непреодолимо препятствие за самотния катерач. „Колко ли още обаче ще е така?“ — зачуди се Ървинг. От мястото, където се намираха, върхът се виждаше съвсем ясно, сякаш бе на една ръка разстояние.
След близо час Ървинг най-сетне стигна горния край на стената и успя да се закрепи на една тясна издатина. Полежа известно време, опитвайки се да си поеме дъх — задача, почти невъзможна в толкова разредена атмосфера. После се претърколи по гръб и погледна нагоре. До върха оставаха само сто и петдесет метра. Той избухна в смях. „Само“? Вляво от него беше Каншунгското лице — широка, почти отвесна стена, която оформяше северната страна на планината. „То“ се намираше там.
Ървинг бавно се изправи. Сега вече знаеше, че може да измине останалата част от пътя без чужда помощ. Почувства дръпване на завързаното около кръста си въже и погледна надолу. Малъри въртеше нетърпеливо глава. Лицето му бе скрито зад кислородната маска и глетчерните очила. Той започна да се катери, като се опираше на въжето. Движеше се доста бързо и беше едва на няколко метра под него, когато Ървинг извади ножа и го опря във въжето.
Малъри най-сетне забеляза, че Ървинг не му помага да се изкатери, спря и вдигна глава. Ървинг беше благодарен, че не може да види лицето му заради маската. Ала въпреки това все още се колебаеше дали да среже въжето. Двамата бяха прекарали заедно месеци — на път от Англия дотук, с кораб, влак и коне, после близо месец на крак, докато катереха подстъпите към Еверест. Малъри се оказа самовглъбен човек, но с много широки познания. От самото начало Ървинг изпитваше известни колебания относно онова, което му бе наредено да направи.
Малъри освободи едната си ръка, смъкна маската от лицето си и почти извика:
— Какво правиш?
— Не мога да ти позволя да се доближиш до него.
Малъри бръкна в един от джобовете на якето си и извади малка сияеща топка.
— Това трябва да бъде поставено в него.
— Защо?
— За да го унищожи.
— Защо?
Малъри завъртя глава, сякаш въпросът го подразни.
— Ти май не знаеш цялата истина.
— Зная обаче, че си покварен от Древния враг.
Малъри кимна едва забележимо.
— Той е част от мен. Но сега е тук, за да те спаси.
— Не така е било предсказано.
Малъри не отговори, а посегна към следващата опора. В този момент Ървинг преряза въжето.
Малъри направи отчаян опит да се задържи на ръба на скалата. Не произнесе нито дума, макар устата му да беше широко отворена. Ървинг дори чуваше сухия пукот от късането на напрегнатите докрай сухожилия. Нещо сиво се мярна в зейналата уста на Малъри, пробиваше си път навън. Ървинг сметна, че е видял достатъчно. Той запрати пикела по алпиниста. Острието го удари право в челото. Малъри изгуби опора, завъртя се назад, тупна в подножието на стената, после тялото му започна да се премята към пропастта. Ървинг го изпроводи с поглед, докато силуетът му се мяташе сред камънаците — накрая подмина лагера, където бяха бивакували предната нощ, и се изгуби надолу из планината.
Любопитното беше, че Малъри не изкрещя нито веднъж, не издаде никакъв звук — сякаш се беше примирил със съдбата си и дори я бе посрещнал с облекчение. Мисълта за онова, което се бе опитало да излезе през устата на стария алпинист, накара Ървинг да потрепери.
Той вдигна глава и провери местоположението на слънцето, което вече бе подминало зенита. Даваше си сметка, че ако продължи нагоре, го чака неминуема гибел. Знаеше също, че няма да може да се справи сам. Погледна нагоре към върха, после косо — към Каншунгското лице.
Към върха ли да тръгне? Или в другата посока? Дните тук горе бяха съвсем къси и той знаеше, че в най- добрия случай ще е горе малко преди свечеряване. Какъв смисъл да изкатери Еверест, ако ще умре там? Кой ще узнае за подвига му?
Потърка очилата, за да изстърже поне част от натрупалия се върху стъклата скреж, заради който видимостта бе съвсем ограничена. Склонът пред него се изкачваше стръмно нагоре. Намираше се на покрива на света — там, където преди него не бе стъпвало нито едно човешко същество.
