— Радвам се, че повдигаш този въпрос. Отраснах в имението на Феърчайлд и естествено станах толкова корумпиран, колкото и останалите членове на семейството. Преди седем години обаче имах видение — млада жена.
Млада жена? — Беше потресена.
— Всъщност братът на дамата ми помогна да възвърна здравия си разум. Използва… — В погледа му заиграха пламъчета. — …няколко силни удара по главата. Оттогава обиколих света. Работих като търговец. Опознах човешката природа. Не обичам да се хваля — наведе се напред и сниши глас, — но винаги успявам да различа един лъжец.
Алана се опита да преглътне чувството на вина.
— Сериозно?
— Сериозно. Разполагам с капитали. Мога да дам на Фионауей всичко, което заслужава. — Веселието изчезна от лицето му. — Но се уморих, Маб. Уморих се да гледам древни прелести, да срещам странници, да живея в случайни къщи. Да, натрупах цяло състояние, но парите не значат нищо за човек, който никъде не се чувства у дома. Към никое друго място не изпитвам привързаност. Фионауей е последното ми убежище. Ще умра, ако ми го отнемат.
Опита се да възприеме поведението му като спектакъл. Но звучеше така страстно… Блясъкът на поредната светкавица го озари и той заприлича на издялана от камък фигура. В следващия миг обаче магията изчезна. Алана се отърси от тревогата и претегли фактите. Отгледаха я и я образоваха, за да поеме грижата за всекидневните отговорности, свързани с имението. Като всяка добре възпитана девойка. Но застаналият пред очите й мъж щеше да предявява нощ след нощ претенции към нея. Те я плашеха. Силен, млад и енергичен, той контролираше коня си само с мускулите на бедрата си, а хората — със силата на ума си. И това я плашеше. Струваше й се, че като се загледа в него, вече не вижда жестокост, а две преплетени голи тела.
С празни от трепет очи тя кимна.
— Ще го предам на лейди Алана, стига да ми се обади от небесата.
Гледаше я, сякаш четеше всяка нейна мисъл. Колибата изведнъж й се стори гореща, тясна и задушна.
— Познаваш всички, които се трудят в селото и в къщата — обади се той. — Кои си заслужава да се задържат?
В първия момент не го разбра.
— Да се задържат?
— На кои селяни да се даде възможност да обработват нивите си? И кои да останат на работа в къщата?
— Селяните наследяват земите си, а прислугата запазва работните си места според способностите си. И потребностите.
— Способностите — добре. Но според потребностите? Те нямат никакво значение. Важни са моите потребности. Старата Мери само седи в ъгъла и преде. Нищо друго. Направо пречи.
— И какво предлагаш да се направи с нея? — Алана се смая. После побесня.
Иън сви рамене.
— Не нося никаква отговорност за нея. Да върви където иска.
— Да върви… — Трудно й бе да го разбере. — Да върви където иска? Та тя иска да остане във Фионауей! Живяла е там цял живот. Ако напусне, ще умре.
— И без това скоро ще умре. Ха, та старицата трябва да е към шестдесетте. И Роби… Държи някои от най-плодородните площи, а е сакат и няма синове. Земята ще дава повече, ако я обработва друг.
— Но той се осакати, докато служеше при лейди Алана!
— Какво от това.
— След като приемаш земята, налага се да приемеш и отговорностите.
Отново разпери ръце.
— Но аз нямам никаква представа кои отговорности са важни. Не разбирам дали прислужниците не се възползват от мен. Ако имаше кой да ме напътства…
Пръстите й силно стиснаха китките му и тя се наведе напред, взирайки се в него на оскъдната светлина.
— Аз ще те ръководя!
Усети как мускулите под пръстите й се стягат. В същия миг той се освободи, за да сграбчи ръцете й в своите.
— Ти? Та какво знае една стара вещица за управлението на имение? Ех, само ако…
— Само ако какво?
— Само ако лейди Алана се появи отнякъде!
Проблесналата светкавица озари изострените му черти и той погали дланта й с палец.
Объркана от топлината и утехата на допира му, Алана въздъхна и се загледа в преплетените им пръсти. Боже Господи! Нейните ръце! В опит набързо да прикрие грешката си, дръзко заяви:
— Ако Алана се върне и се омъжи за теб, животът ти няма да струва дори бутилка развалено вино.
— Подсказваш ми, че Брайс ще ме убие? Нека само се опита.
— Не. Алана ще те убие!
Зъбите му проблеснаха във весела усмивка.
— Ако Алана се върне и се омъжи за мен, все ще успея да се справя с нея.
Опита се да измъкне длани от неговите, но Иън ги стисна по-силно. После вдигна внимателно красивите й китки към устните си, целуна ги — една по една — и ги постави в скута й. Изправи се, протегна се и ръцете му докоснаха гредите по тавана.
Алана беше напълно хипнотизирана.
С няколко широки крачки той се озова при вратата и я отвори. Свежият ден нахлу вътре.
Надзърна зад широките му рамене и видя новообразуваните локви. От ярката слънчева светлина очите я заболяха. Иън пристъпи навън и подложи длан под стичащите се от стрехата дъждовни капки. В далечината църковната камбана отброи дванадесетия час.
Усмихна се.
— Видя ли? Бурята отмина, както си говорихме. Казах ти, че ще стихне до обяд.
Глава 10
Не бе нужна никаква необикновена дарба, за да разбере Иън, че нещо не е наред. С влизането долови неестествената, потресаваща тишина. Прислужниците безшумно се приплъзваха и избягваха погледа му. А колкото повече приближаваше големия салон, толкова по-зловеща ставаше тишината.
Смърт! Баща му! Сутринта, когато надникна при него, беше жив, поне така му се стори. Насила го накара да изпие поредната доза отвара и го остави в грижовните ръце на госпожа Армстронг. От друга страна, ако Лезли бе поел към Създателя, Армстронг би го посрещнала с новината още на прага.
Не, нещо друго не беше наред. Много, много по-лошо. Иън ускори крачка по просторния коридор и се втурна в огряната от слънцето стая, сякаш бързаше да спаси любимата си. И се закова на място.
— Какво си въобразяваш, че правиш, нахълтвайки тук като простак? Редно е да си усвоил по-добрите маниери. — Лезли Феърчайлд седеше до камината, говореше уверено, а тричленната му публика бе застинала смутена и ококорена. — Лошото му възпитание вечно ще е петно за името Феърчайлд.
