причина да се поти в хладния утринен въздух. Нямаше причина да се чувства така смутена от облеклото си — по-точно от липсата му. Беше гола. При трескавата си фантазия бе изритала завивките настрана. Ръцете й се впиха в кожите и ги придърпаха към раменете като щит срещу… собствените й кошмари.
Беше сънувала… мъж. Мъж, който пленително правеше немислими неща.
Съсредоточи се в мислите си — опасяваше се да не открие по-силна от нея емоция. Но откри любопитство. За пръв път бе напълно готова да сподели убеждението, че не напразно Господ е създал жената с такова уязвимо тяло. Насладата все още течеше във вените й и я омайваше, отпускаше и смущаваше.
Сън? Няма начин да не е било сън. Беше толкова изморена от самота. С всеки изминал ден самоналоженото отшелничество я измъчваше все по-силно; мечтаеше да захвърли маскировката и отново да се превърне в лейди Алана.
Отметна завивките. Погледна се и… ахна. По гърдите и крайниците й имаше драскотини; по бледата й кожа тъмнееха синини. Пръстите й опипаха натъртеното място от вътрешната страна на бедрото. Тогава разбра.
— Хубаво, че докато препусках през гората, не съм си счупила някоя кост.
Котката дори не вдигна глава.
— Било е само сън. Допирът на никой мъж не напомня… коприна. Никой мъж не е в състояние да те утеши само с една целувка и същевременно да предизвика такъв пожар.
Каква илюзия за устни, впити в нейните; устни, които се плъзгат по гърдите, по корема и по-надолу!
А от друга страна, беше толкова истинско — дори в момента тялото й потреперваше. Плътно притисна бедрата си едно към друго — искаше да се освободи от чувството за нещо, което я изпълва. Опита се да се освободи и от представата за допира на силните ръце, обгърнали седалището й.
Ръце. Длани. Какви подробности!
Помнеше всеки детайл — кафяви очи, Осветени от замиращи светкавици; успокояващ мъжки глас, който й нашепва колко е красива и каква наслада изпитва; подрънкване на камъни, докато той ги докосва и ги оставя настрана; тръпки, пробягали по тялото й, докато той смуче гърдите й. Пръстите му галеха ръцете и бедрата й, проникваха в нея и създаваха усещането за влага. После разтвориха краката й, подсказвайки й да го обгърне. Девичата й плът се съпротивляваше. Най-после бе проникнал в нея. Ръцете му бяха отметнали косите от лицето й.
Алана си припомни своето смайване и си пое дълбоко въздух. Всичките й сетива бяха изострени. Заболя я малко. Но в замяна изпита огромна наслада. Искаше й се да помръдне, да извика, да се свие в себе си и да се превърне в девойката, която бе преди. Но спътникът в съня й не го допусна. Тя бе трепнала, извикала и се бе държала като жена в прегръдките на желанията. Като всичките си посестрими бе отдала всичко.
Като майка си бе прегърнала бедствието.
Ядосана отметна завивките.
— Глупачка!
Скочи от леглото и залитна. Сграбчи рамката, за да се задържи, понеже кракът й се огъна. Изпита остра болка, а пред очите й затанцуваха бели светлинни. Все пак се задържа и накуцвайки, стигна до полицата с билки. Избра торбата с упойващи треви. С леко залитане, отиде до прозореца; разтвори кепенците и решително изсипа съдържанието й. Извърна се към стаята и съзря чашата. Последните капки също изхвърчаха през прозореца. После, без да се колебае, изхвърли и самата чаша. Улучвайки пейката, тя издрънча, но не направи Алана по-щастлива.
— Повече никакви отвари! И никакви видения! Натъртена съм и кървя, защото снощи тичах по планинския склон. Сънувах, защото знам, че ще си получа Фионауей обратно. И тогава ще трябва да си избера съпруг, но не такъв като Иън. А плах мъж, който си знае мястото. — Облегна се върху перваза и с вирната брадичка отново огледа стаята. — И няма да ме кара да сънувам.
Очите й обходиха леглото, пейката, масата и сандъка. По челото й се очерта бръчка. С трепереща ръка докосна косите си.