Ървинг направи още един опит да почисти заскрежените си очила, после се отказа. Смъкна ги и примижавайки болезнено срещу яркото слънце, затърси подходящ маршрут вляво.
Намираше се на северната страна на Еверест. При първото си изкачване преди няколко години Малъри бе обявил, че тази страна е напълно недостъпна. Единственият възможен маршрут — според Малъри — беше по не толкова стръмния южен склон. Но когато по-късно той промени намерението си и заяви, че ще търси път през северната стена, решението му събуди тревогата у някои.
Далеч под и около Ървинг се виждаха други високи върхове, зад тях — мъждивата зеленина на Тибетското плато. В далечината дори се забелязваше извивката на земния хоризонт.
Той продължи нагоре по-билото, но встрани от пътя към върха. Малко по-нататък бе принуден да спре — котките му се закачиха в нещо твърдо. Отначало си помисли, че е скална издатина. Но когато погледна надолу, мерна кафеникаво петно. Пресегна се и разчисти наветия сняг. Видя вкочанено лице с мумифицирана, изпъната и потъмняла кожа.
Нямаше представа колко дълго е лежал трупът тук. Навярно бе от групата, която някога бе донесла на това място Екскалибур. Вместо да го обезкуражи, неочакваната находка му придаде нови сили. Щом смелчаци като този, с неподходяща екипировка и без опит, бяха успели да изкатерят планината, той със сигурност щеше да стигне много по-далеч. Мъжът бе положил ръка на гърдите си; на единия от пръстите му лъщеше метален пръстен с издълбано в него око.
Ървинг най-сетне стигна края на билото. Зад него беше горната част на Каншунгското лице. Ървинг премигна и напрегна очи. Пред него имаше издатина, широка не повече от десетина сантиметра, която водеше към върха на скалната стена. Вятърът вдигаше снежни облаци от върха и ги разхвърляше във всички посоки.
Ървинг стъпи върху корниза, разперил ръце, за да пази равновесие. Раницата го теглеше назад. Пристъпваше бавно, като се стараеше да е колкото се може по-далече от ръба. Отне му близо час да стигне до хребета — и през цялото време вятърът се опитваше да го хвърли в пропастта.
На места ръбът на корниза бе почти заоблен, снегът върху него — податлив и хлъзгав. Налагаше се да се уповава на късмета си. Отляво пропастта сякаш беше бездънна.
Ървинг си пое въздух с пълни гърди и едва сега почувства, че кислородният приток е намалял. Опита се да си спомни кога бе превключил последната бутилка, но умът му бе съвсем замъглен.
Изведнъж се подхлъзна с левия крак и хлътна надолу. Тялото му го последва, набирайки инерция. Опита се да се запъне с крак в скалната стена под корниза, но не успя — краката му бяха замръзнали и почти не го слушаха. Започна да пада, завладян от убеждението, че се е провалил. Само ръцете му драскаха машинално по снега.
Най-сетне успя да се прилепи към скалата, притиснал дясната страна на лицето си към мразовитата й повърхност. Но дори не я усещаше. Очите му бяха приковани към онова, което следваше. Малко по-нататък, където корнизът се разширяваше, се виждаше вдлъбнатина, дълбока почти метър. В задния й край, подпрян на стената и забоден в снега, стърчеше Екскалибур — скрит в покритата с орнаменти ножница.
Ървинг пропълзя последните няколко стъпки, напълно забравил опасността, която го дебнеше зад заобления ръб на корниза. Сепна се, когато забеляза, че от двете страни на меча има по един замръзнал труп. Ървинг ги огледа отблизо. Този отдясно беше облечен с кафяви кожени дрехи — същите като на трупа в подножието на стената. Другият също носеше кожени дрехи, но под тях имаше мантия, поръбена със златни и сребърни нишки. Лицето на мъжа бе набраздено от бръчки, косата му беше дълга и посивяла. В замръзналата си ръка стискаше дълъг дървен жезъл.
Двата трупа сякаш стояха на почетна стража до меча, изцъклили мъртвешките си очи. На ръката си всеки от замръзналите носеше пръстен с око. Лицата им бяха изкривени в зловещи усмивки, останали непроменени хиляди години.
Ървинг отново насочи вниманието си към Екскалибур, наведе се напред и посегна към дръжката. Изведнъж забеляза, че повърхността й леко блещука. Изпитваше непреодолимо желание да я стисне, но
