе отпил от водната чаша, пълна догоре с водка.
— Кога тръгваме?
Яков въздъхна.
— Зная, че се безпокоиш за надвисналата — в буквалния смисъл — над главите ни опасност, която — съгласен съм с теб — е колкото страшна, толкова и непосредствена, но не бива да губим от погледа цялостната картина, а тя сега налага първо да узнаем истината за миналото. Бяхме подложени на едновременна атака от две групи — Водачи/„Мисия“ и
— Не много повече от вече известното — отвърна жената, докато отпиваше от чашата. — Според общоприетата теория през 1908 г. в Тунгуския край е паднал грамаден метеорит.
Търкот намираше акцента й за забавен. Беше толкова красива, че ако живееше на Запад, навярно щеше да стане модел. А в Русия бе шпионин.
— Всъщност, коя сте вие? — попита той.
— Ами тя е Катенка — отвърна простичко Яков.
— Това й е името. Което не ми говори нищо, За кого работите?
— Не съм от Четвърти отдел, ако това ви интересува — отвърна Катенка.
Търкот вече бе огледал ръцете й и не бе забелязал големия пръстен, какъвто носеха Наблюдателите, но това не значеше нищо. Пръстенът можеше да се скрие.
— За кого работите? — повтори той.
Катенка разтвори ръце.
— На служба съм в ГРУ12.
— И ти я забърка в това? — обърна се Майк към Яков. Руснакът се разсмя.
— Защо според теб съм още жив? Или тя? ГРУ я внедри в Четвърти отдел. Знаех, че те — или КГБ — ще изпратят някого. Ние също бяхме пратили шпиони в КГБ и ГРУ. Такива игрички си играем тук в Русия. Само че след като се поогледа какво става в Четвърти отдел, моята скъпа Катенка реши, че е избрала неподходяща компания.
— Дадох си сметка, че заплахата от страна на пришълците е по-голяма от тази, която тогава представляваше Четвърти отдел — обясни лаконично Катенка.
— След което тя дойде при мен и ми предложи да ме снабдява с информация — продължи Яков. — Това беше преди шест години. В началото и двамата си нямахме доверие. При вас, в Щатите, няма ли една организация на име СТААР?
— Да — кимна Търкот. — С нейна помощ
— Е, ние също си имаме своите
— Според мен тъкмо
— Защо? — попита Търкот.
— Ето това не зная.
— Може би са търсили нещо — подметна Яков.
— Какво например? — погледна го Катенка.
Търкот не беше съвсем сигурен каква част от истината могат да разкрият пред жената. Забеляза, че