— Готова бях да се закълна, че загубих пешкира… в гората…
Затвори очи. Отвори ги. Пешкирът си стоеше на масата.
Все така накуцвайки, отиде да го вдигне. Опипа го. Беше сух. Значи е бил метнат още през нощта. Не можеше да повярва.
— Може би кърпата си е била с мен през цялото време. Освен ако не са й поникнали крака и сама не е дошла тук… Наистина, странна нощ беше, но се съмнявам… — Претегли пешкира в ръцете си, а после поклати глава. — Отдавна си сама, девойко. Полудяваш. Говориш на котката. Имаш си въображаем любовник…
Слънчевата светлина внезапно помръкна. Извърна се към прозореца. Задаваше се буря.
Тъмен облак. Порой. Светкавици. Гръмотевици. Знаеше какво ще последва и взе мерки.
Бързо напъха сламата, която й служеше за гърбица и посипа косите си с пепел.
— Не е той! Не е възможно да е той! Никой мъж не е в състояние да командва бурите — повтаряше си тя, сякаш с думи можеше да предотврати появата му.
Чу потропване на конски копита, изтича до вратата, отвори я и се взря право в кафявите очи, които напоследък я преследваха.
Иън! Тук! С черен костюм за езда от фин плат. Наистина имаше вид на човек, способен да докарва бури. Но по-добре да не мисли за това сега. А най-добре никога да не мисли за това.
Знаеше как изглежда с разчорлените си сиви коси; знаеше, че пепел покрива лицето й. Притесни се, защото не свари да мацне тук-там и по малко въглен. Не успя и да закрепи добре изкуствения пълнеж под дрехите си, затова се движеше предпазливо. За случаен минувач си беше истинска вещица. Но никога не би допуснала грешката да приеме Иън за случаен минувач.
Разочарован, той я огледа от главата до петите.
— Вещицата на Фионауей в целия си блясък!
— Натрапникът във Фионауей също в целия си блясък. Каква изненада. Влез. Небесата отново се бунтуват. — Сякаш в потвърждение на думите й изтрещяха гръмотевици, а в бързо притъмняващото небе се мярнаха светкавици. — Доведи и коня си. Прекалено хубаво животно е, за да го оставиш вън.
Иън хвърли поглед нагоре и се съгласи.
— Ще го завържа при бараката. Дъждът ще започне едва след няколко минути.
Сякаш да потвърди
Крачейки към нея, Иън представляваше част от природата. Пешовете на разкопчаното му сако се вееха, извилият се отново вятър разбъркваше диплите на вратовръзката му. Пръстенът му проблясваше. Зъбите му блестяха в лъчезарна усмивка. Приличаше, забеляза тя смаяно, на вълк-единак, за когото е приготвен пир с дванадесет блюда.
В миг на отчаяна храброст Алана понечи да застане пред него и да му забрани да влезе, но здравият й разум надделя. Отстъпи настрана и се приведе по-силно от друг път. Накуцването й сега бе истинско и болезнено. Извърна се, а Иън я последва по петите, без да престава да я изучава с поглед. Ръката му се протегна и стисна силно рамото й. Тя трепна, а той придърпа с крак пейката и я приближи към тях. Далеч не нежната му ръка я принуди да седне.
Самият той преметна крак през пейката и се настани напряко, накланяйки се недвусмислено агресивно напред.
— Е… — Взря се право в очите й. — Как се чувстваш в днешното сияйно утро?
Руменина заля лицето й под пепелта. Връхчетата на ушите й, носът и гърдите й горяха. Несъмнено той не го забелязваше, понеже черните облаци сгъстяваха тъмнината в стаята, но тайнствената му усмивка подсказваше, че е изключително доволен.
— Сияйно утро? — Гласът й дрезгавееше. — Летните бури не са сияйни.
— Роден съм по време на буря. Бурите ме привличат… Или аз ги привличам…
Небесата над колибата изтрещяха в потвърждение на думите му.
— Прекалено многото дъжд през лятото пакости на посевите.
— Ще спре до пладне.
