В пусковия център Линтън изписа командата за затваряне вратите на силоза.
Макар че Грийн се катереше с трескава бързина, тя изгуби цяла една безценна минута, преди да достигне горната платформа, която заобикаляше конусообразния нос. Тук спря за секунда, докато през носа бавно се плъзгаше черна сянка. Вратите на силоза препречваха пътя на слънчевата светлина.
Тя се наведе през парапета на платформата и започна да отвърта с взетия от чантичката гаечен ключ болтовете на капачето на програматора.
Вратите на силоза се затвориха с трясък, превръщайки я в заложничка на задействаната атомна бомба.
— Две минути и тридесет секунди — избуча гласът на Линтън в слушалките.
Трябваше да отвърти шест болта, а тя бе свалила само два. Пръстите й бяха издраскани до кръв, но тя не им обръщаше внимание. Всичко се движеше като на забавен каданс.
— Две минути — обяви Линтън.
Оставаха два болта. Докато ги сваляше, Грийн преговори мислено процедурата за изключване на таймера. По време на учебните тренировки го бе направила за двадесет и две секунди.
Петият болт падна.
— Една минута и тридесет секунди.
Тя постави гаечния ключ върху главата на последния болт. Натисна рамото, но болтът не поддаде. Грийн изруга, премести цялата тежест на тялото си върху дръжката и дръпна отново, усещайки болка в изтръпналите си пръсти. Безуспешно. Тя спря и си пое дъх.
— Една минута.
— Хайде, размърдай се — прошепна Грийн, докато дърпаше отчаяно дръжката. С едва доловим пукот гаечният ключ се скърши на две и горната му част остана заклещена върху главата на болта. Грийн се облещи невярващо в останалата в ръцете й дръжка. Проклет безполезен къс метал за долар и петдесет цента.
— Тридесет секунди! — в гласа на Линтън се долавяше истерия.
Грийн сграбчи заклещеното парче и се опита го освободи.
— Двадесет секунди!
Единият й нокът се счупи, но тя дори не забеляза. С някаква изолирана част на ума си съзнаваше, че вече е твърде късно.
— Десет секунди! Чуваш ли ме? — крещеше Линтън в слушалките й. Тя ги смъкна, жадуваща за последен миг на покой. Обърна се и се облегна на парапета. Погледна окървавените си ръце и строшената дръжка на ключа. След това затвори очи и се люшна напред, сякаш очакваше да я подхване мощен вятър.
Ракетният силоз и Грийн бяха изпепелени до неузнаваемост. Командният център беше разрушен от ударната вълна. Тежащите двадесет тона бетонни врати на силоза отхвърчаха във въздуха и после ги откриха на километър и половина встрани, но все пак бяха омекотили в известна степен взривната вълна. Кратерът с диаметър сто метра и дълбочина шестдесет бе всичко, което остана от подземния ракетен силоз.
12.
Сто и тридесет килограма „Семтекс“ — произведен в Чехия пластичен експлозив, прилепен към корпуса на една водоноска, бяха причината за страхотния взрив, унищожил през 1988 г. сградата на американското посолство в Дар ес-Салаам. Полковник Накибсу Балеле, офицер от танзанийската армия, бе уредил вноса на експлозива от сигурен източник в Близкия изток и бе поставил собственоръчно детонатора.
Полковникът беше останал безразличен към факта, че при взрива бяха загинали единадесет души, нито го вълнуваше дали е била постигната целта на човека, който го бе наел. По-важното бе, че му платиха добре.
Още докато беше новоизлюпен майор от армията, някакъв непознат веднъж му връчи клетъчен телефон и солидна сума пари. Защо изборът му бе паднал върху Балеле, последният така и не разбра. Парите, обясни му непознатият, били за това майорът никога да не се разделя с телефона. Щяло да има още, много повече, ако следва стриктно инструкциите, които му предават по него. Балеле не посмя да попита какво ще стане, ако не изпълни инструкциите — не беше чак толкова наивен. Човекът му бе внушил страх, какъвто не бе изпитвал никога досега. Беше дочул слуховете за някаква тайнствена фигура, която се подвизавала из средите на терористите от Близкия изток, на име Ал-Иблис.
Телефонът бе звъннал само веднъж през четирите години след първата им среща. Предадоха му подробни указания откъде ще получи пластичния експлозив и детонатора и как да се срещне с шофьора на водната цистерна, която трябваше да откара бомбата до посолството.
След взрива американците стовариха вината върху Бин Ладен, афганистанец, вече обвиняван за подобна атака срещу посолството в Кения и Белеле го намираше за чудесно, защото по такъв начин следите му се заличаваха.
И ето че сега, докато седеше в канцеларията и разглеждаше списания, телефонът позвъни за втори път.
Професор Муалама и Лаго проследиха изумено сребристия диск, който се приближаваше към тях от стената на кратера. Беше дълъг двадесет метра в основата си и се стесняваше нагоре до тесния люк на върха. Обшивката на скакалеца беше металическа и съвършено гладка, без никаква вдлъбнатина или дори драскотина. Единственото, което нарушаваше съвършенството на летателния апарат, бяха яркочервените товарни ремъци, прекарани през ръба на диска.
Скакалецът увисна недалеч от тях, после се спусна безшумно на земята. Люкът на върха се отмести и отвътре се подаде женска глава.
— Добър ден! — поздрави приветливо Муалама.
— Добър ден, професор Муалама. Аз съм доктор Лиза Дънкан от КИСПП. — Жената огледа изкопа и предметите около него. — За това ли ни повикахте?
— Да.
Муалама и Лаго я отведоха при саркофага и надгробната плоча. Капакът на саркофага бе затворен и издълженият черен цилиндър изглеждаше недокоснат от времето.
— Какво е това? — попита жената.
Вместо отговор Муалама отмести капака и показа скелета вътре.
— Аирлианец! — Дънкан коленичи до саркофага и огледа останките от трупа, преди да насочи вниманието си към плочата. Тя посочи надписа. — Можете ли да го разчетете?
— Само част от него — призна Муалама. — Надявах се, че вие ще успеете, с помощта на записките на професор Нейбингър.
— Вярно е, че в КИСПП разполагаме с таблица на староруническите знаци и тяхното приблизително значение. Но за нещастие най-важната част от записките на професор Нейбингър беше изгубена, когато той загина в Китай. Нейбингър бе открил нещо повече, начин да се разбира смисъла на текста, а не да се превеждат отделните му символи. За съжаление тази тайна умря с него. Освен това при катастрофата изгоря и бележникът, в който бе преписал всички открити досега старорунически надписи.
— Нима не е имал копия? — попита Муалама.
— Ние поне не открихме — Дънкан се изправи. — Сега се движим обратно по неговите следи, търсим онова, което той е търсел и събираме огромно количество информация. — Тя посочи плочата. — Това също ще ни е от полза.
