пленени самолетоносача и ескортиращите ги по-малки съдове представляваха две трети от неговата флотска сила.
Оставаше му само още един самолетоносач, „Кенеди“, който в момента бе хвърлил котва на миля от пристанището на Пърл Харбър. А Плененият флот бе само на един ден плаване от тях.
През прозореца на кабинета си Кензи можеше да види Хонолулу на изток, чак до Диамантовата глава. Населението на Оаху наброяваше близо един милион души, още половин милион живееха на съседните острови. Милион и половина невинни жертви. Никога досега от него не бяха зависили толкова много хора.
Телефонът му иззвъня. Беше секретарката.
— Господин адмирал, търси ви президентът.
Той погледна за миг телефона, после вдигна слушалката.
— Слушам, господин президент.
— Адмирале, току-що изслушах цял куп предложения от Националния съвет за сигурност. Нито едно от тях не ми допадна. Вие сте човекът на горещия стол. Какво ще ми кажете?
— Господин президент, предлагам да изведем в открито море Оперативна група 80.
— И?
— Сър, не можем да пробием силовите щитове, заобикалящи Пленения флот. Склонен съм да вярвам, че опитите да го сразим ще завършат както и досегашните — просто нашите кораби ще бъдат асимилирани от противниковия флот. Оперативна група 80 е последната ни защита — не само за Хаваите, но и за цялото Западно крайбрежие.
— И предлагате да си подвием опашката и да избягаме?
— Не, сър. — Кензи завъртя стола си така, че да гледа на запад, към корабите, закотвени в залива. — Искам разрешение да изкарам флота в открито море, да заобиколя от запад Пленения флот — нещо, което Сянката на Аспасия едва ли очаква — и да се приготвя за щурм на Великденския остров веднага щом силовото поле бъде изключено.
— И кой ще изключи полето? — попита президентът.
Кензи си даваше сметка, че трябва да говори много внимателно.
— Сър, доколкото ми е известно, няколко тайни групи работят по този проект.
Настъпи продължително мълчание, после президентът каза:
— Добре, ще приема предложението ви. Бог да ни е на помощ.
МИНАЛОТО
7.
— Защото е там.
Отговорът завари репортерите неподготвени. Бяха очаквали от Джордж Малъри реч, оправдаваща намерението му да изкатери Еверест в името на Бога, кралицата и родината. Той стоеше на пристана, непосредствено до борда на кораба, който щеше да откара него и приятеля му Санди Ървинг в Индия, където английската преса щеше да има последна възможност да разговаря с двамата.
Малъри игнорира последвалите въпроси и вдигна ръце.
— Господа, трябва да ме извините, но се налага да проверя багажа си, преди да отплаваме. Ще е крайно неприятно, ако забравя нещо важно. — При тези думи той се обърна и изпроводен от веселия смях на репортерите, изкатери стълбичката, следван от Ървинг. Щом се озоваха на борда, Малъри свърна към трюма, където беше струпан целият им багаж, а Ървинг — след като се поколеба — отиде в кърмовата част на кораба. Там, в сенките на една пристройка, го очакваше мъж с дълго черно палто.
— Много беше интересен отговорът на господин Малъри — отбеляза мъжът, когато Ървинг го приближи. Лицето му беше покрито с бръчки, дългата му черна коса бе прошарена. В очите му проблясваха налудничави пламъчета. Той вдигна ръка и направи странен жест — таен знак, който Ървинг върна по уговорения начин.
— Аз съм Никола Тесла — представи се мъжът.
— Чувал съм за вас — кимна Ървинг. — Някои твърдят, че си играете с велики сили.
— Какво ли не говорят хората — безстрастно отвърна Тесла. — Според вас той какво имаше пред вид одеве? „Защото е там“! Кое е там? Планината? Или… — Тесла спря, сетне добави почти шепнешком: — „То“?
— Има ли значение? — повдигна рамене Ървинг.
— Разбира се! — отвърна Тесла разгорещено. — Това е по-важно от вашата гордост!
Ървинг остана изненадан от избухването му.
— Вие никога не сте виждали Еверест. Не сте попадали в сянката му.
— Не Еверест е целта. Онова, което е скрито там, трябва да бъде съхранено.
— Ще направя каквото е необходимо.
— Трябва да го спрете — и онова, което се спотайва в него.
— Да, да — закима Ървинг, искаше да приключи разговора.
— Трябва да внимавате — посъветва го Тесла. — Дръжте Малъри под око.
— Точно затова се захванах с тази работа — отвърна Ървинг.
— Захванахте се, защото ви бе наредено — уточни Тесла.
— Така е, беше ми наредено — съгласи се Ървинг. — Но като се има предвид, че става въпрос за най- великото постижение… Северният и Южният полюс вече са покорени. Еверест е последното, най- примамливо късче земя, на което още не е стъпвал човешки крак.
— Затова и „то“ е там — изрече Тесла.
Ървинг се намръщи.
— Ами ако Малъри е… — той потърси подходящата дума — покварен? Как да го спра?
— Ще убиете гостоприемника — високо, та Древният враг да не може да оцелее.
— Сигурен ли сте в това?
Тесла кимна.
— Зная го със сигурност. Успях да унищожа кораба им преди много години, но ни е известно, че някои от тях са оцелели. Древният враг е много търпелив. Дълги години само се е спотайвал и е събирал информация, но сега преминава към действие.
— Защо точно сега? — попита Ървинг.
— Защото човекът най-сетне е в състояние да се изкатери на върха и да се върне.
— Надяваме се, че е така.
— Завиждам ви — отбеляза неочаквано Тесла.
— Защо?
— Защото ще го видите.
— Ако стигна дотам — отвърна Ървинг. — И го намеря.
— Това не е толкова трудно — отвърна Тесла и си тръгна.
На пътя им се изпречваше висока трийсет метра почти отвесна стена, опряна на северозападното било, което водеше до върха. Санди Ървинг я разглежда внимателно няколко минути, после се обърна към Малъри. Възрастният алпинист просто посочи нагоре. Малъри бе водил при предишната стръмнина, сега бе ред на Ървинг. С помощта на пикела той издълба в снега стъпало, после още едно. После две за ръцете. Изтегли се нагоре, пресегна се над главата си и заби клин в една тясна цепнатина в скалата. Прокара през ухото на клина въжето, което го свързваше с неговия партьнор.
Ървинг почувства, че въжето се изопва — Малъри го завързваше около кръста си. Невъзможно бе за сам алпинист да достигне височина от над осем хиляди метра. Дори тази скална стена щеше да е
