— Петно, за което и ти си допринесъл, татко.
С периферното си зрение видя останалите. Уайлда седеше от дясната страна на Лезли и приличаше на разтреперано от ужас дете. До Уайлда беше Брайс — Иън забеляза как той бързо я погалва по коляното, а после сепнато оттегля ръката си, сякаш си е позволил повече, отколкото дори си е представял. Отляво на Лезли Едуин си придаваше привидно спокоен вид.
В центъра злорадо се хилеше самият отровен паяк.
— Ти си… буден — успя едва-едва да промълви Иън.
— Искаш да кажеш — жив. — Лезли изсумтя. — Тази безобидна болест едва ли ще ме убие, колкото и да си разочарован.
И все пак не беше добре. По бузите му бяха избили синкави петна, дишаше затруднено, коленете му трепереха под скъпия кадифен халат. Смъртта облъхваше Лезли и Иън се зачуди какво ли усилие му струва да се държи седнал.
— И сме доволни да го чуем, сър — обади се Едуин с почти искрена усмивка. — Носеха се слухове и независимо от уверенията на сина ви, в началото се опасявахме от най-лошото.
С вещината на човек, който умее да използва присмеха като оръжие, Лезли отвърна:
— Не, млади момко. Още няма да сложите ръка върху Фионауей.
Откритата язвителност заличи любезната усмивка от лицето на Едуин и на нейно място се изписа страх.
— Не аз ще наследя Фионауей, а Брайс.
— Някога. — Лезли насочи вниманието си към притихналия Брайс, а после отново към Едуин. — Но той ще се върне в Лондон, нали? Ти ще останеш да наглеждаш земите. Следователно и двамата ще спечелите от смъртта ми. Не стой там на вратата, Иън. Влез.
Не желаеше да влиза. Току-що се потвърдиха най-големите му опасения — още преди да прати да го повикат, баща му е знаел за невъзможността той да получи Фионауей. И му е обещал една химера. За да си отмъсти. Не случайно се славеше като един от най-злите представители на семейство Феърчайлд, И се наслаждаваше на това.
Но — Иън бавно отпусна стиснатите си в юмруци ръце — той беше надхитрил баща си. Държеше Алана в ръцете си.
— Ти си пастор, господин Луис. Кажи как да постъпя.
— Погледни в сърцето си, лейди Алана.
— Но ако се върна, селото ще остане без вещица!
Господин Луис се размърда неспокойно върху пейката и намести гърба си на ново място върху черковната каменна стена, затоплено от слънцето. Вълнените му чорапи бяха опънати по тънките пищялки; шапката с голяма периферия и дългите ръкави пазеха напуканата му кожа от слънцето. Въпреки това вече старчески петна покриваха бузите му, а отвореше ли уста да проговори, около тях се образуваха бръчки.
— Точно там е въпросът. Никога преди не сме оставали без вещица.
— Успявам да помогна на хората. Давам билки, акуширам. Но не правя магии. Вярата им в заклинанията ги лекува.
Седнала в другия край на пейката, облечена като вещицата, тя погали голямата си котка, сгушена в скута й. Под тях бучаха водите на океана. Алана, подобно на господин Луис, се загледа натам смаяна, изплашена, но и очарована. Смаяна, защото водите даваха богатството на Фионауей. Изплашена заради унищожителните бури и очарована, защото обичаше съществата, които обитаваха водите и защото водите я бяха превърнали в онова, което беше: представител на рода Маклауд във Фионауей.
През лятото черковната пейка бе на разположение на обърканите, сърдитите и тъжните. Там селяните и рибарите идваха да търсят съвет от застаряващия пастор, чийто крака бяха здраво стъпили в калта на обикновения живот, а умът му бе толкова бистър.
— Редно е във Фионауей да има представител на рода Маклауд.
— Нищо лошо не се е случило там, докато ме нямаше.
Бе възпитана първо да мисли за Фионауей. Затова изпита леко угризение, когато си припомни как избяга и се преправи на вещица.
Уиски възрази срещу стегналите се пръсти и леко я одраска.
— Да, имахме този късмет. Ако господин Иън Феърчайлд бе сторил нещо да наруши съюза…
Кафявите очи на господин Луис заблестяха и за пръв път Алана се зачуди какво ли е семейството му. Не познаваше никакви негови роднини. Откъде ли е наследил тази суха, напукана кожа и този странен поглед?
— Ако господин Феърчайлд бе извършил нещо лошо, щях незабавно да се върна.
— Говори се, че господин Феърчайлд умира.
— Видях го. Все още ме плаши.
Когато се бе надигнал в леглото, крещейки името й, тя се бе запитала дали не е самият дявол — зъл и безсмъртен.
— Е, нали сега вече няма как да те нарани?
Докосна избелялата синина при окото си.
— От това ли се опасяваш?
Господин Луис виждаше прекалено много неща. И разбираше. Всички във Фионауей знаеха как господин Феърчайлд се бе промъкнал в спалнята й и се бе опитал да я насили. И макар да бе минало доста време оттогава, отвращението й оставаше.
След смъртта на майка си — тогава Алана бе на шест — тя стана дамата на Фионауей: овладяна, упорита, изключително уверена. Знаеше — наистина знаеше, — че е недосегаема. Говореше и правеше каквото поиска.
При кончината на баща си се представи като добра дъщеря и навлече траур, но дълбоко в себе си изпитваше облекчение. Дори когато се появи Лезли Феърчайлд и съдът го призна за неин опекун, продължаваше да се смята за неуязвима. Подиграваше му се и го правеше за посмешище. Не си даваше обаче сметка, че седемнадесетгодишно момиче няма никакъв шанс срещу такъв зъл човек.
— Много ли те нарани? — попита господин Луис.
— Само няколко синини. Жалкият му опит да се представи за мъжествен щеше дори да е смешен, ако не… — Поколеба се, засрамена да признае тогавашната си глупост. — Даде ми да разбера, че съм уязвима.
— Както са уязвими всички жени.
— Той е стар. Запуши ми устата с ръка. Разкъса дрехите ми. — Ръцете й се разтрепериха при спомена. — Удари ме…
— Докато беше малка, изглежда всички ние се грижехме прекалено много за теб. Длъжни бяхме да те предупредим, че има и такива мъже.
— Знаех. — Погали Уиски по гушката и се поуспокои от доволното й мъркане. — Просто не допусках, че някога аз ще бъда заплашена.
— Е, да ти е за урок.
— Така е. Сега съм по-мъдра. Вече не бих си позволила да използвам положението си на дама на имението като извинение за…
— Избухване? — подсказа й той след кратко колебание.
Алана мълчеше.
— Сарказъм? Подигравки?
Тя сведе засрамено очи.
— Да говориш каквото си искаш, без оглед на последствията?
Лицето й пламна, но тя не можеше да отрече истината.
— Винаги си постъпвала правилно. Сега си само малко по-зряла, а не бих казал, че това е лошо. — Наблюдаваше я през полузатворените си очи. — Срещна ли се със сина на господин Феърчайлд?
